Българският култ към смъртта! Защо всяка трагедия ражда само клишета?

Българското общество има култ към смъртта.

 

Което не е много странно, защото човешкият живот тук не означава абсолютно нищо. В България преходът към смъртта може да е мигновен и да е абсолютно непредизвикан. Няма проблем да те убият за два лева. Няма проблем да те убият и за 100 хиляди евро. Смъртта има различни форми, различни цени, но е неотменима.

 

Ето веригата на българското неуважение към живота. Един автобус трябва да мине технически преглед. Автобусът е на 20 години и най-вероятно отдавна е трябвало да бъде във Великият Небесен Паркинг на автобусите. Но някой плаща 20 или 50 лева и возилото минава технически преглед. Три седмици по-късно точно то убива 16 души. Цената на 16 човешки живота е около 50 лева. Корупцията, която нека поне тук да не се лъжем, не е присъща единствено на висшите етажи на властта може да взима жертви. И взима жертви.

 

В България човешкият живот е без стойност, защото ние самите не знаем как да се ценим. Тук винаги е било по-лесно да умреш, отколкото да отстояваш идея или кауза. Това е историческата съдба на България. И понеже смъртта ни дебне отвсякъде ние сме я превърнали в нещо като състезание по оплакване. Трагедиите в България стават единствено и само повод, за да могат определени хора да демонстрират фалшивото си съчувствие публично и да се изживяват като морализатори от висша степен.

 

В България смъртта става повод за пореден път да си припомним колко е гаден живота ни и да се оплачем на цялата вселена, че е така. Днес преглеждах с ужас писанията на десните блогъри по повод трагедията край Ямбол – думата държава се споменава девет хиляди пъти. Държавата не разбрала това, държавата онова, смъртта на 16 души става само повод на тези хора за пореден път да рестартират речниците си и да симулират обществена съвест. Оттук произтича култа към смъртта в обществото. Когато има жертви – думите се чуват.

 

Eдна от десните блогърки бе сложила в една тема дори голямата трагедия и отказът на ЦИК да регистрира Синята коалиция за парламентарните избори. В нейното съзнание това са катастрофи от еднаква величина. Всъщност всеки има право на своите самозаблуди, но не и да използва обществените трагедии, за да поразитира върху тях интелектуално и да се изкарва за пореден път част от някакво друго, по-висше общество.

 

Истината е, че държавата има вина за катастрофата край Ямбол. Просто съществуването на корупционни вериги на всяко ниво е опасно не толкова, защото може да ощети бюджета, а защото виждаме, че корупцията убива и то убива реално. Вината на държавата е, че не можа да пребори корупцията и да я свие в граници в които тя поне не би вредила толкова.

Аз обаче ще бъда краен. Вина има всеки от нас и това не е интелектуално позьорство, нито пък искам да печеля политически активи с тази фраза. Ние не знаем как да се съпротивляваме на лошото в нашия живот, а десните блогъри се самозаблуждават, че текстовете пълни с псувни срещу тройната коалиция по някакъв начин ги изкарват от кръга на вината. Нищо подобно.

 

Аз обичам да гледам документални филми за самолетни катастрофи. Защото напълно нелогично вероятно, но те ме успокояват относно летенето със самолет. Просто повечето от тези филми показват какво разследване предизвиква всяка катастрофа, как после се изпипват и най-малките детайли, взимат се и най-малките поуки, за да могат самолетите да бъдат направени по-сигурни.

България живее в свят обратен на тези филми. Тук обичаме да плачем след катастрофи и жертви, но не и да си взимаме поуки от тях. Всеки път полагаме цветя пред поредните българи отишли си заради някакво безумие, а после красиво и самодоволно забравяме за тях. Почти съм убеден, че ако бяха живи повечето жертви нямаше да искат да живеят в такъв свят. Защото можеше поне в тяхна памет и чест да се научим да си подреждаме нещата и да живеем в по-правилна държава.

 

Българското общество има култ към смъртта.

 

Вероятно, защото животът не означава нищо тук. Животът е неповторим, ценен и красив, но ние знаем да ценим единствено неговия край. Ритуализирали сме смъртта, без да се научим да живеем качествено. И всяка трагедия отново и отново ни сблъсква с факта, че нямаме представа какво търсим на белия свят. Заради това колективното блогърско тяло не може да роди алтернативи на порочния модел да се потапяме в смъртта и да я използваме. Това, че обременяваме такава трагедия с политически мании и фобии пак доказва, че ние сами се самозариваме в мрака, защото там е най-уютно на душата българска.

 

На мен лично обаче ми писна. Писна ми да живея в кошмарно повторение на псевдоживот. България съществува от трагедия до трагедия и всеки път  - едни и същи думи, едни и същи фрази, една и съща словесност.  Политиците използват смъртта, защото на нейния фон е единственото време през което могат да изглеждат реални, истински, достъпни и разтревожени, а останалата част от обществото с удоволствие може да пие по три ракии и за пореден път на масата да препотвърди твърдото си убеждение, че животът така или иначе е гаден.

 

Днес успях да изключа телевизора си на третата минута от пускането. Просто не издържах на поредицата от силно клиширани и изхабени думи с които дори т.нар „културен елит” се опита да се изкара за пореден път съвест и жалейка на нацията. България съществува като некролог, защото познава само това състояние.

 

Не мога да си представя какво им е било на роднините на загиналите. Но знам, че чутите думи едва ли са им помогнали. Защото всички се опиха от своето его, всички станаха жертва на собствените си страсти към ритуалите на българското умиране, за да забележат загиналите или дори да ги отметнат в дъното на своето съзнание.

 

Култът към смъртта винаги е безмилостен. Ние сме държава подчинена на черната богиня Кали и пет пари не даваме за живота. За пореден път се убедих в това и съжалявам, че достигнах до такива прозрения. Но уви – гадното в това да си част от все един и същ, безкрайно повтарящ се живот и думи е, че рано или късно прозренията идват. Дори и когато са черни.

 

Навремето много харесвах едно стихотворение от италианския поет Еудженио Монтале, което скоро отново прочетох. Нека да ви цитирам последният му куплет:

 

О, хоризонтът бягащ, де едва блещука

запалената светлинка на петролоносача!

Оттука ли е пътят? (С бяс прибоят скача

и в пяната скалата срива се и пука...)

Ти си не спомняш къщата на тази моя вечер.

И кой отива, кой остава - аз не зная вече.

 

Кой си отиде, кой остана, аз също не зная.  Ужасно ме е страх да не стигна до ситуация един ден като мисля за България да си спомням само една обобщена трагедия и нищо повече. Иска ми се да вярвам, че България може да бъде различна страна. Вечна памет на загиналите!

Само за мазохисти: Филологически извращения

От една статия в ДУМА на Тодор Коруев чух името проф. Милена Кирова и прочетох няколко изречения от нейните анализи върху българската литература. Понеже се опасявам, че не мога с думи да ви предам нейното слово си позволих в интернет да издиря няколко цитата от тази госпожа, която май е преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и която очевидно в дългите самотни нощи на професорското си битие, когато не е имала какво да прави е острила перото си и е анализирала българската класика. Сега насладете се на това творчество, което прилича на девет куршума изстреляни в челото.

Професорката анализира детските стихотворения на Вазов и особено "Когато бях овчарче". Тогава развихрено дамата твърди:

"Блажената трансцендентност на детската фигура функционира като идеологема на един тип митологична (библейска) патриархалност в текстовете на Вазов. Детето емблематизира бляна по божественото начало в човешката същност, то обитава вечната бяла къщурка на желанието за център, живее отвъд историята на субекта и обществото..."

Нямам причини да се съмнявам в твърдението на госпожата, но нещо много ми идва нанагорно. Тъкмо преглътнах тази истина и професорката ме застреля с друго твърдение:

"Въпреки наличието на две-три (стереотипни) метафори, текстът проявява подчертано метонимична нагласа на поетическо мислене. Метонимията обслужва носталгията, казва Лакан. Тя измества субектността в тавтологичен порядък на възможностите за нейното случване. Метонимичното (само)назоваване е форма на божественото присъствие, всяка трансцендентална фигура може да каже в слисаните уши на някой Мойсей: "Аз съм този, който съм". В метонимичното преживяване нищо не се губи, нищо не е в състояние да потъне отвъд чертата на изтласкване-означаване. Времето на субекта измества пасторалното време в историческото развитие на човешкия индивид, след всяко превъплъщение на социалната идентичност овчарчето остава назад, залутано из гората на носталгичните спомени, в кротък унес до своя митологичен пън"

Лелеле, викам си аз. Чак пък и Лакан намесихме в анализа на Вазов, тежка ще да е професорската задача да обърка мозъците на нещастните студенти по филология. Един път освободила се от оковите на разума проф. Кирова смело навлиза в земите на лудостта без да се съобразява с реалностите и започва да халюцинира с думи:

"Ониричното овчарче, от друга страна, пази метафорична връзка с идеята за Добрия пастир. То е станало възможно като символ на доброто в света, защото библейската идеология го свързва с образа на Призвания да бъде цар и водач - този, който се грижи добре за своето стадо, който изобщо умее да се грижи добре за другите, тъй като ги познава с душата си, по силата на пасторалната мъдрост-незнание. "Аз съм добрият пастир; и познавам Моите си, и Моите ме познават" - казва Исус (Йоан, 10:14). Така, зад привидната си наивност, въпреки семплия стил на изображението, малкото овчарче на Вазовия дискурс се оказва значима и дълбоко амбивалентна фигура на много амбициозни желания. "

Според мен след този абзац Вазов отдавна би си прегризал краката и вените само, за да не продължи да слуша, но ако случайно би си пуснал ушите щеше да чуе подобно заключение за собственото си стихотворение:

"В творбата звучи една особена емоционална разтегленост, онази протяжност на поетичния изказ, от която лесно се ражда мелодиката на шлагерното клише. Освен морфологично, тя е потвърдена референциално и синтактично. Референциално - в хомологията със звука на кавал, звук натрапливо сантиментален, сладостно носталгичен за всеки, който има сетива за носталгичните сладости. Синтактично - в шесткратната употреба на съюза "и" за четири изречения, която внушава дискурсивното състояние като усилие за последователно (синтагматично) разгръщане..."

След прочитането на текста на проф. Кирова изпитах неясна обида към вселената. Когато бях дете баща ми обичаше да ми припява песничката за овчарчето. Родителят ми не се отличава с особени гласови данни, но пеенето му винаги ме успокояваше и аз заспивах. Сега се оказва, че баща ми ми е пеел за "онирично" овчарче и се чувствам объркан. Той е искал да ме приспи или да ме направи психопат?! Както и да е.

 

Чудно ми е обаче как ли минава ученето за изпит на студентите по филология. Едно настрана, че тук поднесеният материал е така натруфен, че става нечетивен, той е и диво глупав, защото ако се вгледаме в която и да е книга можем да открием всякакъм код за нея, но това не означава, че той е непременно верен.

Попадайки на проф. Кирова се попитах и друго. Нима в момента младото поколение не е заклещено в двоен капан - от една страна разпадаща се училищна система, а от друга психопатските университети с преподаватели, които ако не използват думата "миметически дискурс" поне седем пъти дневно, не се чувстват доволни и удовлетворени от себе си. Нима това е нормално? Нима образованието в България е станало само набор от сложни думи и кресливи професорки? Нима?

Литературни преврати в СДС

(Кога и как синята партия се отказа от Солженицин?)


Преди няколко дни имах невероятното удоволствие да хвана случайно по Нова телевизия участието на лидерът на СДС (всъщност казвам това условно, защото в юридическия свят подобна партия просто не съществува) Мартин Димитров в предаването "Стани богат", където той бе подкрепен от шефа на Института по пазарна икономика (това е нещо като обиталище на демони, които сляпо вярват в идеите, които ни докараха кризата) Красен Станчев. Предаването си течеше лежерно със спорадични изблици на интелектуалност, когато пред Мартин Димитров се изправи един великолепен въпрос. В него се питаше къде точно се развива действието във великолепната повест на Александър Солженицин "Един ден на Иван Денисович" и вариантите бяха няколко - в затвор, в подземие, в трудов лагер, а последната възможност не мога да си припомня точно, но така или иначе всеки литературно компетентен човек знае, че действието се развива в трудов лагер.

Това се знае от всеки литературно компетентен човек, но вече няма как да включим в това число Мартин Димитров. Защото вместо веднага да даде отговорът, той се оплете в неясни обяснения и търсене на начини да излезе от тази ситуация по логически път. Защото синият лидер не е е чел "Един ден на Иван Денисович". Знаете ли, за мен това е шокиращ факт, въпреки, че част от хората с които го споделих твърдяха, че леко пресилвам нещата. Аз обаче смятам, че видяното е шокиращо и би било сравнимо с това някой да види, че американският президент не е чел конституцията на страна си. 
В най-мрачните времена на тоталитарното безвремие Солженицин бе един от първите, които с цялостното си поведение и неприемане на системата зададоха нещо като морален кодекс на отхвърлянето на системата. Руският писател стана глас на всички, които формулираха своето недоволство, именно защото първи показа, че една личност може да се изправи срещу един режим и да го победи със силата на своя дух и слово. В този смисъл всеки, ама абсолютно всеки лидер на СДС има като своя морална отговорност като минимум да познава Солженицин, защото неговата партия, ако тръгне да проследява корените си (не че днес на тази несъществуваща формация и пука за нейните корени) бе създадена от хора, които в мъгливите дни на българското безвремие най-вероятно са намирали сили да отстояват своите идеи именно в думите на Солженицин и в неговата литература.
Обаче Мартин Димитров не е чел "Един ден на Иван Денисович", въпреки, че се опита да демонстрира обща култура на тема Солженицин и политическите му възгледи, както и отхвърлянето на комунизма, което е показал Нобеловият лауреат. С което само си вкара допълнителен културен автогол, защото показа шокиращо непознаване на пътя на късния Солженицин, който завърнал се в родната си страна изведнъж преоткри идеите за великата мисия на руския народ и написа доста книги по тази тема, а по-културният седесар най-обича да мрази точно тези идеи, поради вкоренения в себе си расизъм на тема Русия. Това обаче можем да го подминем, защото не е задължително човек да следи жизнения и идеологически път на всеки писател.

Предполага се, че десницата днес се крепи не само на отхвърлени икономически постулати, но и на някакво споделено културно знание. Една от основополагащите тухли на това знание трябва да е "Един ден на Иван Денисович". Ето защо Мартин Димитров ме шокира, защото освен неподготвен политически, той се оказа и неподготвен интелектуално човек. И, ако съм склонен да простя на политически лидер различия в идеите, никога няма да мога да простя на който и да е председател на партия културни пропасти като тази, която демонстрира младият седесар.  
Мартин Димитров успя да фалира морално много отдавна в моите очи. Но смятам, че сега фалитът му трябва да е очевиден и за мислещите седесари. Те, основно те, не би трябвало да прощават лесно факта, че лидерът им не познава творчеството на Солженицин. Някои неща просто са задължителни в този кратък и възхитително хубав живот.

