Истинската сила

Под мотото "Сила за промяна" ще мине тази година традиционният събор на левицата под връх Бузлуджа. Празникът на БСП винаги предлага различна емоция и може да бъде страхотен генератор на политическа енергия. През 2005 г. например той се проведе в драматична ситуация - първият опит за съставянето на кабинет на Сергей Станишев бе бламиран, а ново правителство не се очертаваше на хоризонта. Хората на върха дадоха силата и мотивацията левицата да извърви докрай своя път и да участва в управлението. В такива мигове се разбира каква сила е една смислена политическа общност.
През 2009 г. ситуацията определено е по-драматична. По-драматична дори от 2007 г., когато празникът бе отложен заради бушуващите край върха пожари. Сега пожарът, казват, дошъл и в самата партия и било време да се гаси. Не е ясно с каква сила е. Тепърва ще трябва да се види. Но мотото "Сила за промяна" трябва да бъде разтълкувано пред хората, които всяка година самоотвержено се събират на върха и отново и отново потвърждават вярата си в идеи, които са оцелели на всякакви бури и пожари.
"Сила за промяна". Вероятно всеки социалист има собствен отговор за това каква промяна е необходима. Това е актуална тема в БСП. Промяна на ръководството? За някои това е верният отговор. За други - проблемът е в липсата на адекватна лява политика. А трети виждат необходимостта от сила в провеждането на забавените реформи в БСП, които чак днес показват, че могат да бъдат като тежка котва за партията. И наистина сила е необходима. Но промените са по-важни, а някои от тях определено могат да станат и без сила. Важното е мисъл да има.
През 2002 г. новият тогава лидер на БСП Сергей Станишев се качи до историческия връх на мотор. Това бе ръзтълкувано от всички като истинска промяна в духа на празника, а и на образа на социалистическата партия. Аз лично си спомням, че младите хора бяха ентусиазирани, защото прочетоха в тази промяна надежда за себе си и за своето поколение. Може би днес трябва да се попитаме пропиляна ли е тази надежда, или още я има и може да бъде възпламенена отново.
Жалко е, че след един успешен управленски мандат социалистическата партия трябва да се сблъсква за пореден път с нерешените партийни въпроси и проблеми. За това наистина е необходима сила. Но и лидерът на партията трябва да е наясно, че доверието, което хората дават, може да е голямо, но този път то е по-ангажиращо от всякога. Защото миналите години днес изглеждат като една красива утопия. А 2009-а бе година на груба реалност. И наистина сила ще трябва. Да се надяваме, че и промяната ще е полезна.

Безкрайно пустословие

Изключително учудващо и смущаващо е понякога пустословието, с което някои неправителствени организации успяват да занимаят България. Типичен пример за това е институтът "Отворено общество" с безкрайно скучните му доклади и непрестанен конвейер на изсипани във въздуха думи, които обаче неизменно завършват с едни и същи (вече безкрайно остарели и демоде) предписания и рецепти.
Вчера за пореден път бе представен доклад за нерешените задачи пред държавите от петото разширяване на ЕС, към които спадат България и Румъния. Изводът на експертите от института е, че преходът у нас в сферите на здравеопазването, образованието и социалните услуги още не е приключил и са необходими нови реформи.
В анализа има един основен проблем. Изобщо не се посочват критерии за това кога този преход би приключил. За пореден път точно тези експерти ни пробутват щампата "реформи", които обаче трябва да се правят единствено и само в името на това да има реформи. Нито дума не се обелва за задачите, които посочените сфери трябва да изпълняват. Премълчаването е целенасочено и идеологически мотивирано. Познавайки трайната привързаност на хората от този институт и гравитиращите край тях пазарни талибани към клишетата на неолибералните идеи, които прецакаха целия свят, то най-вероятно реформата за тях означава нещо различно от това, което Европа и светът правят. Вероятно според това мислене преходът ще приключи, когато образованието трайно засияе само за богати, здравеопазването бъде изцяло платено, а социални услуги няма да има изобщо. Това, разбира се, е преувеличение, но липсата на елементарен критерий за успех или неуспех на реформите няма как да не наведе на мисълта за съмнителност на всички посочени изводи.
Изобщо в България се забелязва трайно насаждане на една паразитна прослойка от коментатори, които винаги се обаждат по всеки повод и обикновено със съвети, чието крайно либерално измерение всъщност не сме видели да се реализира никъде в света. Един от тези герои - икономистът Георги Ангелов, един от последните ексцентрици в света, който все още не се срамува да предписва десни мерки в ситуация на криза, заяви, че разходите в бюджета трябвало да бъдат ограничени, за да нямало популистко разходване на публични средства. Не е ясно кое разходване е популистко - за образованието, за науката или за здравеопазването, но "попули" все пак означава народ. А за хората от кръга с нескончаемите анализи и рецепти, които още живеят в края на ХХ век, всичко, което не е в полза на богатите и на бизнеса, вреди на България. Ето това мислене ражда трайната немощ на повечето анализи, празни приказки и остарели рецепти, които всекидневно се опитват да ни пробутват. Ще бъде освежаващо и приятно, ако поне за малко поспрат.