Липсата на литературна култура означава и липсата на политическа такава, защото политиката не започва от празно поле, а трябва да се гради върху ценности и идеи. Когато ценностите и идеите отсъстват от духовния кръгозор на един лидер, той попада във всички капани, които общественият живот може с щедра ръка да му предостави. И така се ражда феноменът Мартин Димитров, млад, но нестабилен, интилигентно изглеждащ, но духовно непросветен, дете на промяната, а всъщност фанатичен и истеричен. Това са все характеристики, които можем да изведем от факта, че той не е чел "Един ден на Иван Денисович". Малко по-късно политическата му нестабилност си пролича дори още по-ярко. На въпрос на водещия как би обяснил един ден на дъщеричката си защо дясното е по-добро от лявото, лидерът на СДС заговори за данъци и осигуровки. Когато сведеш цялата политика до данъци и осигуровки веднага я лишаваш от реактивния заряд на идеите. Хората се вълнуват от парите в джобовете си, но без идеи животът просто не може да бъде интересен. В този смисъл видяното от мен представлява нещо като литературен преврат в СДС. Партията си е акостирала на някакъв странен бряг и не се интересува от културата вече.

Добре е да се чете. Трябва да се чете. Иначе дори и най-големият политик ще попадне в бездната на сривовете. "Един ден на Иван Денисович" може да бъде разчетена и като репортаж от ада. В крайна сметка Солженицин почти описва сцени от непонятен, адски живот в среда лишена от хуманност и подчинена на страха. И заради това иронията на края на книгата е убийствена. След описаните ужаси той казва, че денят за Иван Денисович е бил нормален. Животът в ада те приучава на други критерии за нормалност. И страшното всъщност идва от там, не от другаде. В крайна сметка нечетенето на Солженицин е нормално за лидерът на СДС. Един ден на Мартин Димитров. Цял свят да ми дават, не бих искал да живея и две секунди в такъв ден...

Арестантски блус за бъдещи депутати

Още преди да бъде даден старт на предизборната кампания в България се изясни, че нито един от двата вота няма да протече по нормален и изискан начин. В крайна сметка български политически патент е именно провеждането на истерични кампании с неясни послания, солидно подплатени с билбордове (едно от малкото места, където огромната част от политиците изглеждат почти симпатични), финансово мотивиращи електората и в крайна сметка безсмислени като продължаваща с десетилетия сапунена опера. В цялата пушилка около пуснатите балони, наново написаните лозунти и пиарските трикове обаче назад в коментарите останаха две изключително хитри и странни публикации, които задават нови хоризонти в българската политика и вещаят прекалено интересни времена.

Дупнишките братя Галеви, които всъщност са единствено и само братя по оръжие, колективно чрез своя адвокат заявиха своята управленска претенция да кандидатират по-големия от тях Пламен Галев за мажоритарен кандидат за депутат. В инициативният им комитет можем да забележим бурна гражданска енергия, цветът на дупнишкото гражданско общество в което блести бившият шеф на полицейското управление в китния град, който преди носеше името на Станке Димитров Сашо Янев. При такъв политически кипеж, а и масовата мания по подписката за арестантът с политически амбиции не остава много за коментиране. Освен това, че затворът очевидно действа стимулиращо на духа и извисява амбициите до непостижима тревожност. Навремето по тоталитарно време историческите източници твърдяха, че в германския затвор „Моабит” Георги Димитров в ускорени срокове изучава немски и то до такава степен, че да размаже по време на Лайпцигския процес своя обвинител Херман Гьоринг. При Пламен Галев едва ли жаждата за знание е придобила такива титанични размери, защото сега времената са други. Сега някой прилежен адвокат очевидно се е досетил за пробойната с размер на галактика в закона, която позволява на арестантите съвсем законно да се кандидатират като депутати. И купонът започна с пълна сила.

Малко след Галеви, национални политически амбиции в себе си откриха и баща и син Данови, които от известно време търкат пейките във варненския арест. Единият от тях, бащата след кратка кариера на общински съветник, известно появяване във „Вип брадър”, където се прочу със смъртоносна серия от нецензурни вицове, в крайна сметка попадна зад решетките, заедно със сина си, но това очевидно не наруши стройната му идея за политическия свят на България. Като изпечен майстор на конспиративни теории за преходи и промени, той просто осъзна, че българската политика днес е в толкова насипно състояние, че като нищо биха се появили хора, които да гласуват за него, особенно, ако сподели с тях част от своето натрупано от мошеничества състояние.

Ето защо избори 2009 за национален парламент се превръщат в особен вид политическо изкуство, особено след появата на възможността в следващото Народно събрание да попаднат 31 мажоритарни кандидати. Това е епос с библейски размер, който оттук-нататък трябва да следим с повишено внимание, защото за първи път в новата ни история имаме такъв неприкрит политически интерес от страна на елита на българското арестанство.

Колко са били глупави навремето афроамериканците в САЩ! Попадайки в затвора те са се отдавали на музициране и на тъжно сътворяване на блусове с което да изплакват нещастието в този свят, глупостите на живота си и прецаканата си карма. В текстовете на негърския блус се появява едно различно прозрение на живота, че зад решетките той става тъмен, бавен, протяжен и почти неистински. Големите майстори на блуса от миналото възпяха почти всеки затвор по земята, възпяха веригите около краката на арестантите и светът пълен с убитите им мечти. Тази музика днес е класика, а текстовете продължават да вълнуват хората.

Българският арестантски блус обаче придоби съвсем нова форма и текстове. Българските арести не са като американските очевидно. В тях затворниците не униват, а започват да чертаят политически проекти и да се вълнуват от големите обществени драми. Вместо изтощено да седят на наровете си и да се взират нещастно в прозорчето от което едвам се процежда светлина, българските арестанти запяха различни блусове. В тези нови песни като нищо се пее, че един ден Пламен Галев ще попадне в парламента като независим депутат, бурно подкрепен от стресираното население на Дупница и тогава арестът ще остане само като кратка аномалия в битието му на развълнуван държавник. С каква енергия този блус би заредил всички останали следовници и криминални епигони на Галев, които вероятно зад стените на килиите си инвестират своите надежди в неговата политическа съдба, защото ако блусът на дупнишкия бизнесмен се осъществи, то политиката никога няма да бъде същата.

Оттук-нататък всяка килия в арестите вероятно ще се превърне в нещо като партийна централа. Ще се чертаят схеми за политически реформи в министерствата и в конкурентните фирми. Ще се викат пиари, за да уреждат посещения на малки дечица в килията на добрите чичковци, арестувани от лоши хора. Ще се мислят лозунги с които да се наблегне на добрата страна у бъдещите кандидати и да се демонстрира проевропейска визия. Естествено, ще се купуват бухалки и боксове за стимулиране на избирателната активност у електората, който е решил да се държи анархистки и да не отиде да упражни правото си на глас.

Политическата дейност в българските затвори и обществените амбиции на толкова приятни хора трябва да бъде подкрепяна активно. Защо ли певците не пишат песни в тяхна чест?! И стига с тия блусове. В България трябва нещо по-така. „Зад стените ми е тясно,  депутат ще стана ясно”. Нещо в този дух. За да могат бъдещите поколения арестанти да знаят, че всъщност с ареста живота им почва. От ареста  - в парламента. Има ирония, но и много горчива истина, както и доста тъга. Всъщност истинският блус е тук!

Да идва правителството!

Месец след тържественото си откриване отсечката на метрото до “Младост” аварира и се наложи да бъде временно спряна. Причината не са призраци, подземни фантоми или други градски легенди, а авария в тока. Жалко за общината. Толкова шум се вдигна покрай откриването на отсечката, а само месец по-късно започнаха дефектите. За какво беше цялото свирене на оркестри и возене на мотриси? 
Аналитичното наблюдение ще покаже, че всъщност всяка общинска дейност в София неизменно стига до под кривата круша. Усилията на кмета да чисти града ни докараха невиждана криза с чистотата. Наложи се правителството да идва на помощ с камиони. Усилията да пуснат метрото в предизборно време ни остави с дефектна линия и спрени вагони. Май е време кабинетът да се намеси и в метрото. Да вземат да го направят, както трябва, че иначе като нищо утре новите спирки ще бъдат затворени и ще потънат в прах.
Ако проследим всяка общинска дейност, можем още отсега тъжно да прогнозираме, че метрото съвсем не е единственият обект, който се нуждае от спешна правителствена намеса. Напоследък общината вдига шум около детските градини, тържествено се обещават нови 1500 места. Щом вдигат шум, значи ще има провал. И кабинетът трябва да идва на пожар... А, да. Самият Бойко Борисов вдигна доста шум около навехнатия му глезен. Страшно е да се прогнозира - но като нищо ще се наложи правителството да рита и вместо него на футболните мачове. Съдба!

Стопаджии

Докато хората масово празнуваха светлия празник 24 май, част от полицаите бяха отдадени на далеч по-прозаични и твърде непразнични неща. Блюстители на реда се бяха наредили по автомагистрала “Хемус”, за да протестират срещу своите шефове от МВР. 
Едно на ръка е, че действията на такива “полицаи” вече стават досадни и повтаряеми, но да използваш празниците, за да отправяш поредната доза неизпълними искания прелива чашата. Обществото се нагледа и претръпна на масови пушения, пиене на вода, а сега и хипи акция с раздаване на листовки. Страничен наблюдател на този цирк може да стигне единствено до извода, че тези полицаи очевидно твърдо не искат да изпълняват задълженията си. Един служител на реда би трябвало да има достатъчно ангажименти на 24 май, за да има време да стои по автомагистралите като стопаджия, за да видят всички колко е отчаян. Време е да кажем нещата брутално. Да си полицай е висока обществена и морална отговорност. Но нима тези акцийки, на които ставаме свидетели през ден, не сриват обществения имидж на тази професия? Нима едно общество, което вижда, че пазителите на реда стават пионки в политически игрички, ще има уважение към тях? Нима трябва да слушаме постоянно оплаквания, а да не видим никаква свършена работа? Много въпроси. И то съвсем непразнични.

Добре дошли на Луната!

Откакто започнах да се интересувам от политика разбрах, че фантастиката не е за подценяване като литература. Аз обичам фантастиката. Тя ми е осигурила безкрайни часове на мечти за космос и звезди. 
Но дали заради свободата на въображението и неограничението от условностите на реалността, но много от писателите, които творят фантастика се оказват прави за развитието на обществените процеси и то по най-смразяващ начин. И така през 1988 година американският писател Грег Беър написа романа си "Еон", който 7 години по-късно бе преведен и у нас. Сюжетът в него се върти около появата на странен астероид в земна орбита, криещ интересни тайни, но най-вече около минивойната между руснаци и американци за него. От романа си спомням екстравагантното описание, което Беър правеше на битките в безтегловност и интересното му предположение, че в бъдещето ще има вакуумни автомати, о да "Калашников" естествено. 

През 1988 година това описание наистина и било фантастика от чиста класа, опит за последна експлоатация на противопоставянето от Студената война, чиито край ярко се е очертавал на хоризонта и американските писатели са гледали да изцедят всичко възможно от нея преди да си отиде.
Малко по-късно обаче, 19 години след това, през 2007 г. за пореден път фантастиката проби в реалността и доказа прорицателските си способности. Защото точно тогава се появиха първите искри между Руската космическа агенция и нейният американски аналог НАСА. Руснаците  обвиниха своите нови партньори, че умишлено не ги допускат до истинско изследване на Луната и особено до интересните изотопи там, които според мнозина могат да станат истинската алтернатива на изкопаемите видове горива. Нотките се бяха изострили, а реториката убедително започна да прилича на тази от Студената война и още по-страшно - на тази от романа на Беър.
Преди няколко дни в руски сайт попаднах на цялостен анализ около този конфликт и установих, че космическото напрежение между янките и руснаците все още е актуално, а мотивът за битката е тази тъжна и бледа Луна, която романтичните души възпяват в нежни рими, а мечтателите си мечтаят да доживеят до времето когато ще ходим на туризъм по нейните кратери. Дори и след като кризата дойде и удари всички пазари политическото напрежение около Луната остава актуално, а САЩ и Русия имат звездни мечти, които не искат да си разделят. 

Чудно е дали на 20 юли 1969 Нийл Армстронг докато е ходел по лунната повърхност си е представял, как десетилетия по-късно и това пространство ще стане повод за политическа, а всъщност и за икономическа битка. Едва ли. Тогава пичът е бил зает да измисля фрази, които да останат в учебниците по история: "That's one small step for a man, a giant leap for mankind" (Една малка крачка за човека - един голям скок за човечеството). Почти съм убеден, че някой пиар му ги е написал и му е набил в главата, че трябва да ги каже в подходящия момент. Луната е ултимативна поетическа единица и когато си на нея трябва да говориш като поет.

Очевидно обаче дори и поезията не може да укроти политическото напрежение около този естествен спътник на Земята, който ни мами от столетия със сребърни светлини и ни доказва, че в космоса има красота. И се случи така, че борбата за Луната започна когато всички си мислеха, че отдавна сме я забравили. 
Не знам защо, но всяка антиутопия започва със сцена на такова оптимално напрежение като този разрастващ се скандал. Почти съм убеден, че страшно няма, но когато изкараме и политиката в космоса, рухват наивните представи, че хората взрени в звездите ще преоткрият своето хуманно братство. Космосът е още една арена, където да демонстрираме отвратителния си характер. Няма лошо. Може би точно този характер ще ни помогне един ден да колонизираме Вселената.

Има доста вицове за борбата за Луната. В единия от тях на американския президент (в разгара на Студената война) му докладват, че руснаците се започнали да боядисват Луната червена. Той обаче не реагира по никакъв начин. След два дни му съобщават, че земният спътник вече е наполовина ален. Пак няма реакция, но президентът успокоява съветниците си. Те обаче са разтревожени. След още два дни отчаяно му проплакват, че вече цялата Луна е червена. Тогава американският президент казва: "Хайде сега напишете върху нея Кока-Кола!". В друг анекдот македонецът тъжно беше се провикнал "Ех, луно, земьо македонска, пак ли че те делиме?!".

Всъщност след цялата политическа драма, най много ме вълнува един въпрос - дали пък македонското правителство няма да излезе с декларация, с която да заклейми американо-руските претенции върху традиционно македонската Луна...

Приказният свят на българската политика

Днес по някое време се излъгах да си пусна телевизора. И предизборното облъчване веднага започна.  За две минути сигурно изгледах четири клипа на различни партии, които се опитваха да ме убедят, че те така зорко биха работили за моите интереси в Европарламента, че от мен ще се изисква единствено да стоя и да се наслаждавам на деликатността на политическите им умения.  Да не говорим за това, че повечето послания бяха с вътрешнополитическа насоченост, което доста не ми се връзва с европейската тема, но като непоследователен (напоследък) телевизионен зрител преглътнах това и се опитах да се съсредоточа върху другите клипове. Те още повече ме развеселиха, защото в момент на пролетно откровение установих каква е приликата между всички послания. Политическото знание подобно на емоционалното понякога не идва по пътя на разума, а те жегва като гръмотевица в красив съботен късен следобед, когато си мислиш, че вече открития не могат да бъдат направени.

 

Политическата реклама е опит за уподобяване на приказка. За краткото време в което се развива действието на едно партийно клипче, неговите автори трябва да изстискат целия свят и да го сведат до две алтернативи – добра и лоша.  Всъщност посланията на партиите са като фолклорни приказки, защото омагьосват реалността с думи и се опитват да ни накарат да повярваме във вълшебства. Може би изводът ми все още звучи малко пресилено, но ще се опитам да го обясня по-подробно.

Политическата реклама поради своята особена специфика трябва да те вкара в измислен свят и да те накара да съпреживееш като емоция цялата политика. Защото е рекламата е кратка тя се нуждае от максималната експресивност на приказката, за да опише света в разбираеми двойки – добро – лошо, красиво – грозно и др. Тя – рекламата – разчита на липсата на памет у хората, защото иначе те никога няма да успеят да я видят като част от магически свят. И така – политическите реклами приличат на приказки. Това от своя страна ни води до един друг ексцентричен извод – политиката може да бъде разказана като приказка.

 

Руският фолклорист Владимир Проп в книгата си "Морфология на приказката" се опитва да достигне до някакви общи черти в структурите на приказките. Според него в приказките има 7 (словом седем) героя: антагонист, дарител, вълшебен помощник, отправител, царкиня, герой, фалшив герой. Естествено българската приказка не прилича на европейската такава, заради това при нас някои от героите радикално могат да променят своето значение. Сега ще се опитам да ви представя политиката у нас през тези седем героя като предварително ви обяснявам, за да не стават издънки, че аз съм човек с ясни политически позиции, нямам нужда от реклами, за да ми казват за кого да гласувам и спрямо това ще подредя героите си.

 

Антагонистът. Върховният злодей. Човекът, който трябва да носи мрака в приказката. Тук върви да поставя Бойко Борисов, но уви антагониста в българската политика не е той. Антагониста е Волен Сидеров, господарят на омразата. Като гледам белият перчем на лидера на „Атака” и като слушам неговите думи, той винаги ми напомня на зъл магьосник от приказка. Напомня ми на магьосникът Мирилайлай от романа „Ян Бибиян”. Във владенията на този злодей царува мрак, точно както в съзнанието на Волен Сидеров.

 

Дарителят. В приказният свят това е човекът, който дава някакъв мощен предмет на героя, за да му помогне в дългия път, който го води към ултимативното приключение. В приказният свят на българската политика дарителят е ДПС. Те дариха мандат на Сергей Станишев и неговата партия и го вкараха в четиригодишно приключение. Това е и добро и лошо, защото дарът винаги е неотменим и задължава. ДПС знаят как да даряват. Дори и това понякога да се отнася единствено и само до банковите им сметки.

 

Вълшебен помощник. А, да, още една от странните фигури. Вълшебният помощник, дами и господа, се явява по мистичен начин в приказката и помага на героят да излезе от затрудненото положение. Нещо подобно на духът от лампата на Аладин. Дълго си мислех кого в екзотичния пейзаж на нашата политика да удостоя с титлата вълшебен помощник. И да, от само себе си се вижда, че това ще трябва да е президентът. Той и без това постоянно изпитва желание да помага, така че тази роля му пасва идеално. Вълшебните помощници могат да бъдат и много досадни понякога. Поне в част от приказките така излиза.

 

Отправител. Това е човекът, който задава пътя в приказката. Помага на героя да се ориентира в сложния свят, където го дебнат единствено мистерии. Мисля, че България си има универсален отправител. И това е Европейският съюз, който така или иначе бди на магическата магистрала и дебне да не прецакаме астрално нещата. Добрият отправител е създател на поне половината приключение. Така, че тази фигура, макар и обвита в бюрократична мистериозност е от ключово значение за българската приказка и нейния край.

 

Царкиня. Образът е твърде очевиден и вероятно заради това няма да посоча НДСВ в тази роля. Техният лидер малко прилича на царкиня въпреки твърдението, че кръвта му е аристократична, пък и НДСВ играят последен сезон в политиката и жестокостта ми към тях просто се сломи. Няма смисъл да удряш падналия. Техният цар е и техният камък, който ги влече към дъното.

В приказките царкинята е добър, но понякога и много отрицателен образ. Така че тук лично с титлата царкиня ще удостоим Яне Янев. Заради нежните му послания към електората или пък заради аристократичната му външност – сами изберете. Царкините понякога не знаят на кой свят се намират и истерясват драматично. По всичко им личи. Да, Янев е царкиня, която никой не би искал да си вземе за жена дори и половин царство да му дават, но проблемът си е само негов...

 

Героят!. Двигателят на действието. Човекът, който държи нишките към щастливия край. Аз продължавам да смятам и винаги ще смятам, че България се нуждае от лява политика и управление. Заради това за герой в цялата приказка ще посоча БСП. Който иска нека да ме мрази. Историята обича да мрази разказвачите. Но ми е ясно, че на този етап всяка приказка в която героят не е БСП ще е тъмен и кошмарен разказ. А е пролет, идва лято, душата човешка се нуждае от положителни емоции.

 

Фалшив герой. Ах, Тодор Колев имаше песен с такова име. Едно време обичах да си я припявам:

 

Но мойте стъпки стоят по пясъка

и чувам още море под себе си,

танцувам с тебе - не свършва празника

и аз оставам, и си оставам, такъв оставам -

твърде късно е вече за нещо по-друго -

какъв - фалшив герой.

 

И така – следете ми мисълта – кого да поставим за фалшив герой. Българската политика е пълна с такива. Като започнем с глезена на Бойко Борисов и стигнем до „великото управление” на Иван Костов. Все фалшиви герои. И нещо повече не млъкват. Героят на Тодор Колев от песента поне е по-симпатичен. Той танцува и си спомня за стъпките си по пясъка. Та фалшивите герои са прекалено много и всеки от тях има послание. А никой не пее. Добре е поне един от тях да го направи. Щеше да е по-симпатично...

 

И така изредихме приказната митология, а не знам защо в душата ми остана тягостно чувство. Приказките трябва да ни зареждат с положителна емоция и щастливи краища. А пък нашата приказка остана с отворен завършек и вселенско количество магически неразбории. Но може би така е по-добре.

 

В един великолепен роман на Бертолт Брехт „Роман за три гроша” на един от главните герои, който всъщност присъства съвсем за кратко в книгата, но е много важен, войникъв Фукюмби му се присънва странен сън. Той трябва да е съдия в процес срещу Христос, който казва притча в полза на богатите. Тежка задача за един скитник. В крайна сметка войникът отсъжда срещу всички. Дори и срещу себе си, защото е слушал и вярвал в тази притча. Драматичен край. Иска ми се българският край на приказката да е по-различен. Проста надежда не един не дотам умен човек! 

Завръщане в миналото

Когато някой вади призраци от миналото като аргумент в предизборна политическа битка, това винаги е симптом за партийна или идейна криза. В това състояние изпаднаха десните съветници в София, които вчера гласуваха скандално решение да се постави паметна плоча на Богдан Филов в столицата, както и на негово име да бъде кръстена улица. Логиката на подобен исторически реваншизъм е неразбираема и дори противна. Богдан Филов е сред най-противоречивите фигури в българската история и ако приемем, че раят и адът съществуват, то той почти със сигурност е в огъня.
Безсилието на десницата в София си личи по нейното внезапно присещане за историята. И опитите й по чудотворен начин да се върне в началото на прехода. Защото в крайна сметка от 1990 година насам те имаха хиляди начини, по които да направят дори паметник на Филов, ако желаеха. Но идеята им, поднесена точно в този момент, вече ясно издава предизборни страсти и цели. Да не говорим, че мотивите, с които се заиграват с Филов, може да се обърнат срещу тях. Защото, ако сме толкова загрижени за историята, нека да кръстим улици отново на Георги Димитров или на Антон Югов например. Завръщането в миналото трябва да се осъществява като равносметка, а не като желание за реванш. Защото веднъж като събудиш призраците, трудно е да ги приспиш отново.

Мистично просветление в края на София

(моралистично есе за това до какви бездни може да ви доведе едно непредвидено заспиване в тролей)

 

 

Ето, че най-накрая и аз успях да се уредя с нещо като мистично изживяване. Така де, не е честно, сума ти хора по света говорят за подобни преживявания, пишат книги, стават професори по окултни науки, снимат ги по вестниците и ги канят по телевизиите, а моя скромна милост стои потънал в средностатистическото море на собствената си обикновеност и гадно завижда на извисените души с мистични наклонности. Но ето, че съдбата им споходи и мен.

 

Заспах в тролея. Изобщо нямам представа как стана това. В един миг стоят напечен и изморен на седалката и тъжно съзерцавах книгата „Политическото животно” на Джеръми Паксман, защото от жегата буквите ми се размазваха, а в следващият миг очевидно по мистичени и недоловим за сетивата начин от царството на Морфей протегнаха пръсти към мен и аз съм потънал в невъзмутим, царски и достолепен сън. Не знам дали съм хъркал. В името на всяко приличие по тази земя се надявам да не съм, защото мистичното изживяване някакси си ще се поразсее от този нелеп образ – странен шемет с книга, който спи облегнал глава на напеченото стъкло и похърква смущаващо...

 

Преди финала на историята обаче, нека да направим едно отклонение. В приказките повечето вълшебно-мистични начинания започват със сън. Все така се случва. Заспиваш и силите на магията едва тогава дотърчават. Сигурно си падат по спящи хора, защото друго обяснение просто нямам. Така например има един литературен герой вликолепно описан от Уошингтън Ървинг  на име Рип ван Уинкъл. Този пич заспива и се буди 20 години по-късно. В друго време в което се чувства чужденец. А всичко започва с една дрямка. Това ме наведе на мисълта, че сънят ни е даден, за да можем по-лесно да приемаме мистичните явления, когато се появят край нас и да опазим душата си чиста...

 

Не ми е ясно откъде сме минали и по какви вселенски трасета се е движил този тролей номер 1, по чийто таван игриво бяха изписани банални мъдрости от типа „Ако искаш да направиш нещо – намираш начин, ако не – намираш причина” или пък „Правете на другите това, което искате те да правят на вас”, но тези лозунги имат малко общо с мистичното ми изживяване, но ги слагам тук, за да се насладите всички на моите хемингуейевски опити да добавям късчета реалност насред развихреното литературно поле.

 

Та след като не разбрах къде и кога съм заспал, също така трудно ми беше да разбера къде и кога съм се събудил. Защото аз подобно на описания Рип ван Уинкъл се събудих на място, което не разпознах. Тролеят стоеше на едно място, вече беше празен, вратите му бяха отворени, а навън можеше вече и да е 2055 година, като едното нищо. Човек се чувства толкова объркан съвсем малко пъти в живота си. В интерес на истината шофьорът откровено бе зарязъл тролейбуса, защото не се виждаше никакъв, а кварталът наоколо – по-късно го научих, но пък и го разпознах – беше „Левски – Г”.  „Левски – Г” е някаква странна архитектурна измислица, прилича по-скоро на кошмарна сюрреалистична фантазия, която някой архитект е осъществил в името на кръстоносния си поход срещу света и срещу естетиката. Грозни панелни блокове, кални полета между тях и погледът веднага се сблъсква с възможния антиутопичен край на столицата. – едно невъзможно грозно и вероятно заради това вълнуващо градско гето.

 

Сепнах се на седалката си и бързо изтичах навън. Наистина чувството ми за време тотално се бе изпарило, а дори не се сетих, че имам часовник. Можеше да е 20 часа вечерта – то се оказа точно толкова,  можеше е да е 7 сутринта обаче някоя сутрин в бъдещето, когато София тотално е станала пленница на своята грозота и напълно е забравила, че може да бъде красив град.

 

Навън слънцето отиваше към залез, то се топваше като делфин зад панелните блокове и озаряваше с мистичен блясък полето, което започваше от този квартал. Изведнъж тази грозота ми се видя банално близка до сърцето ми и ме задуши от вълнение. Защото се оказа, че няма по-естествено място да получиш просветление от един пролетарски краен квартал, с наредени безобразно блокове, антиутопично място, където да изчезнеш за няколко кратки мига. Запаленото от блясъците на слънцето поле ми действаше като мощен зов. Изведнъж изпитах невероятно по размер желание да хвърля раницата си и да тръгна да тичам по това започващо от гетото поле до където ми видят очите.

 

Усещането, че можеш, а и трябва да се разделиш изведнъж със стария си живот е безпределно литературно. На него съм попадал в книгата „Щастливата Москва” на Андрей Платонов. Главният герой, физик, в един момент чувства в себе си порива да се слее с останалите хора, да остави зад гърба си своя досегашен живот и го прави с поразяващо щастие. Забравя за себе си и заживява отново.

 

Вероятно точно това е пределната степен на мистичното просветление. Усещането, че е възможен и друг живот. Че някъде там можеш да откриеш себе си по различен начин, с различно начало и край.

 

Моето мистично просветление дойде в краен столичен квартал, пред един тролей спрял на почти несъществуващия край на София, откъдето може да започне и другия живот. Иска се толкова малко – просто да си метнеш раницата и да тръгнеш да тичаш по окаляното поле, като пътьом заобиколиш комбината „Кремиковци”, за да не би някоя непредвидена стачка да смути пътешествието ти към другия живот.

 

После обаче просветлението ми се стопи като банкова сметка на американска автомобилна компания. Замириса ми на кафе от близкото павилионче и отидох да си взема едно двойно такова, което да изпия в компанията на грозните блокове и залязващото слънце. Отнякъде се появи и лек ветрец, който допълнително издуха и последните мои усещания за възможния различен живот, който ми предстоеше, ако бях намерил сили да хвърля чантата и въпреки шкембето си да се затичам по полето докато остана без сили.

 

Кафето ми дойде добре. После тролеят забръмча отново. Изведнъж се появиха и някакви други пътници, слънцето почти окончателно залезе, блоковете потънаха в успокоителен мрак, гетото се отдалечи максимално от погледа ми, а моето мистично откровение си остана просто кратък миг на щастие в края на столицата.

 

Когато слязох отново на моята спирка – този път естествено не заспах – се замислих върху ситуацията. И установих, че небесните сили очевидно се наслаждават на философа в мен, защото ми сервират такива изпитания едва когато съм сигурен дотолкова в себе си, за да съм наясно, че в тях нищо сериозно не може да има. Мистичните просветления трябва да бъдат приемани като една красива и много забавна шега на битието, както в този миг я възприемам и аз.