Моето боготърсачество и звездните нощи

Моят баща болезнено преживя факта, че съм бил кръстен зад гърба му, без той да знае или да подозира неща. Баба ми и майка ми като две опитни конспираторки са ме отвели едногодишен до църква в Стара Загора и са ме кръстили, което през 1978 г. не е било особено революционен акт, но пък и не било нещо, за което е трябвало да се знае масово. Особено да го знае баща ми. Моят баща е най-близкото нещо до войнстващ атеист, което познавам. Той е човек с трайна материалистична философска нагласа, който никога не би могъл да бъде убеден в присъствието на висша сила някъде във Вселената. Въпреки, че разбра за моето кръщаване достатъчно късно, в демократичните години, когато ходенето на църква бе станало нещо нормално, той пак го прие болезнено. Донякъде го разбирам.

Самият аз научих, че съм кръстен няколко години по-рано. Баба ми, една от най-ревностните християнки, които познавам, жена с много силен религиозен усет, способна винаги да различи крякащия фалш на окултистките глупости от истинските ценности, не издържа на моите постоянни подмятания по адрес на религията, ходенето на църква и атеистичните ми шегички и ми показа кръщелното ми свидетелство от църквата. Жената го беше запазила като някаква ценност. И да – там стоеше моето име, датата, подписът на някакъв свещеник, за чиято съдба нямам представа, както и името на баба ми – Жечка. Тя бе вписана като мой кръстник в свидетелството. Моята баба е и моят църковен кръстник. Съдбата ги обича тези номера, няма да спра да повтарям тази банална и тривиална мъдрост.

Естествено изпилих нервите на баба и мама с постоянното си мрънкане, че са ме кръстили. Струваше ми се доста нечестно. Това е като да ти дадат дреха, която не си избирал, но си задължен да носиш. Оплаквах им се, че вместо мен са взели толкова важен избор като този към каква религия да принадлежа. Майка ми и баба ми постоянно ми повтаряха, че като толкова не искам да съм християнин винаги мога да си сменя религията, а аз с ехидна политическа ирония и възмущение ги контрирах с аргумента, че все пак са ме лишили от един избор – да си стоя без религия и некръстен. Този спор принципно няма решение. Както и повечето религиозни въпроси. Майка ми вероятно винаги е била вярваща, но просто в предишните тоталитарни години не го е показвала. Прабаба ми, нейната баба, беше също изключително ревностна християнка. Няма да забравя как всяка вечер, дори и когато старческата деменция постепенно се настаняваше в съзнанието й, тя всяка вечер палеше кандилото пред малка иконка на св. Мина. В родопското село Орехово повечето баби го правеха. Та постепенно видях, не, по-скоро разбрах, че майка ми е истинска православна християнка. Трябваше да мине известно време преди да се науча да уважавам този факт. Това не пречи и до днес понякога да водя спорове по метафизични теми с нея. Но се научих да я разбирам. Просто ме учудваше – учудва ме и до днес – следният парадокс: всичко, което се случваше в живота с непоколебима упоритост убеждаваше майка ми, че Бог има, а общо-взето мен ме убеждаваше в обратното или поне в това, че Бог е твърде зает, за да обръща внимание на абсолютно всичко.