 

Вселената обича да показва, че е строена с чувство за хумор. Заради това ви моля, другарки и другари, от различни епохи, поколения и времена, ако един ден до вас достигне информация, че съм изчезнал мистериозно, не бързайте да се притеснявате за мен. Първо проверете дали свидетели от някой краен квартал не са видели един човек, който да си захвърля раницата с радостен вик и после, въпреки повечето си килограми, да се спуска да тича като спринтьор по едно кално и дълго поле, защото е заподозрял, че ако тича достатъчно дълго и изтощително в края на това поле ще го чака вечен живот и щастие...:PPPP

Превъплащенията на Сталин

(литературните клонинги на един диктатор и техните нощни отражения върху психиката на един графоман)

 

Образът на Сталин неусетно излезе от историята. В крайна сметка историците успяха да разнищят всяка дата в живота му, да се взрат във всеки негов момент или ключово решение, картографираха го като диктатор, като триумф на политическото зло, поставиха му кламери, хербаризираха го между страниците на дебелите книги и го оставиха там, като нещо неприятно към което не държиш да се връщаш особено често. Сталин обаче – ехидно чудовище, което знае как да държи призрака си жив – премина в литературата с едно дихание. Така той се изправи като пъзел пред редица писатели, които трябваше да свършат основната работа по неговия образ – да обяснят злото, политиката и мащаба на неговите мании. Това е задача, която се изплъзва на историята, защото датите не описват мотиви, а да не говорим, че мотивите са мъглива област, обитавана от чудовища и никой не е сигурен в реалните образи, а се води единствено от своето светоусещане. И така Сталин стана литературен проблем, който получи прекалено много отговори. Ето защо сега ще се постараем да синтезираме част от достигнатите изводи, за да се опитаме да ги разберем или отхвърлим, както и да си отговорим на архиважния въпрос -  в състояние ли е литературата да се вглежда в историческите физиономии и да разчете кипящата истина в тях.

 

 

1. Западният Сталин

 

Наскоро отново започнах да чета книгата на Марк Дюген „Обикновена екзекуция”. Взимам нея за пример, защото тя по удивително средностатистически начин обобщава нещо, което спокойно можем да наречем – „западна фантазия за Сталин”. Дюген е французин, роден в Сенегал и е прелестно сляп за едно голяма част от руската жестока и неописуема реалност през годините на Сталин. Въпреки това романът му, написан през 2007 година е доста убедителен. Дюген знае как да пише политическа литература, въпреки, че според мен наслагва няколко несъвместими сюжета в един роман.

В първата част на „Обикновена екзекуция” се появява и Сталин като герой пред 1952 г. Той вече е един разбит от живота старец, с немощни крака, осъзнаващ като кървав диктатор, че няма на кого да остави своето политическо инженерство. В този роман негов изповедник става една уроложка с екстрасенски способности, която облекчава болките на диктатора с магнетизма на ръцете си. Нека да се разказваме сюжета – въпреки дразнещите моменти, книгата на Дюген си струва да бъде прочетена – а да се концентрираме върху изграденият образ на Сталин.

Сталин при Дюген е един фанатично прагматичен човек. Диктатор, който си дава ясна сметка за всяко едно действие, не се извинява за него, но злото му е мотивирано от някакво нереална огромно желание – абсолютната власт. Абсолютната власт обаче предполага определена логика, дори и когато тази логика се изплъзва от сетивата на обикновените хора. Все пак пред своята нова изповедница в края на живота си Сталин твърди, че никой не е разбрал целта на терора – тя не е била да го отърве от врагове, а точно обратната – да създаде нови. Защото според него в този роман терорът трябва да се прилага в определени дози. Диктаторът по много картезиански начин твърди, че насилието трябва да е нереално за жертвите и едва ли не като мистично явление, но също така за прилагащите го то трябва да е почти научен процес. Логиката на Сталин, която Дюген гради е, че терорът държи обществото винаги на ръба на пропастта, а това ражда послушание, ражда лакейство, ражда дори мистична вяра в силата и способностите на този, който те е изправил пред ръба и не си наясно дали в следващия момент няма да те бутне в бездната. В „Обикновена екзекуция” Сталин е чудовище с мисия, но е диктатор, който се подчинява на обективните реалности на историята и не върви срещу нея. В книгата на французина дори самият злодей твърди, че е срещу атомната бома, защото след нея няма да остане нищо, а неговата велика цел, по-скоро свръхцел е да остане в историята.

В крайна сметка – и смятам това за слабост на книгата – Дюген описва Сталин като леко мистичен и нереален, но западен диктатор, който пази религиозно уважение към историческите процеси и приема част от тях като абсолютна даденост, която се случва извън нашите действия. Знам дори откъде на Дюген му е дошла точна тази характеристика на Сталиновия характер. От това, че Джугашвили е бил семинарист. Това, което Дюген почти няма как да подозира обаче е бездната от размисли и философски терзания, която понякога може да представлява православието в руската душа. Още навремето Бердяев много добре бе забелязал тази странност на своите сънародници като е отбелязъл, че руснакът цени святостта, а не истината. „И когато разбере, че не може да бъде свят, руснакът започва да се държи като свиня”, алармира философът. Точно това убягва на Дюген от литературния образ на Сталин. В крайна сметка по страниците на романа му шества един образ като математическа формула – изчислен, прилежен и подреден на рафтчето, което обаче едва ли може да бъде окончателната истина за Сталин и за неговата властова вакханалия. Все пак французинът е опитал да погледне неразбираемото зло в очите. Не мисля, че го е разбрал. А нашето съзнание е коварен механизъм, то придава на непознатият вид позната форма и така ни заблуждава, че е нещо, което можем да класифицираме лесно и по бодряшки начин да анализираме докрай.

 

 

2. Неземният Сталин

 

Съвсем различен е случаят с един друг Сталин. Този от невероятната поредица „Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков.  Рибаков минава през преизподнята на сталинските лагери и вероятно тогава в душата му се заражда идеята да се опита да разбере този човек – така далечен и жесток в своята почти непоносима самота и жестокост. В крайна сметка се ражда поредицата  романът „Децата на Арбат”, както и продълженията му. Този роман има една интересна особеност, която на мен винаги много ми е допадала. Сталин там е пресъздаден почти изцяло като психологически герой. Тоест – Рибаков ни прави свидетели на неговите мисли, на логическите вериги с които този диктатор оплита света като неуловима и отровна паяжина. Тук вече Сталин е поне седем пъти по-усложнен герой от своя френски аналог. Защото природата на неговото зло съвсем не е рационализирана по хигиеничният картезиански начин на Дюген. Съзнанието на Сталин прилича на същество от друг свят. То има логика, но тази логика не може да бъде разбрана от нормален човек. Това е логиката на гиганта заплетен в звездите, на човека, опиянен докрай от своята мегаломанска представа за собствените си цели, амбиции и простор. Именно в този роман се появява прословутата фраза, която всъщност май Сталин никога не е изричал – „Има човек – има проблем. Няма човек – няма проблем”.Фактът, че днес всички с удоволствие я приписват на Сталин показва невероятен литературен успех за Рибаков. Значи той се домогва да някаква частичка от психологическият пъзел, който представлява диктатора. Защото в тази фраза е въплатена най-ужасяващата част от природата на сталинската диктатура – нейното желание за жертви. В крайна сметка, ако екстраполираме идеята за терора, то в своя брутален смисъл той цели да остави на земята единствено авторът на това насилие и никой друг. Рибаков е надникнал със своите литературни очи в съзнанието на диктатора и е видял единствено този мрак на самотата. Сталин обмисля внимателно света, но с нечовешка логика и така жертвите му сами се нареждат една след друга. Ако се замислим романът на Рибаков има почти мистично изражение, защото представя обикновените хора като жертва на този зловещ човек, който почти не може да бъде помръднат във пика на своето опиянение от насилието. 

Има един момент в романа, който винаги ми е правил впечатление. Там, където Сталин обмисля убийството на Сергей Киров. Сергей Киров е може би най-популярният сред болшевиките водач. През 1934 година, когато Киров е втори човек след Сталин в партията на конгрес на КПСС Киров получава повече гласове от Сталин за член на ЦК на партията. Това е прелом изобщо в отношението на диктатора към неговата опозиция. На 1 декември Киров бива убит в Ленинград уж съпругът на своя любовница. Преди това убийство обаче Сталин – представен ни като поредица от ужасяващи мисли едва ли не разсъждава за природата на вселената и за това как никой не бива да застраши властта му. Сталин в този си вид е литературен герой, който не може да бъде класифициран. Той е дълбоко стаено зло, като древно проклятие, което е неотменимо. Неговата рационалност тук е неразбираема, както е неразбираема всяка една отделна човешка душа. Романът е трагичен, защото показва и, че съпротивата срещу това зло, получило политически измерения, е възможна, но само с цената на това да се отдалечиш максимално от него. Някъде сред студовете на Сибир. Рибаков всъщност не се опитва да обясни Сталин. Той ни го показва с финото око на наблюдател, както бихме гледали някое насекомо под микроскоп. Този Сталин е зловещ като черна дупка, защото поглъща всичко.

 

3. Сталин като творец на вселената

 

И най-накрая съм си харесал един съвсем объркан, нереален и пародиран Сталин, който обаче също има своето право на литературно съществуване, а да не забравяме, че самият диктатор веднъж бе споделил, че „писателите са инженери на човешките души”. Този Сталин се подвизава в романа на Владимир Сорокин „Лазурната мас”. Това е роман, който трябва да бъде разказан леко, защото иначе няма да разберете Сталин в него. Действието започва в не дотам далечното бъдеще в Сибир, но в една изцяло китаизирана Русия, която говори на руско-китайски. Сред снеговете група учени клонират известни руски писатели, карат ги да пишат, защото са открили, че във вратовете им по време на творчески процес се натрупва мистична субстанция, която наричат „лазурна мас”. По-късно идват хора от миналото, за да откраднат тази мас. Те я предоставят на Сталин, в романа се случват много други неща, защото раелността в него е съвсем преобърната, но в крайна сметка в присъствието на Хитлер руският диктатор забива спринцовката с тази лазурна мас в окото си. И мозъкът му започва да расте. Расте много. Постепенно превзема Европа. Избутва столици в моретата. От тежестта му земята натежава и луната пада върху нея. Мозъкът продължава да расте. И расте докато не всмуква цялата вселена в себе си. Обичам много изречението, което следва след това апокалиптично описание: „И тогава Сталин си спомни за крушата. И отвори очи”.

Сорокин хиперболизира целият свят на Сталин, но момента с поглъщането на вселената е особено впечатляващ. Писател като него обича да си играе с литературата, но тук символът е твърде очевиден и въпреки черния хумор болезнен – в крайна сметка днес нашият свят – независимо дали го признаваме и не – е продукт и на този мозък. Защото светът никога не може да бъде същият след Сталин, понеже на земята се е осъществило много радикално политическо бедствие. Възникналата от мозъка на диктатора Вселена е обречена да носи неговите белези, неговите пориви и винаги да се завръща в някакво нереално състояние. Сорокин е гавраджия, така че не приемайте дори и това предупреждение твърде сериозно. То може да се окаже просто един красив следобеден виц. Но така или иначе това също е литературен Сталин с впечатляващо обемен мозък...

 

 

И така – каква беше задачката на минаването ни през тези три литературни трансформации на един политически кръволок. И аз не съм много сигурен, честно казано. Първият Сталин ме дразни, защото не е истински. Вторият е ужасяващ и се надявам да не бъде повторен в световната история. А третият описах заради внезапното ми подозрение, че ако историята за нововъзникналата вселена има дори е един микрон истина и тази вселена е архитектурно творение на един свръхголям мозък, то нима някога ще бъдем в състояние да разпознаем истинското зло, ако го видим на живо.

Всъщност написах това, за да мога да изкажа едно опасение, което не е мое като разбиране, но върху което мисля често. Ние сме свикнали да ръзсъждаваме така – Сталин създаде системата на терора и я упражни върху нас. Но – в задачата си пита и тук идва елемента на истински страх – ами ако Сталин е просто продукт на всички хора тогава. Ако просто е оглавил една система, която така или иначе би била създадена, а той просто се превръща в нейно олицетворение? Тогава истинският ужас е във всички нас, които сме способни да превърнем утопиите в такъв кошмар, заради дремещите в нас черни сили. Може би Сталин е предупреждение за това, което още не сме разчели докрай. Защото всъщност книгата я няма и ние дори не знаем буквите, но трябва да се досещаме по мигането на сенките и облаците в нас, че там, накъде има нещо, което ще се наложи да укротяваме, ако не искаме да повтаряме историята....

 

Дълго време мислих за позитивен край на тази графоманщина и  и честно казано не го измислих напълно. Но пък в крайна сметка  - и това го родих като идея късно вечерта, когато градът утихна съвсевм – понякога липсата на край е най-доброто нещо на тази земя. Напомня за безсмъртие. Както и дава усещането, че можеш да спечелиш всяка битка.

Философия на Банана

След една изтощителна неделя, която на практика ми показа, че началото на която й да е предизборна кампания във вселената е като да се отворят портите адови, в тролейбуса се отдадох на философски размисли за присъствието си в този свят. О, не ме надценявайте, аз съм по средностатистически глупав и всяка мисъл за битието, която ми се появи в главата се погребва в нея с тъжен стон и дори ужас. Защото в миговете в които трябва да се домогна до философско откровение, аз обикновено се разсейвам привлечен от далеч по- банални неща в този свят като например билборд(първоначално написах „бирборд”, което подсказва и други насоки на моята политическа мисъл) на който някоя сладострастна манекенка гледа замечтано, а погледът й все едно обещава житейски утопии и почти нереални наслаждения. Та както си мотаех из философията значи, изведнъж насред неделната жега се замислих върху това, че тази древна като света наука изведнъж се е отдалечила твърде много от своите основни задачи – а именно да представя светът в разбираем вид пред хората и ако има начин да дава акъл как се оцелява в развихреното битие. Тогава – от прозорците на тролея видях една сергия за банани, които почти лъщяха от светлината на залязващото слънце и реших, че като истински философ ще допринеса за една кратка и разбираема теория на философията. Естествено ние няма да се занимаваме с такива сложно звучащи неща като онтология , схоластика, епистемология, а ще се позанимаваме с теория и практика на банана.

Вашият гид във вълнуващия свят на философията ще се постарае да ви преведе през опасните води на редица школи, които биха ви изпили съзнанието, ако прочетете дори и една книга от тях, за да ви представи тяхната истинска прелест въплатена в образа на един краси, жълт и сияещ банан. Хванете се за креслата си, подгответе съзнанията си и потегляме. Ето ви банана, философията на банана през различните философски школи:

 

Католицизъм – „Не докосвайте банана!”

 

Будизъм – „Съзерцавай банана!”

 

Марксизъм – „Животът е борба за банана!”

 

Дарвинизъм – „Чрез банана маймуната стана човек”

 

Екзистенциализъм – „Бананът предхожда същността”

 

Нихилизъм – „Бананът не съществува”

 

Анархизъм – „Не се прекланяйте пред банана!”

 

Психоанализа – „Сънувате ли банани?”

 

Прагматизъм – „Бананът е полезен, защото е дълъг”

 

Ницшеанство – „Човечеството се стреми към свръхбанана”

 

Тероризъм – „Долу банана!”