Баща ми от своя страна живее в свят без Бог. Мистичните обяснения яко го дразнят. Не вярва в необяснимите неща. Той е толкова против тях, че дори не може и не иска да гледа фантастични филми, нито да чете фантастика. Баща ми е завършил Академията за обществени науки и социално управление, прословутото АОНСУ, академията за партийни кадри, откъдето след промените им признаха като образование единствено „философия”. Но това е показателно за неговия светоглед. Той е материалист, в този добрия смисъл, а това в комбинация с леко скандалджийски характер прави от баща ми човек, с когото просто почти не можеш да спечелиш спор. Чудно ми е дали майка ми и баща ми са спорили на тема религия. Не съм ги чувал. Но не ми се вярва. В това отношение те са твърде различни, което не им пречи и до днес да живеят заедно. Може би, казвам само може би – тези светове не са толкова несъвместими, колкото изглеждат на пръв поглед.

Аз не зная кога за първи път съм се замислил за съществуването на Бог. Детството не предполага такъв задълбочен поглед. Тази невинност, неразличаването на доброто от злото, огромният свят – защо ми е било да мисля за Бог. Край мен също никой никога нищо не ми е говорил. Дори и мама. Както и да е. Неусетно обаче израснах в свят в който Бог не ми е бил необходим по никакъв начин. Свикнах да възприемам света и без него. Заради това, когато поизраснах и трябваше – искам или не – да се сблъскам с идеята за Господ, той за мен си остана като нещо привнесено в живота, като криминална задача, която трябва да бъде разрешена, като комета, която идва да се удари в моята планета. Нещо подобно.

Някъде по това време открих Библията. Не си мислете, че съм я чел много задълбочено тогава. Бях почти дете. Четох началото. То съвсем естествено гласи:”В начало Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.” В смисъл не знам дали ви прави впечатление, но знам, че като дете аз доста го забелязвах – според Библията първоначално нашата земя е била единствено от вода. Идеята за изцяло воден свят много ми допадаше и дори тогава в пристъп на първоначален религиозен размисъл, се питах защо му е било на Бог изобщо да прави сушата, а не да ни научи да живеем в невинната вода. Другият ми въпрос, който ме мъчи и до днес е – как сме днес на Земята след като Адам и Ева имат двама сина. И не само, че са двама, ами и единият се оказва братоубиец...Моята майка (по силата на всички житейски обстоятелства тя е моят критерий за християнка) и до днес смята тези въпроси за богохулство. Аз твърдя, че не са. Смятам, че ако не си се замислял върху тези въпроси значи изобщо не си религиозен, независимо дали приемаш Библията или не...

Тук ще направим един галантен скок от няколко години през които моя милост успя да погълне много книги на най-различни теми (нека като хвалба за себе си да споделя, че първият по-голям мой текст, който се опитах да напиша и написах наистина, когато бях на около 12 или 13 години се казваше „Критика на мистицизма в карате”. Хаха, бях запленен от Мартин Идън и неговите размишления в гениални роман на Джек Лондон). Та оставяме прекрасното детство назад и навлизаме в моите странни младежки години в които така или иначе човек рано или късно пак се сблъсква с въпроса за Бог. Да, не се безпокойте, това не е разказ за откриването на религията. Няма как да е. Факт е обаче едно. През живота си много пъти съм наблюдавал звездното небе. В него има уникална сила, защото пленява съзнанието. Ван Гог го е усетил. Картината му „Звездна нощ” е уловила точно усещането за небето като загадка и вълнение. Да не говорим по-късно, че Хулио Иглесиас в един от опитите си да пее на английски изпя красивата песен“Starry night”, пак вдъхновена от Ван Гог. Та като гледаш небето съзнанието ти се гърчи. Защото, небето над теб е врата към толкова огромно и така необятно пространство, че с ужас осъзнаваш, че ти трябва на всяка цена да имаш мисия на тази земя с краткия си живот, защото иначе си просто кратка секунда, просто едно мигване на Вселената... На християните им е лесно. Те гледат едно обяснено небе. Те виждат подредена вселена, там, където аз виждам хаос и недоумение. Но пък на мен поне ми е малко по-интересно. Това не ми попречи да чета и религиозна литература. Не толкова често и постоянно вероятно, но все пак реших да се образовам.