 

Ислямски тероризъм – „Аллах ненавижда американския банан!”

 

Символизъм – „Съзирам утринната свежест на банана”

 

Сексология – „Поне купете презерватив за банана!”

 

Сталинизъм – „Има банан – има проблем!”

 

Картезианство – „Мисля (cogito) – следователно бих хапнал банани”

 

Цинизъм -  „Ебал съм го в банана!”

 

Сюрреализъм – „Бананът е акордеон на шията на крава в облаците от желязо”

 

Нацизъм – „Бананът щеше да се по-хубав с малки мустачки ”

 

Алкохолизъм – „Не става за мезе тоз банан!”

 

Педагогика – „Не си играй с банана!”

 

Теология – „В началото беше банана...”

 

Сексизъм – „Мъжкият банан е по-вкусен”

 

Феминизъм – „Женският банан е по-сексапилен”

 

Окултизъм – „Бананът има много имена”

 

Ислямизъм – „Един е бананът...”

 

Естетика – „Бананът не е хубав, защото е мек”

 

Даоизъм – „Банан, който е банан, не е банан, който е банан”

 

Етика – „Яжте банана, както искате вас да ядат”

 

Фолклор – „От всеки банан свирка не става”

 

Нудизъм – „Обелете банана!”

 

Деконструктивизъм   - „Прасни банана в стената... и може и да го разбереш!”

 

Гностицизъм – „Тайна голяма се крие в банана”

 

Фетишизъм – „Аххххххх, бананаааааа....”

 

Социалдемокрация  -  „Омекоти банана!”

 

 

Стигайки дотук аз се сепнах от философския си унес, а пък и в тролея вече бе пълно с покашлящ и потен народ, а – всеки учен ще ви го каже – това съвсем не е най-добрата среда за творческо умокипение. Малко по-късно слязох от тролея с чувството, че съм допринесъл за развитието на човечеството. Красиво усещане. Трябва пак да го повторя някой ден. След около 20-30 години. Дотогава ще ми е достатъчно да ми е весело.

Кракът Му!

"Оток в областта на дясната глезенна става. Отокът е в меките тъкани и е изразен предимно от външната страна на ставата, около фибуларния малеол (малкия пищял) и надолу към стъпалото.  Малка остеохондрална фрактура на покрива на талуса (скочната кост). Частично разкъсване на предната тало-фибуларна връзка".

 

На подобен неземен език звучи диагнозата за травмата на крака, която преживя Бойко Борисов. По време на следобеден мач кметът се контузи, а фотоапаратите запечатаха сгърченото му от болка лице. Минути по-късно този контузен крак вече бе легендаризиран докрай от идеологическата машина на ГЕРБ и само два часа по-късно тази телесна част от организма на Борисов дори бе изписвана с главна буква. Кракът Му!

Библейският патос на страдалеца пролича и от интервютата, които Борисов даде. Каза, че Го боли. Но нямало да пие хапчета. Страдал, но не искал операция. "Дори с куц крак ще ги бия", промълвиха устата Му и се заканиха на тройната коалиция, чието име е легион, защото са много. Този легендарен крак стана център на новините, анализатори писаха за него, знайни и незнайни гербаджии ожалиха носителя Му, а бликащата отвсякъде атмосфера на спарен фалш не забеляза почти никой. Едва ли дори в библейските времена някой е предполагал, че един крак може да заеме централно място в политическата митология на най-новата българска държава. Иначе библейските отправки можем да ги открием веднага. "И като застана отзад при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата си, целуваше нозете Му, и мажеше ги с мирото." Дословен цитат от Библията. С миро се помазват нозете на Христос. Бойко Борисов постъпи по друг начин. Разреши на фотографите да снимат Крака Му! И така го иконизира, щото да могат феновете Му от цялата страна да си имат обект за обливане със сълзи. 

Подобна кичозност рядко се е случвала в България. Но Борисов е господарят на кича. Той театрализира всичко, до което се докосне, и го превръща във фарс до степен, до която всеки смисъл изчезва. Борисов така се е инкорпорирал в политиката, че дори счупването на Крака Му и неговото холивудско филмиране във вестниците вече се превръща в политически продукт. Това е гербаджийската естетика, която един ден Те ще искат да ни натресат и в управлението...

Нека обаче се опитаме да разчетем и по хулигански начин случилото се с кмета. Ето че се оказва, че и медийните полубожества могат да страдат. Героят от приказката е нараним. Това е фатално в имиджов смисъл, защото лишава кмета от ореола на герой. Той страда, той вие, него го боли... той е уязвим. Изборите ще докажат същото. Но в друг смисъл. Тогава болката в Крака Му ще Му се види нищожна.

Мистичните прилики между СДС и овцата Доли

(упражнения по нарцистичен черен хумор и политически дивотии)

В книгата „Преследване на дива овца” на японският писател Харуки Мураками пред главният герой стои едно много тежко и съвсем леко мистично изпитание. Между овцете в цялата островна държава той трябва да открие една-единствена овца, която има родилно петно във формата на звезда на гърба си, а за нея се предполага, че има мистични сили да овладява житейските енергии на хората. Иронията в невероятната книга произтича оттам, че възложител на задачата е сивият кардинал на японската десница, техният идеолог, който е обсебен от образа на тази овца със свръхсили и е готов на всичко, за да я открие. Той вярва, че в нейния образ е закодиран по някакъв начин основен смисъл на неговия живот.

Нямам основание да се съмнявам в литературните инвенции на Мураками. В неговите книги мистичното се осъществява по спокоен и почти ежедневен начин и това ми допада в миговете в които самият аз вярвам, че чудесата не идват като лозунг, а просто като ежедневие. Подобна вяра обаче едва ли често озарява редовите седесари в България. Те изведнъж се отзоваха в култовата роля на мистичната овца от японския роман. Защото неусетно и по чудотворен начин СДС изчезна от политическата карта на България. Ей така, вече го няма... Няма го! Тук отново станахме пленници на историческата илюзия, че големите дати крещят сами за себе си. Нищо подобно – събитие с епохална значимост като превръщането на СДС в невидим политически субект протече много кресливо, но никой не забеляза чудото докато то не блесна с цялата си прелест пред нас.

Винаги съм си представял, че СДС ще изчезне с голям съдебен процес – да, знам, глупава фантазия, но си е лично моя и затова я споделям – а то изчезна с юридическа драма с художествени измерения, която обаче бе лишена от филмовият драматизъм на моята мечта. СДС просто заприлича на мистична овчица с клеймо на гърба, която се втурна бясно из политическото пасище, понеже усети, че Гергьовден наближава, а тя не се е погрижила да отслабне достатъчно, за да може незабележимо да се измъкне от лапите на кармичните касапи. Кармичните касапи са странно справедливи. Не прощават дори на опосканите политически партии, взели-дали богу дух. В това има известно успокоение.

Когато СДС изчезна от политическата карта, това веднага превърна тази партия в явление от мистичен порядък. Тя има двама лидери и няма двама лидери. Тя съществува физически, но не и законово. СДС е в някаква си там коалиция и същевременно го няма в нея. Подобна партийна шизофрения никой не си спомня и заради това е интересно да наблюдаваме политическите гърчове, които описват сложни интегрални движения и завладяват конспиративни пространства с невероятна пъргавина. СДС ми напомня по нещо на кабалистичен ритуал. Посветените в Кабала вярват, че произнасяйки текстовете от Тората човек може да вникне да самото дъно на мирозданието, да го проумее в революционен порядък и да го завладее дори. Със страстта на древен еретик, ослепен от пустинните пясъци, лидерът, нелидер на СДС Мартин Димитров като кабалист започна да произнася „ДПС, ДПС, Доган, ДПС, ДПС, ДПС” сякаш повторението на тази фраза е в състояние да обясни рязко света и да го подреди внезапно по правилен начин. Не успя. Дори в мистицизма си има правила и ритуали, които да следваш, а какво остава за тъмните и неясни дебри на правото. СДС си повярва, че стои над думите и думите след това го унищожиха.

Когато героят на Мураками тръгва да търси мистичната овца из полуостров Хокайдо на Япония, той по някакъв странен начин знае, че това пътуване ще промени живота му. Така Мартин Димитров би трябвало да знае, че на тази красива планета, потънала в момента в пролетно безвремие и усещане за вечност, единствената жена, която може да прецака партиите по ехиден и очебийно комедиен начин е едрогърдата мацка с превръзката на очите, носеща религиозният псевдоним Темида. Темида е коварна мадама с богата биография. Тя е дъщеря на Уран, който е първият владетел на небето и на Гея. По някое време си ляга и с Зевс от който ражда три дъщери, което намеква, че животът в божествените измерения освен твърдост на характера е и придал и възпитателни черти на майка. Тази древногръцка мадама очевидно все още е жива някъде там насред каменната пустош на Олимп и зловещо прицели слепият си поглед в Мартин Димитров и остатъците от неговата партия...

Мисля си, че всички конспиративни теории, които Мартин Димитров изговори, глупостите за държавен преврат, идеята, че някой прави тъмни конспирации срещу неговата партия, халюцинациите, че демокрацията в България е в опасност и гадните писъци, че животът е несправедлив, са сюжет, който дори Мураками не би могъл да опише, въпреки, че се е отдал красиво на черни фантазии на тема : „за какво биха могли да мечтаят десните идеолози”.

Мураками не би го измислил, но древногръцкият сюжет е налице. Защото в стремежа си да получи цял свят, Мартин Димитров постигна едно-единствено нещо – осъществи древното като драгалевска теменужка въжделение на Иван Костов СДС отново да му падне в ръцете. Сега телесата на синята партия са в ръцете на бившия син лидер. Картината обаче не напомня пиета, където Света Богородица страда за своя свят син, а по-скоро напомня за евангелие на сатаната, защото Костов е силен, всъщност единствено тогава е силен, когато държи противниците си за въображаемите политически топки и може да ги върти в каквато си посока иска. Мартин Димитров смята, че съдбата е несправедлива? О, нека да почака още малко. Сегашните мигове ще му се видят изпълнени с щастие.

Иван Костов е щастлив аналог на Иван Грозни. Иля Репин рисува картина на този митологичен руски цар в момента в който убива сина си и го рисува с разкривено от тъга и ужас лице. Костов няма накъде да помрачнява, защото светът се случи по красив начин за него. Той уби СДС един път, при това ефектно, все едно им метна лимонка, а сега има шанса символично да го убие втори път. Това е особен вид черна епистемология. Епистемологията е философският термин за науката за познанието. От първият миг на човешката цивилизация философите спорят докъде могат да се простират границите на това познание. Ами Костов няма защо да се пита това. В момента той има символният шанс, а историята трагично обожава повтореният, да застане в позата на Иван Грозни и окончателно да прибере СДС в гардероба на българската история, където и без това се е натрупал прекалено много прах от скритите вътре скелети.

Не бива да ви казвам как свършва романът на Мураками. Защото в момента го чета отново. Човек трябва да се опитва да чете книгите в различно състояние на духа. Книга, която четеш тъжен не може да е като същата книга, когато я четеш развеселен. Та хората препрочитат книгите водени не от надеждата, че ще научат нещо ново, а че мистичната природа на битието ще направи така, че книгата да свърши по различен начин. Същото е и в политиката. Седесарите, които са гледали този филм по стотици различни начини, сега го гледат отново и сипят думи като молитви и коани с надеждата, че вселената този път ще го приключи различно. А това просто няма да се случи, защото чудесата, както вече споменахме и като самият Мураками е разбрал, идват тихо, незабележимо и красиво, а ти го осъзнавш като чудо едва в миговете в които си спомняш като минало за него. В това е драмата на СДС днес. Тяхното чудо остана в миналота и днес по никакъв начин не може да бъде повторено, независимо от кабалите, драмите, скандалите и неуморното преследване на мистични овчици по по необятното поле на българският абсурд.

Когато Мураками е пишел своят роман, на света не е съществувала най-мистичната овца. Тя се казва Доли– първият клонинг. Онзи ден в Уикипедията с потрес видях, че там пише дори рожденната й година – 1996 г., както и годината на смъртта й – 2003 г. Дори пише датата на смъртта – 14 февруари. Тази мистична овца, избрала си да умре точно на празника на влюбените, има своите прилики със СДС. От първия миг на живота си Доли се превърна в обект на медийно внимание на което едва ли някога друга овца ще се радва в историята на тази вселена и общо-взето донесе толкова популярност на вида си, че вероятно е допринесла за глобалното увеличаване на вегетарианците със удивително миловидния си вид. Не знам дали някой е страдал за Доли в миговете на нейната смърт. Иска ми се да вярвам, че някой искрено е тъжал за нея, защото така светът ще изглежда по-добро и истинско място. Но се изпълвам с неясни подозрения и черна конспиративност, че за СДС никой няма да тъжи особено много. СДС и без това в последните години приличаше на лудия роднина, когато психиатрията упорито отказва да прибере. От една страна не можеш да го оставиш на улицата, а от друга – в къщи само ти вдига шум и бръмчи с пръст по устните си. Та виждам и особена справедливост в това, че никой няма да тъжи за СДС.

И така. Почти не знам как да свърша текст. Не защото не съм измислил край, а защото съм в твърде добро настроение, за да го опиша по начина по който съм го измислил. Заради това ще жертвам гениалната си идея и брутално ще завърша с един съвет към всеки седесар, който е стигнал дотук (хайде, хайде, поне един от десет ще се излъже да дочете докрая, за да види каква дивотия още може да измисли нахалният комунист): Спомняйте си за СДС като за овцата Доли – в красивите мигове на неговата слава, когато светкавиците бляскаха, властта предстоеше да се случи, имаше много надежди, много радости викове, а кармичните касапи бяха твърде далече, за да вярваш по какъвто и да е начин в тях....

За кого ще гласува Петър Стоянов?

Политическа партия ГЕРБ остана вярна на стила си да ни поднася политически пируети и да пуска димки. Така след вчерашното обявяване на листата за евродепутати най-голям интерес предизвика името, поставено под номер 4 - това на брата на бившия президент Петър Стоянов - Емил Стоянов.

Живеем в епохата на политическите лупинги, но под напора на историята не може да не си припомним, че Емил Стоянов бе в първите редици на запалените седесари, а неговата телевизия "Европа" на моменти в онова славно синьо минало наподобяваше по-скоро на медиен продукт от романа "1984" на Оруел, отколкото на нещо, сътворено в модерната епоха. Нека това не звучи като критика, защото не е.

Историята не може да се пренапише и заради това днес ни е останало единствено тъжно да наблюдаваме превъплъщенията на фигурите на онова, което славно се наричаше СДС в миналото. В този смисъл мигрирането на Емил Стоянов към герберските партийни полета е силно показателно за ветровете, които духат в дясното пространство. Президентският брат не е бил фигура в центъра на общественото внимание, но при всяко разместване на пластовете именно фигури като него от трето и четвърто ниво виждат шанса си да изплуват на върховете на опияняващата власт. Симптоматично обаче е, че Стоянов (дали вече не е удачно да ги наричаме "Кланът Стоянови"?) не потърси като път за реализацията си СДС и неговите негостоприемни мъртви вълнения, а си хареса генералската партия като трамплин. Това може да бъде разчетено като окончателна диагноза за политическия фалит на СДС, след като знаково братът на бивш държавен глава напуска кораба.

Но може да бъде разгледано и в контекста на мизерията на българската политика днес. За повечето хора с апетити към властта и с претенции към еврохоризонтите очевидно не представлява никакъв проблем да прескочат от партия в партия, от идеология в идеология, да разменят себе си срещу идеален пост в безвремието на парламента в Брюксел.

Нека да погледнем ситуацията и от друг ъгъл. Емил Стоянов, както и всички останали евродепутати от ГЕРБ, днес са се настанили на върха на вълната и вече се изживяват предварително като победители. Историята обича да се гаври с това чувство за защитеност. Но гербаджиите тепърва ще трябва да се справят с него.

Жал ми е обаче за всички седесари, които ще си пускат телевизия "Европа" тези дни. Нека не се учудват, ако образът на Бойко Борисов ги преследва навсякъде - като чудовище от филм на ужасите. Защото няма да е чудно, ако това е част от сделката. Защото сделка вероятно има. Попитайте се и друго. За кого ще гласува Петър Стоянов? Отговорът може да не се хареса на доста хора.

Левият кмет

Бойко Борисов съвсем олевя. Няма как по друг начин да си обясним внезапно възникналото му любовно чувство към държавата. Преди два дни общинарите от ГЕРБ поискаха правителството да построи завода за боклука, а вчера самият Борисов заяви, че държавата трябва да отпуска пари за детските градини в София.  В политиката тази преоткрита политически линия от кмета се нарича етатизъм. Тя се формира от разбирането, че държавата е необходим участник в обществените и икономическите процеси. Етатизмът обикновено се свързва с левицата и със социалните идеи и заради това трябва да погледнем обективно на нещата - Борисов олевя. Олевя така мащабно, че почти се върна във времената на Брежнев. Тях ги наричаха “застой”, но всеки ставаше и лягаше с държавата. Сега кметът е тръгнал по същия път. Застоят в София се отрази и на политическата му психика. Завърна го в революционните времена, когато се преоткриваше прелестта на държавата. 

В идеологическа помощ на новия ляв кмет нека да цитираме един ляв класик Троцки - “Най-безспорната черта на революцията е пряката намеса на масите в историческите събития”. Кметът трябва да го има предвид. За да си на висотата на левите идеи, понякога трябва да си готов и на революция. Дори и тя да е срещу самия теб.

Негативна кампания или...

От една седмица насам из пресата, включително и в ДУМА, се върти постоянно една реклама. На нея се виждат мрачните ликове на Бойко Борисов и Иван Костов, а под тях се мъдри надпис: "Ако подкрепиш Бойко, печели Костов". Целта не е да оспорваме посланието под тази реклама, в него дори може да има немалка доза истина, а просто да се опитаме да помислим дали такива реклами носят успех или не. 
Начинът, по който ни е поднесена идеята в тази политическа реклама, според мен веднага я прави недействаща. Защото създава усещането за негативизъм, за някаква личностна, а не политическа атака и за това, че в крайна сметка авторите на посланието се страхуват от двете фигури, които са изтипосани на снимката. Не че това е вярно, но усещането неизменно е такова. Негативната кампания сама по себе си представлява чудовищно пилеене на ресурси и енергия. Всяка партия, която се отдаде на подобен тип послания, губи най-важната си политическа инициатива - да обясни какво смята да прави за България, какво е направила досега и как ще продължи да работи. Негативната кампания е и триумф на дребнотемието над важните неща, а от това страда цялото общество, защото получава не качество, а само истерия. Това се отнася за всяка партия, независимо колко защитена и опиянена от съдбата се чувства.
Когато се съотнасят две фигури като Бойко и Костов на базата на подозрения и тъмни снимки, не може да очакваме хората да разберат какво точно искат да им кажат авторите. Независимо от яснотата на рекламния слоган. Подобна реклама може да има дори обратен ефект, защото за част от българите да гласуваш за Костов, уви, съвсем не е толкова лоша идея. Ако леко поизсилим нещата, дори може да се окаже, че подобен тип призиви всъщност преливат десни гласове в политическия организъм на партия ГЕРБ. 
Далеч съм от мисълта, че истината за Бойко Борисов не бива да бъде казвана. Столичният кмет трябва да бъде изправен пред избирателите с истината за своите бездействия по време на цялото герберско безвремие в София. Но не и чрез неясни внушения и черно-бели снимки, които вече дразнят дори най-запалените противници на столичния кмет. България е изтощена от недомлъвки и хвърлени реплики. Българите отдавна се нуждаят от ясна, чиста и визионерска политическа кампания. Нека не звучи идеалистично, но партията, която успее да се вмести най-добре в тази светла линия, вероятно ще успее на изборите. Защото след гласуването ще останат идеите. И последиците от тях.

Възхвала на Мартин Димитров

(Политически разказ с литературни превземки за една велика партийна епоха) 

 

Нека преди началото на тази апология да дадем няколко аналогии. Първата е литературна, втората е политическа, а третата е пак литературна, но с подчертано аналитичен привкус. Това се налага, за да подчертаем, че не сме свидетели на политически или социокултурни явления с български патент, а сме свидетели на театри играни много пъти в световната история и заради това е интересно да видим как ще свършат те по земите български, където луната не ражда вампири или върколаци, а само фобии, мании и подтискащото усещане, че нещо не е както трябва със света.

 

Аналогия 1

 

В един роман на Бекет е описана следната ситуация. Главният герой стои пред огледало и започва да изпитва съмнения в собствения си образ. Не вярва на отражението си и се чуди дали е той. Дори започва да си мисли дали само не си представя, че е с шапка. Малко след това обаче го спохожда още по-зловеща мисъл - дали пък шапката не фантазира, че стои върху човек...

Подобна схема е типична за литературата на абсурда. Тя се втренчва в граничните ситуации на човешкия живот, пресява през своето сито обикновената реалност и я слепва отново като налудничав колаж, за да подчертае пукнатините в това, което обикновено смятаме за подразбиращо се

 

Аналогия 2

 

В един от най-интересните мигове на налудничавата война, която грузинският президент Михаил Саакашвили поведе срещу Русия и която, за да задоволи егонцентричните му мании взе толкова много жертви, самият грузински държавен глава даде интервю за една американска телевизия. Лицето му беше спокойно, но езикът на тялото му просто показваше, че това е човек, който само след миг може да попадне в психиатрия. Най-накрая Саакашвили взе вратовръзката си и започна да я дъвче в ефир. Този сюрреалистичен миг завинаги ще остане в политическата естетика на 21 век. Разпадът на един политик, който протече чрез дъвчене на моден аксесоар.

 

Аналогия 3

 

Петър Увалиев, мъдър и много начетен човек, твърдеше, че езикът успява да помни нещата, които ние като нация колективно не можем и няма как да сме запомнили. В тази негова идея има нещо успокояващо. Един ден, ако се въоръжим с политическо и анализаторско търпение, ако разнищим езика си частичка по частичка, вероятно ще успеем да провидим в звуковете му цялата епохална картина на нашата забравена, но истинска история. Увалиев цитираше стихотворение на Лилиев (на Лилиев представете си!!!) и казваше, че в последните срички на римуваните думи сякаш се чува забравеният тропот на конницата на Аспарух. Красиво е да знаеш, че някой ще помни, това, което ти никога не би успял. Тази идея ни дава корени и ни закрепва в един свят, който хронично страда от амнезия за най-важните си въпроси.

 

 

И сега вече да свържем трите части в една. Българският Михаил Саакашвили се казва Мартин Димитров. Аллах да благослови политическото му име и битие, защото този млад лидер с талибански поглед и достатъчно клиширан речник се появи в българската политика в най-подходящият момент. Слава на миговете в които от блатото на дните се появява някой такъв като Димитров – тъкмо си мислиш, че политиката не може да стане по-абсурдна и ето, че самата природа на политическото действие се опитва да ти покаже, че дъно не може да има.

Мартин Димитров е роден през 1977 г. Набор ми е. Той е продукт на няколко универсални въздействия от които не може в никакъв случай да е избягал. Първо – възпитанието получено по социалистическо време. Сигурно оттам е прихванал страстта си по сталинска драматургия и артистични заседания на ръководството на които с треперещ пръст сочи и гони съратниците си. Вгледайте се в Мартин Димитров – слава на синьото му име – може ми някъде там под очилата набождат неговите сталински мустачки. Мартин Димитров се е сътворил като личност по времето в което в България историята бе подменена с викове. И тук всеки от нас, родените през тази драматична 1977 година (жестока реколта между другото) имаше един избор – или да запази себе си като се отдаде на размисли за вселената или да си изгуби съзнанието докато се опитва да проумее какво се случва. Димитров е избрал трети път – вярвал е в СДС, което от днешна гледна точка, единствено правилната, си е път без изход. 1977 година е готина година. Това е разцветът на пънка. В Лондон групата Клаш става номер едно. Няколко от техните песни и до днес са велики. Може би – по ирония на историята – нещо от този пънкарски разрушителен дух е влязло в политическата аура на Мартин Димитров.

През 1977 година Нобелов лауреат за литература става Винсенте Алейсандре, гениален испански поет, който често го удря на сюрреализъм. В мрежата успях да намеря преводи само на няколко негови стихотворения. Едното ме изкефи максимално, то се казва „Неслизащите птици”.

 

Ураган го сресва, сякаш че е дъб огромен.

Ръцете, му отсъстват, когато птиците долитат.

Неслизащите птици са бели под небето.

 

Това е краят на стихотворението. Светът обича да влиза в литературни аналогии. Защото когато Мартин Димитров – 31 години след 1977 г. предпочете да стане лидер на СДС, той вече можеше да бъде единствено безрък лидер, който гледа отдалечаващите се птици и тяхното незавръщане. Именно тук – пред огледалото на разпадащата се партия – слава на името му – Мартин Димитров влезе в модела на аналогия 1. Той започна да се съмнява във всички. Като герой на Бекет. Край него стана наплив от врагове. Можем само да подозираме в какъв абсурден свят се е отзовал този млад човек. Поемаш най-известната българска дясна партия, ставаш господар на сакралната политическа кабалистична фраза – СеДеСе, а в един момент виждаш, че са те изправили пред нещо, което няма аналог в историята. Ти си лидер на партия, но не си лидер на партия. Можеш да говориш, но никой не те чува. Птиците отлитат, а ти само можеш да стреляш със сачми по тях.

 

И тогава..., да, да, да, точно тогава – великият Мартин Димитров, моят набор, съвременника на демокрацията реши да имитира по зловещ начин Миша Саакашвили. Той нямаше вратовръзка за дъвчене, но пък бързо се намери по-страшна фигура. Царят на демоните – Ахмед Доган. Саакашвили виждаше, а и вижда все още във всяко проява на истинска свобода в родината му, дългата ръка на Москва. Мартин Димитров вижда Доган. Винаги съм се заблуждавал, че когато се отдават на халюцинации мъжете от моето поколение поне биха халюцинирали разсъблечени жени на тропически острови, но Димитров – вечна слава на бледия седесар – узакони лудостта по различен начин. Той вижда Доган.

Когато един политик повярва на своите халюцинации, той започва да се разпада на малки части и по невротичен начин да намеква на всички българи, че животът е конспирация срещу десницата. Естествено, че животът не е конспирация. Животът е развълнуван, прелестен, сияещ и е най-красивото нещо, което се е случвало на тази планета. Мартин Димитров – нека ангели да го поживят – обаче стана лидер по време на разрушения десен свят. Десницата живее в постапокалиптична реалност. Там има само разрушения, мании и идейна радиация. Очевидно не можеш да пребиваваш дълго в онази част на пространството без да попиеш от вредните гама-политически излъчвания, който се вмъкват коварно в костите и мозъка ти.

 

И тогава...., да, да, да, още един път трябва да използваме този литературен прийом, защото уточнихме, че светът го обича – Мартин Димитров заговори. Даде интервюта, появи се по всички телевизии, където упорито настояваше, че демокрацията е в опасност. Само преди три месеца казваше, че в СДС няма проблем, днес вече е убеден, че атаката е срещу самата десница. Увалиев наистина е прав. Езикът е нашата най-голяма памет. Той е универсалният харддиск на нацията и заради това трябва да го уважаваме. В прелестните думи, дори когато са лъжовни и звучат напрегнато-истерично, все пак има истина. Та думите на Димитров ни пренасят по мистериозните пътеки на паметта до времената на Костов. Те са двама универсални близнаци. Езикът, който говорят – не слушайте думите, ритъмът е важен тук – е като нож, който се опитва да всява поредното разделение. Десницата не може да живее в подреден свят, защото се нуждае от конфликт, който да прелива дори до пароксизъм. Тази десница – да е жив и здрав нейният млад лидер и паметта на езика – вече е част от болното минало на нацията. Тя е като микроб, който се съпротивлява на антибиотиците. И именно заради това, моят набор Мартин Димитров не може да осъзнае, че историята му поднесе уникален шанс. Да измете канцеларията си на „Раковска” 134, да си събере документите в кашонче, да свали плакатите на Иван Костов от стената, да загаси осветлението в цялата сграда, да си поеме дъх преди да слезе по стълбите и най-накрая да заключи централата на СДС. Наборе, в онзи миг, в който заключиш тази сграда ти вече ще си свободен, ама с истинска свобода. Ще можеш да пиеш бира във всяка кръчма, ще можеш да заглеждаш сервитьорките и най-важното – ще можеш да се отървеш от всички проклети аналогии, които гадове като мен постоянно ще ти бутат в лицето и иронично ще протягат пръсти, за да ти припомнят, че цялата литература е по-силна от СДС, а десницата в нейният брутален и експресивен български вариант е вече призрак, който ще броди единствено по коридорите на празната централа и тъжно ще вие като гледа празните бюра и натрупващия  се по тях прах...

 

И за да може гаврата да е пълна, а си струва да е пълна след толкова драматичен разказ, нека накрая да навлезем за последен път в света на литературата с една необявена предварително аналогия.  В далечната и спокойна 2007 г. СДС обяви песента „Вдигни очи” за свой партиен химн. Яд ме е, че няма нито един син активист, който поне малко да се е заслушал в текста. Лирическият герой в него не само казва, той зове: "Животът днес върви напред, а не назад"!. Значи, ако приемем този лирически герой за седесар, днешните сини изобщо не приличат на него, защото главите им са обърнати само към миналото, а към бъдещето - сещате се какво.

Литературният ни анализ обаче може да продължи. Освен химна си СДС реши още няколко песни да бъдат техни . В упойващото начало на прехода в хитът "Развод ми дай" героят с хипарски патос и либертарианска душа зовеше своята любима да го остави и дори антисистемно добавяше "Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави". Какво се случи с този дух, бе хора?! Седесето го забрави някъде по пътя към абсурда, политиката, литературата и тъжните краища, които ги спохождаха...