После осъзнах и друго. Голяма част от религиозните хора край мен изобщо не познаваха дори елементарните основи на религията, да не говорим за Библията, не са чели житията на светците, не са се опитвали като мен да минат през леко алтернативни текстове като книгата на Сергий Булгаков „Православието”, това е човекът минал от марксизма към религията, не са се занимавали с Василий Велики и други. Тогава се зачудих въз основа на какво градят своето вярване. Защото да вярваш в Господ без да си чел Библията според мен е равносилно на вярването в това, че ако си оставиш зъбчето под възглавницата нощем ще дойде феята на зъбчетата да го прибере.

Един път се съгласих да придружа майка ми и баба ми на тяхно почти пилигримско пътуване до Кръстова гора, там където се твърди, че всяко камъче изчегъртано от скалата има кръстче в себе си. Та в автобуса до това мистично място чух разговори, които и до днес нося с ужас в себе си. Ужасих се от това колко малко знаят българите за християнството. Една жена зад мен обяснаваше на своята приятелка основните разлики между православието и католицизма. Понеже това обяснение е фундаментално, то се е отпечатало в главата ми и не иска да излезе оттам. Обяснението беше: „Ами ние сме източноправославни, а те са западноправославни”. Алелуя!

Другата част от хората също ме ужасиха, защото ми стана мъчно за тях. Те отиваха на Кръстова гора, за да намерят надежда и това си личеше по измъчените им лица. Очевидно в религията те търсеха последен спасителен изход за себе си. Проблемът на религията обаче поне както го виждам аз е, че докато тя се упражнява от непросветени хора завинаги ще остане заключена и сведена единствено до повтарящи се ритуали и песнопения. Единствената литургия на която съм бил е тази на Кръстова гора. Издържах я трудно. Но я запомних. Не станах християнин, въпреки че съм кръстен. Но не отричам християнството, въпреки че понякога яко ме дразни. Може би с годините придобих някаква степен на толерантност.

И още една история. Баба ми (другият пример за православна християнка, който имам в живота си, защото другата ми баба, майката на баща ми не може да бъде наречена точно религиозна, а по-скоро мистично ориентирана и то не в толкова голяма степен) реши да ме заведе на гости при нейна позната, която е завършила богословие, една доста възрастна жена с невероятна култура и размах, състудентка на патриарх Максим. Отидохме при нея, бабата ни посрещна страшно радушно, а аз се бях приготвил да я разпердушиня от край до край, бях се подготвил да бъда язвителен и ироничен. Богословката ни направи някакъв чай по руска рецепта, който се оказа нещо божествено и ми заговори за своята вяра. Изобщо не я репликирах, защото видях, че ми говори сериозно и отдадено. Не ме убеди в нищо, но все пак разбрах, че трябва да уважавам нейните възгледи. Защото аз не мога, нито имам право да отричам живота й посветен на религията. Тя е направила своят избор. Аз съм направил моя и наистина двата светогледа съвсем не са в такъв антагонизъм. Пък и чаят беше прекрасен...

Започнах този текст с баща ми. Ще го приключа с мен. Баща ми прие гневно факта на моето кръщене, а и досега го споменава понякога. Аз много повече приличам на баща си като разбирания на света, отколкото на майка си. Един път се опитах да й обясня, че аз не се опитвам да богохулствам, а просто търся своите истини. Не смятам, че тя ме разбра. Обаче се изпълних с уважение към майка ми когато осъзнах нещо друго. Тя, както и баба ми, може и да се ме кръстили, но нито една от тях не ми е говорила за Бог или за религия, преди аз сам да поискам да говора, по-точно да споря с тях. Значи те все пак са ми дали избор – да бъда или да не бъда религиозен. Можеха да ме направят християнин още от моето детство, това се постига съвсем лесно. Вместо това са ми дали шанса да мисля сам. Осъзнах го наскоро.

Всъщност моето боготърсачество ме заведе единствено и само при моите родители и семейство. Кръгът е красив. Когато гледам звездите винаги ще се вълнувам, но не защото виждам Бог в тях, а защото си мечтая да полетя. Защото в тях виждам бъдещето, въпреки, че ми е пределно ясно, че светлината на звездите, която виждаме днес всъщност е картина от миналото. В крайна сметка религията е начин да си обясняваме вселената. За някои той работи. За мен не върши работа като обяснение, но като естетика – да. Ето защо прочетох и Корана. Дори ми хареса много. Един път го поставих до Библията на мама в нейното религиозно кътче у нас. На следващия ден видях, че тя го е махнала. Ще трябва пак да пробвам този номер някой път. И да й обясня, че пътищата до нейния Бог вероятно са много и тя не бива да пропуска нито един от тях. Защото ще е адски красиво, ако един ден се окаже, че ако Бог има за него Библията, Корана, Талмуда и египетските йероглифи са една и съща книга... Така де, аз все още съм атеист. Имам предвид, че са ми позволени шегичките. Хаха.