 

Така че, когато днес чуете химна на СДС, вдигнете очи, не се плашете – най-вероятно човекът, който го пее е самият Мартин Димитров, осъзнал свободата си в някоя кръчма. Сигурно пее химна на 9-тата бира. Или пък на 12-тата. Има ли някакво значение. Как казваше литературният ляв класик. Важното е, че човекът в тази фантазия все пак пее. Това е прекрасно нали?

Не е време за политическа романтика

Трудно е да си романтик в предизборни времена. Това е най-лошата диагноза, която можем да поставим на България. Тъкмо се замечтаеш партиите да се конкурират с идеи, визия и личности, а насреща ти - Бойко Борисов и неговата дълга поредица от медийни откровения. Столичният кмет отново прояви ексцентричното си чувство за хумор вчера и записа в дългата редица на тържествените си просветления нов бисер. "Историята един ден ще закичи Станишев с един голям фес, ама много голям", опита се да влезе в ролята на моден дизайнер Борисов. Уви, медиите не успяха да попитат с какво този аксесоар така много дразни градоначалника, но пък и не е много сигурно, че той би бил в състояние да обясни. Бойко Борисов е явление от рода на проблясващите в небесата комети. Появява се, подхвърля небрежно пръски от потока на своята мисъл, усмихва се на фотографите, обявява гръмко, че София е под обсада като Сталинград, споделя тържествено, че градът е най-чист и прятен за живот, а после обръща гръб и ни оставя да гадаем съзнателно ли хвърля измислица, или наистина си вярва.

Проблемът е, че политическите романтици трудно ще издържат на подобни словесни напъни с циклична повторяемост. Хулиганският патос на кмета определено му помага да разнообразява репертоара от обиди - насочи огъня си от прическите през материала, а сега стигна и до фесовете. Обхваща ни опасение, че до изборите фантазията му ще удари незапомнени върхове. Хубаво е в политиката да има екшън, но когато опитите за екшън подменят идеите, политиката се превръща в бял шум. Бойко Борисов е господарят на белия шум у нас. Уж го слушаш, уж казва нещо, уж говори и не спира, но в края на тирадата му никой не успява да извлече реален смисъл от тази словесност.

Навремето Велко Вълканов също вкара темата за феса в политическите спорове. Резултатът не беше утешителен. Да не говорим какво би станало, ако някой друг с претенции за политик реши да продължи темата за модната линия с един пожарникарски шлем, да речем. Жълтичък. И нищо повече като символ на днешна София. А ако потропаш по шлем, бие на кухо. И така по време на цялата кампания? Не е време за политическа романтика, уви!

Пловдивската утопия

Баща ми е решил да се мести в Пловдив в някакъв пролетен ден на 1985 г. И до днес историята пази няколко версии за неговото решение, на всяка от които в определени периоди от политическото си и емоционално развитие аз последователно съм вярвал. Първата, тоест тази, която считам и до днес за общоприета и следователно единствената валидна към настоящият момент е, че родителят ми в някакъв момент от своето битие се замисля, че Стара Загора, градът на липите, поетите и правите улици, едва ли е най-подходящото място за отглеждането на двамата му сина, които в неговата фантазия се нуждаят от много повече пространство, интелектуални хоризонти и предизвикателства в живота си. Решението на баща ми е било предизвикано и от интересният факт,  че когато предлага да размени апартамент в Пловдив за по-голям в Стара Загора получава десетки оферти и това общо-взето го кара да преосмисли картината на подредения старозагорски свят, който до този момент обитава.

Аз пазя и различна версия за напускането ни на Стара Загора, която е леко обагрена в романтична светлина, а в нея моят баща прилича на бунтуващ се герой от интелигентски роман от средата на миналия вече век. Приемаме, че един ден просто му писва да обитава градът, в който живеят всичките му роднини, писва му от прелестната провинциална еснафщина на Стара Загора и с крачки на великан потегля към Градът на тепетата, който в красивия маразъм на тоталитарната епоха прилича почти на Елдорадо, разкриващо много възможности и цели. Има и трета версия – че на баща ми в един момент просто му доскучава тотално да стои на едно и също място, и след разговор с майка ми – тя е натуралната пловдивчанка вкъщи, двамата решават, че Пловдив може да е ново начало за тях.  Доколко беше ново начало не ми се говори, защото съдбата, тази коварна съдба, подобно на литературна героиня от пиеса на Шекспир, бе разбъркала своята колода и само няколко години по-късно не само животът на нашите, а и животът на цяла България се преподреди и промени, но това е тъжна история, която вероятно ще трябва да си разказваме друг път, по възможност на много отворени бутилки и на пакетчета с кърпички, че знае ли човек...

 

Но докато сме още в 1986 г. в историята вече може да се намеси и моя милост – изведнъж насред забравената от Бога и от Дявола 1986 г. се отзовах в далечният чисто духовно от мен Пловдив, объркан и странен, насред град с няколко високи хълма, по-голям отколкото съм си представял, град с река, която през годините само няколко пъти видях да изглежда заплашително, град с мостове, които просто ме очароваха. Представете си само - новият ми квартал се казваше „Христо Смирненски” – класическа социалистическа фантазия за краен квартал на Пловдив. Ниски пететажни панелни блокчета, подредени по перверзно математически начин в правоъгълници и в тези правоъгълници зелени градинки, посадени тополи и детски площадки. Уличките на тази социалистическа фантазия също носят имена взети от някоя импресия – „Авлига”, „Вечерница”, „Момина сълза”, „Звезда”, „Есен”... Сам по себе си квартал „Христо Смирненски” може да бъде взет за отделна самодостатъчна вселена. По онова време не минаваха много коли, не че сега минават, ветровете си духаха необезпокоявани, тополите шумяха, уличните лампи по улица „Авлига” (тя е дълга може би около 6 метра) примигваха тревожно и хвърляха протяжни сенки в детската ми стая. Този шум на нощните тополи ме съпровождаше почти във всеки сън, независимо дали сънувах разсъбличащи се блондинки или пък това, че ме изпитват по коварната геометрия, а аз уви нищо не знам и ми се иска да потъна пред черната дъска, все едно не е дъска, а дупка към различно измерение.

 

Беше 1986 г. и времето не течеше. Марица не спираше по своя път, но за мен всичко останало беше неподвижно. Поне така си го спомням сега и понеже споменът ми харесва не искам да променям световъзприятията си. Поляната пред нас беше огромна – сега естествено не ми се вижда такава – по нея бяха пораснали много храсти и двамата с брат ми с часове се преследвахме с пистолети из нея. Тя беше като див Запад и като далечна планета. И до днес тази полянка ми е най-близкото нещо в Пловдив. По-късно станах изследовател, опознах тепетата, успях да се загубя и сам да се открия из този огромен Пловдив няколко пъти, но полянката и нейната неизменна пролетна зеленина всеки път ме трогва по непонятен начин. Само на около километър след моя блок Пловдив свършва и започват дългите полета, така че хем израснах в този град, хем не бих го твърдял категорично. Аз съм продукт на краен квартал, но не усвоих никаква лоша култура. Всеки романтизъм, всяка хлапашка измислица за Пловдив съм си я сътворявал самичък, обмислял съм си я и така легендаризирах за самия себе си това пилигримско пътешествие на моите родители от пълната с липи Стара Загора до Пловдив, в който ме преследваше шумът на тополи. Напролет щом пухчетата на тези странни и високи дървета се разнесяха из въздуха ставаше още по-хубаво. Пухчетата летят все едно на забавен кадър, сякаш се вдигат от земята нагоре, а не падат от дърветата. Струваше ми се, че вървя през снежна виелица, само където не е студено. Красиво беше.

 

Беше 1986 г. която сега ми се струва брутално далечна. Аз всъщност никога не приех идеята за Пловдив напълно. Имам предвид, че той ми беше натрапен като град. Изкараха ме от моята среда в Стара Загора и ме телепортираха в съвсем друга такава. Първоначално приличах на извънземно, което не може да се ориентира в особеностите на планетата. Съучениците ми говореха странно, не познавах никой от тях, всичко ми беше интересно, но и ми беше чуждо. По някое време свикнах. Но не го приех. Почувствах Пловдив като свой град едва когато си тръгнах от него. Което, както и да го погледнеш си е гаден номер и поредна ирония на съдбата, а съдбата споменах прилича на театрална героиня с поредица от мръсни номера. Как да не обичаш съдбата? И сега отново ще се оплача. Оплаквал съм се десетки пъти, сигурно ще оревавам света за това още много, ама много пъти. Стара Загора изчезна като град за мен. Човек трябва да се променя заедно с градовете в които живее. Сега тя е различен град и ми е леко чужда. Просто не е градът в който се родих. С Пловдив обаче се случи същото. Постепенно от този град си отидоха много неща, които обичам в него. Сладкарниците. Ама онези другите сладкарници, не тези снобските, които има сега. Сладкарниците в които ти точеха студена боза и тя беше резлива. Сега от шибаните консерванти бозата никога не прокисва. Ашуретата в тези сладкарници. Парфетата. Ахх, не се чудете защо съм дебел – Пловдив беше пълен с кулинарни изкушения за тръпнещата ми душа на чревоугодник. Сладоледът по италианската уличка... Нищо от това не остана. Понякога този Пловдив ми липсва, защото на новия Пловдив му липсва онзи дух. Аз дойдох в един развълнуван и емоционален град, а днес се прибирам в един смачкан, изтощен, беден и отчаян Пловдив. Добре, че е пролетта. Напролет всичко изглежда хубаво. Преди няколко дни се прибирах с влака към Пловдив и като го видях отдалече потънал в зеленина сърцето ми направо се обърна. С годините значи съм се научил да го обичам като град. Магията е подействала. Аз вече съм пловдивчанин!

 

И най-накрая още едно оплакване. Така е. Пролетта е неземно красива, но пък на мен са ми са натрупали емоционални недоволства. Онзи ден в един сайт видях прословутата мисъл на хан Омуртаг, която като папагали трябваше да зубрим в училище:

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда и нека родения последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил”. Тежка фраза, овъртяли са я както трябва. Аз не бързам с умирането и никога няма да искам да бързам, но наистина другите се раждат... Та излязох да се поразходя и какво да видя. На моята, да, да на моята полянка си играеха 7-8 годишни деца. Викаха си, гонеха се, шмугваха се в храстите и така напълно превземаха моите територии, онези, които толкова години се стараех да пълня с измислици и приключения. Уау,   в един момент ме проряза жестока завист. Изобщо напоследък често завиждам на децата. После обаче успях да постигна емоционално равновесие със себе си. Реших, че временно им отстъпвам моите територии, но само временно, само за кратко, и един ден – който няма да е далече, о, един ден аз отново ще се върна, за да си върна старите земи. Да си ги завладея отново...Това ще се случи. Трябва да ми повярвате!

Въображаемите любовници на СДС

Там, където съм отраснал си имахме една квартална луда. Знам, че днес не е прието за тези хора да се говори така, но така или иначе с тийнейджърския си език ние в никакъв случай не сме я наричали с политически коректни имена. Тази луда жена беше нещо като местна забележителност заради целия спектакъл, който изнасяше. Заедно с майка си (майка й беше уморена, разбита и преждевременно грохнала) тя обикаляше квартала, но най-накрая спираше пред уличен телефон с фонокарта, слягаше там някакво картонче и започваше да води дълъг и шумен разговор с въображаемите си любовници. Тези разговори бяха драматични и пискливи. Тя винаги ги обвиняваше, че не са й верни, че са гледали с похот други жени, жалостиво ги питаше дали страстта им към нея вече е отминала, но после с италианско кресчендо отново се нахвърляше срещу тях и ги кълнеше до девето коляно, проклинаше ги с упорита страст, а телефонната слушалка в ръката й трепереше. Този спектакъл на лудата жена с въображаемите любовници се повтаряше ден след ден и постепенно всички хлапетии бяхме изучили ключовите й реплики и можехме почти със сигурност да познаем как ще се развие поредният сапунен сюжет. Така е, когато любовниците ти са измислени винаги е драматично...

С отчаяна упоритост това, което се случва около СДС от два месеца насам ме връща отново и отново в детските години. Сценарият около тази партия и нейният проект съвместо с ДСБ помпозно наречен „Синята коалиция” може да бъде разказан и като поредица от шизофренични симптоми. Кратка справка в интернет веднага изкарва пред нас четирите основни симптома на човека (в случая на партията попаднала в лабиринта на шизофренията) - заблуди или халюцинации, липса на мотивация,  социално оттегляне, нарушение на мисълта.

И така сега нека вече да видим и самата анамнеза. СДС си има млад лидер – Мартин Димитров, но всъщност се оказва, че няма такъв. Съдът постановява, че Димитров е нелегитимен, а уставните саги при седесарите траят по-дълго от ледена епоха. Тогава нелегитимният лидер излиза пред телевизионните зрители и с блеснал поглед обвинява за юридическият миш-маш не себе си, не собствените си юристи, а основно ДПС и БСП. Миналата седмица дори в пристъп на медийно саморазкриване и разголване същият лидер съвсем сериозно сподели, че депутати на Доган ходели при него, за да му споделят, че ще му вчернят живота. Тук толкова умела са вплетени поредица от заблуди и социално оттегляне, че ако съществуваше професия „политически психатър” нейните представители щяха да получат сърцебиене от радост. Парадкосално е, но лидерското битие на Димитров бе вчернено, не от някой депесар, не от някой буйстващ социалист, а от предишният председател на СДС Пламен Юруков, който реши самостоятелно да подаде документи за регистрация на синята партия в ЦИК. И то без ДСБ. С мотива, че не иска да дава скъпоценното трибуквие на демокрацията (в ранните години то бе превеждано понякога ехидно и като Стани Да Седна) в ръцете на Костов. Тогава вече стана страшно. Защото Мартин Димитров напълно напусна нормалната политическа логика и се приближи да класическото сталинско разбиране за политическо действие „Има човек – има проблем”. На бърза ръка, докато цяла България почиваше Националният съвет на СДС изключи Пламен Юруков, изключи бившият главен секретар Пламен Радонов и още четирима депутати. След това лидерът, който всъщност все още не е лидер, Мартин Димитров с железен глас заповяда на Централната избирателна комисия дори и да не си помисля да регистрира СДС самостоятелно.

Точно тук вече синята партия ми заприличва на онази луда квартална женица, която не спираше да звъни на своите измислени любовници. Защото разпадът в онова, което наричаме лъжливо днес класическа десница не може да бъде овладян. И това кара Мартин Димитров да заема пространството, обитавано преди него от Йоло Денев и редица други майстори на конспиративната мисъл. Йоло Денев вееше конска опашка и казваше, че е жрец на Тангра. Мартин Димитров бърше очилата си и твърди, че неговата партия е последната преграда преди това комунистите и депесарите като дива орда да нахлуят още един мандат в управлението. И определено не вижда, че е изпаднал в смешната позиция на човек да обяснява свят, който вече отдавна го няма.

„Всяко безумие има своята логика”, мъдро бе споделил преди много години със света Шекспир. Логиката на Мартин Димитров и на СДС е лесно обяснима. Те просто подменят говоренето за реалните проблеми на тяхната партия с идеята, че срещу тях е насочено копие, което да ги прободе предизборно в гърдите. Истината за СДС, истината за ДСБ и за тяхното шизофренично отроче „Синята коалиция” вече е видима от километри и последните, които се заблуждават за нея скоро вероятно ще прогледнат. СДС и ДСБ са партии на миналото, защото не успяха да се променят навреме. Тези две формации не излязоха от лабиринта на нарушенията на мисълта и всяка политическа идея, която успяха да формулират през последните десет години по един или друг начин бе симптом за болест, а не решение на проблем. Дясното пространство в България коренно се промени и бе заето от партия на име ГЕРБ. Независимо дали това ни харесва или не. Ето защо бе повече от смешно идеята на СДС и ДСБ да дебатират със Сергей Станишев по икономическите проблеми на страната. Малко заприлича на приказката за жабата, която като видяла, че подковават вола и тя вдигнала крак. Политическите мащаби са различни, а съвсем скоро в обозримото бъдеще за СДС и ДСБ ще говорим в минало време, дори и ако политическите богове им отредят все пак някакви места в следващия парламент. Защото никой не обича да си говори с политически шизофреници. Те общо-взето са досадни и с извинение за израза, но плямпат едно и също – БСП, ДПС, предатели със сини партийни билети, ала бала, седесарите пак ще управляват, България ни иска, ние сме алтернатива, антикомунизма ще възтържествува.....Порочен кръг. Навремето един психолог ехидно, че бе пошегувал, че символичният край на прехода у нас ще дойде, когато Костов остане вън от парламента. Може би не звучи толкова лошо като идея...

Сега когато се сетя за лудата квартална жена от моето детство. Понякога ми е тъжно. Защото въображаемите й любовници винаги й поднасяха драматични и неприятни изненади. Един път не я чух да води весел или лековат разговор. Всеки път бяха крясъци, викове, а понякога и сълзи. Кажете ми – само аз ли не виждам никаква, ама абсолютно никаква разлика между нея и СДС?І

Поражението на Батман

(злото, което шества по света или защо никога не е имало друг шанс за Хийт Леджър освен да умре след като игра Жокера)

Винаги съм се питал възможно ли е човек да умре, защото се е добрал до някакво нездраво знание за живота. И никога не съм имал отговора. Вече обаче подозирам каква е истината. Тя не е добра. Преди около месец и половина гледах за първи път филмът „Черният рицар” – поредната серия от безкрайните приключения на Батман. Преди два дни го гледах отново. И вече знам защо Хийт Леджър, актьорът, който пресъздава образът на главния злодей Жокера, умря след този филм.

Леджър прави ролята на своя живот в него. Тази роля е толкова зашеметяваща и така дълбоко брутална, че на практика никога не е имало начин той да оцелее след нея. Леджър трябва да играе във филма герой, който е олицетворение на абсолютното, безпричинно и винаги нараняващо зло, което сякаш съществува в света от самия му зародиш. Това зло е толкова огромно и така нелогично, че вече намеква за изначален дефект на самия свят. Нямам представа какво отнема на един актьор да изиграе такава роля. Подозирам обаче, че младият Леджър е надникнал в дъното на душата си и независимо дали е искал или не, е открил там разковничето на това зло, неописуемо като природно бедствие и зловещо като неочаквана смърт. Това е роля, която преобръща целия ти живот, защото ти показва, че животът е постоянно надвесен над пропаст. В края на тази пропаст има цял океан с праисторически чудовища с лъщящи зъби, които с блеснал поглед се взират и чакат някой да поеме с вик пътят надолу.

В първия Батман, който бе сниман толкова отдавна, че момичето на супергероя бе позабравената вече актриса Ким Бейсинджър, Жокера се появи за първи път като кинообраз. Той бе изпълняван от гениалния Джак Никълсън. В онзи филм обаче злодеят бе съвсем друг. Жокера там бе рационално зъл, продукт на мафията, който по стечение на ненормалните обстоятелства бе открил лудостта в себе си, но така или иначе злото му бе продиктувано от някакви прагматични съображения, а старият ветеран Никълсън се бе постарал да вложи допълнително в образа солидно количество черен хумор, малко ирония и две-три щипки гняв, които по вълнуващ начин изграждаха един съвсем различен, но в крайна сметка - разбираем злодей.

„Черният рицар” е съвсем друг. „Има хора, които просто искат да гледат света да гори”, получава като предупреждение Батман от своя първи приятел и верен спътник Алфред. Жокера в този филм е герой като пожар, който не пощадява нищо край себе си. Той е бедствие сякаш дошло от ада и неискащо да си тръгне. Злото в него е така всеобхватно, че в един момент вместо екшън може да се насладим на този Батман като на метафизичен трилър, изправящ ни зловещо срещу изначалните пукнатини на битието, откъдето вее единствено вледеняващ хаос. Леджър прави тази роля със зашеметителен хъс и общо взето благодарение на него всички останали герои просто изчезват от екрана.

„Аз съм агент на хаоса, а има едно нещо, което не може да се отрече на хаоса – той е справедлив” – това е една от репликите на злодея, които запомних. Всъщност хаосът никога не е справедлив, защото той е състояние към което не могат да бъдат приложени морални категории. Хаосът радикално променя живота и е ултимативният разрушител на правила. Това не е нито справедливо, нито несправедливо. Хаосът просто е. Всъщност именно тук се намърдва една още по-голяма степен на зловредно знание до което Леджър чисто емоционално се е докоснал – хаосът и, ако приемем хаоса за едно от лицата на злото, може да създава различно битие в което няма да има място за нито един от нашите морални или идеологически етикети. Това вече е антисвят до който можем да се докоснем именно докато пропадаме в пропастта, където чудовищата с блесналите очи ни чакат, но вместо да пищим от ужас за целта трябва да се смеем демонично.

Не пресилвам нещата. Докато пиша това спрях няколко минути, за да премисля дали не драматизирам твърде много ролята на Хеджър и неговото велико изпълнение, тази лебедова песен на злото, чиято симфонична съвършеност той е уловил и предал. Мисля, че изобщо не изсилвам...

Вижте, най-големият проблем на всички комикси за супергерои е именно образът на злото. Злото в комиксовите светове е толкова огромно и така голямо, че винаги се нуждае от супергерой, за да бъде спряно. Сам по себе си светът винаги е немощен, несъвършен, уплашен, ужасен, дъждовен и тъжен, за да спре развилнелите се стихии на злото. Трябва ни герой равностоен на това зло. И именно тук се получава пробойната, защото в реалния свят ние нямаме такива герои. Няма откъде да дойдат. Докато постоянно сме свидетели на мащабността на злото, както и на нелогичните му проявления, които парализират мисленето.

Леджър обаче прави следващата стъпка в изграждането на образа на злодея. Жокера, както никога досега, е обяснител на своите действия. Това не са обяснения, които ни помагат да си изясним въпроса, но показват ясно степента на злото, която се е появила в този свят и вече не може да бъде спряна. Злото в тази форма няма история, не напразно Жокера няколко пъти разказва различни варианти на това защо устните му са разрязани като зловеща усмивка. В крайна сметка това не са обяснения на злото, а само начин да се изясни, че то просто не се нуждае от никакво обяснение. Злото е тук, не може да бъде спряно и не е ясно как да го победим. В това отношение „Черният рицар” е много тъжен Батман. Защото доброто не знае как да тържествува. И не е ясно дали тържествува изобщо. То може би е някъде там, но стихията на хаоса, агентите на хаоса, нелогичното и непредизвикано зло, отвързаната хрътка на ада, в крайна сметка се оказва с пъти по-силна, обречена на радикална метафизична победа в един свят, който може да заспи нещастен и да сънува постмодерни кошмари, защото героите от комиксите нямат шанс с радикалното зло.

В един момент талантът на Хеджър го подхлъзва в пропастта и най-вероятно той е видял чудовищата в океана и се е огледал в блесналите им очи. Когато чух, че е починал от „случайна” свръхдоза лекарства и когато някой сподели, че ролята му на Жокера го е шокирала и почти изцедила, това ми се стори като нелепа шега или като опит посмъртно да героизират един артист. След като съм гледал филма вече знам, че е истина. Той е бил пътник още докато са му давали да играе тези зловещи реплики, а всяка една води до друга, а тези реплики в комбинация показват, че светът е почти обречено място след като в него може да се появи някой като Жокера. Знаете ли какво – Леджър със сигурност не е бил нещастен, че умира. Човек натоварен с такова свръхзнание до което се е добрал той не може да оцелее дълго... Тъжно, но факт.

Филмът „Черният рицар” не свършва със смъртта на Жокера. Свършва с това как Батман кара футуристичния си мотор из улиците на Готъм сити и е преследван от полицията. Чудно ми е дали зрителите, които гледат този филм осъзнават, че това е тъжен край. Батман се е провалил. Това е почти поражение. Защото фактът, че е арестувал носителят на злото съвсем не означава, че е спрял каквото й да е зло по този свят. Камю твърдеше, че трябва да си представяме Сизиф в неговата върховна мъка да бута постоянно камъака щастлив. Аз пък твърдя, че трябва да си представяме Батман в мига на неговата победа тъжен. Само така във филма би имало някакъв баланс. А може би и донякъде, само така духът на Леджър би получил упокой.

Най-после на английски

По неведомата воля на съдбата един мой текст бе преведен на английски за участие в международен журналистически конкурс. В живота си човек рядко има поводи за гордост, но този определено е един от тях за мен. Беше вълшебно усещане да взема текста на английски в ръцете си. Английският е коварен език. Придава усещането, че вече си завлядал света и едва ли не, че чрез твоите думи си в състояние да промениш галактиката. Това естествено е измамно усещане, но пък от друга страна човек трябва да се поддава и на самоизмамите в живота си. Иначе ще е глупаво и тъжно. Бяха избрали моят текст "Сапуненият актьор Бойко Борисов". И до днес си го харесвам и се надявам чужденците също да го харесат. Ако не им допадне поне се надявам като минимум поне малко да разберат част от драматичните и гранични състояния на българската политика. Сега обаче ще постна текста си на английски, за да се изфукам на света. Мисля, че го заслужавам. 

Meet Boyko, the soap star

How cameo roles really work

Alexander Simov

 It turns out that Boyko Borisov is a soap opera star. That's not an unfortunate commentary but a genuine news item. Case in point, just a couple of days ago the viewers feasted their eyes on the cameo role of Sofia mayor Boyko Borisov in the Bulgarian soap opera "Forbidden love". He guest-starred as himself in an episode of the show, where the mayor appeared at a Gala charity. So let's describe the scene he featured in, so as to judge the guest appearance by its stunning merits. Though, the sequence was preceded by a cultural introduction, which hinted at the grand representation.

     The wealthy host urged her son to dress in style for the special event. "To look good, at least for the mayor", she hissed at her spoiled son. "The mayor is going to be there, too?", asked the rich and easy-going young man. The bourgeoise (while we're on the subject, the acting skills of the actress Diana Lyubenova impressed me) replied in a haughty, chilly tone: "You’re perfectly aware that the most notable people always come to my parties".

     Once idolized in such a way - as the cream of the crop - the mayor appeared on the silver screen, dressed in tuxedo. His cameo role demanded a kind smile and regards towards the rich hostess. Then coyly, she returned the greeting, and whispered to his ear: "You will tell me if you run up for prime minister, won’t you? " or something of the sort. And here the screenwriters hit their stride because the actor Borisov demonstrated again his macho smile (was it that someone had figured in advance that this particular smile is perfect for a soap opera show) and told the hostess: "When I decide, you’ll be the first to know".

     The radiant simplicity of this scene would certainly mark my life forever. But then I realized that the impersonation of the mayor is somehow authentic, in a weird way. Note well that they conversed during an elite social gathering. The mayor made himself comfortable among the privileged, the elite, where the wealthy people are. Boyko Borisov parked himself in tuxedo among the public, concerned if he’d become prime minister. And this is where the whole truth about GERB lies. They have for an object to be among the wealthy. Working example, the role of the mayor in the soap opera proves it. GERB, self proclaimed elite, got wind of the power and had a foretaste of it. The character is painfully honest. The wealthy buddies of the mayor will be the first to know when he makes up his mind. That is how I see his point. The ones who finance his political endeavors won’t be bewildered by the lack of information about his experience.

     The mayor is going to the ball of the elite. What counts for him is the glitter, the luxury, the money and the champagne. The rising star from Bankya grew addicted to caviar and five-thousand-euro tuxedos in no time. The character of Borisov attaches him portentously to the wealthy and their life. Well, is there anything left to say after this smashing TV revelation?

The soap frankness of the mayor becomes particularly fascinating after we realize yet another fact. It was not even a month ago, Borisov engaged in harsh polemics with the Bulgarian socialist party (BSP) and the prime minister Sergey Stanishev about the notorious tram video, which promoted the last party congress. Now we understand that his criticism was a case of artistic envy, because he got outstripped.

     Actually it's not the first time that happened to GERB. They are a kind of postmodern product - in-between the kitsch and the politics. And it was quite natural to their informal leader to appear in the soap show. It's the perfect sustaining environment for the mythological urban consciousness. The merging notions of politics, television, cinema and plot launch us into a brand new cultural orbit. So what's the real image of the mayor - the informal leader or the actor? Boyko Borisov as an impersonation of Osvaldo Rios - it must be every housewife's dream as well as the housewife spouse's political fantasies. This is some kind of new alloy, new mechanism, detonating the politics. And instead of political action and practices they try to foist soap opera lines on us. Instead of mayor they give us a new coming actor. Instead of real politics they throw as an imaginary charity party. This verbal substitution, the replacement of the messages and the emotions is all GERB is trying to do in politics. They want to reduce the level of the public life to the elementary life of the soap opera - the concept of the good versus the bad; the mayor and his wealthy companions against everyone else.

     By the way, if we try harder - art enables us to do so - even in this hackneyed episode, we could perceive some slight oppositional attitude. Another female character, hired as a waitress for the party, put into words the voice of the people. She approached her friend, a young woman from the rich posse, and quipped: "How do you stand these people?". However, among "these people" was the mayor Boyko Borisov, holding a glass of champagne in his hand. Yes, he really is one of "those". They don't understand the ordinary people even though they try to portray them.

     Once again I will recur to the distinction between the two television representations of Boyko Borisov and Sergey Stanishev. The tram video relates about ideas that come from the heart. In the soap opera Boyko had a chat only with his friends. In one of these fiction universes the prime minister talks to the people in the tram; in the other - Borisov's only remark is his assertion for the eventual nomination. In the Socialist party video the tram goes forward. As for Borisov - he preferred to stay stuck in a luxury gala. He finds it interesting to be there, where he feels like a star. And then they say Bulgarians don't have a real choice. Quite the contrary, they do have a choice. They really do!