Кресло за Човека

"Ето човекът", беше извикал навремето Пилат Понтийски пред увенчания с трънен венец Христос. През годините тази фраза е получавала най-различни тълкувания, от нея са тръгвали религиозни направления, а философи дълго не са заспивали, за да уловят влудяващия й смисъл.
"Ето човекът", викна обаче у нас Генералът и с пръст посочи Божидар Димитров. Не му се видя достатъчно и даде гаранции за него, въпреки премятането от БСП и заклейменото минало на агент на ДС. После го приготви да оглави парламентарна комисия, но пак ДС го провали. Тогава новата власт намери на Човека пост. В България библейските сюжети винаги стигат до политическа пародия. Историкът вместо с трънен венец бе увенчан с удобното и тежко кресло на министър без портфейл. Какъв Христос, какви пет лева.
Кариерата и неудържимият възход на Божидар Димитров могат да са пример за политическа гъвкавост, обилно съчетана с краен популизъм, отсъствие на принципи и страст за сътворяване на исторически митове. Нека да припомним - политическият преход на Димитров от БСП в ГЕРБ трая точно един ден, изписвайки причудливи фигури с гръбнак пред Бойко Борисов. Цената на този бърз преход сега се вижда ясно. Димитров още като свой човек в президентските сараи лелееше мечта да е "нещо повече от директор на НИМ", сега му я осъществиха най-брутално.
Но по-страшното е, че ГЕРБ по познат начин и съвсем безскрупулно превръща двойните стандарти в модел на поведение. За малко да повярваме, че иде нов стил на управление, който бе обещан на хората. Къде са обаче новото поведение и новият морал? Пак намираме постче за Човека. И пак гледаме стария филм, в който политиката става слугиня на лични интереси. Не се е поучил Б.Б. от грешките на тези, които загубиха изборите. Поне от царя трябваше да прихване нещо, понеже с него е бил по-дълго - не обещавай това, което не можеш да изпълниш. Как говориш за морал там, където никога не го е имало?
Божидар Димитров е мъничък апотеоз на безпринципността. Един от първите, сътворен от ГЕРБ пред очите на цял народ. Промяната пак се отлага. Вчера Синята коалиция обяви, че ще иска поименно гласуване на министрите, за да не подкрепи Божидар Димитров. Господа седесари, в политиката няма такова деление. Подкрепяте Борисов, значи подкрепяте и Димитров. Когато човек се жени, не може да се ожени единствено за гърдите на бъдещата си булка. Така че, честито! Новият министър да почерпи.

Нещо като избори и шумният цирк след тях

Парламентарните избори се оказаха като шоколадово яйце, което получаваш неочаквано, а то е пълно с изненади. ГЕРБ спечели съвсем непредвидена и то голяма победа на 5 юли. Голяма, защото нито един социолог не успя да изчисли техните 39,71 %, което им осигури 116 депутати в 41-ото Народно събрание. Осигури им и самочувствие още в бляскавата изборна нощ в която с тържествуващ глас Цветан Цветанов обяви, че ГЕРБ са постигнали своята задача - победили са на изборите с такъв резултат, че могат да подарят премиерското място на своя неформален лидер Бойко Борисов по случай рожденния му ден...


Триумф и поражение


Самият неформален лидер също прояви красиво чувство за хумор в нощта на изборите, изтърпя набързо изприпкалите телевизионни журналисти в къщата си в Банкя, даде изявления за това, че е размазал конкуренцията и, че ще направи правителство, но не на всяка цена. Тогава - навръх изборната шумотевица сред блясъкът на светкавици на фотоапарати и под изкуственото осветление на НДК, никой не взе думите на Борисов сериозно, най-малко представителите на Синята коалиция, които се разхождаха с блеснали лица в изборната нощ. Резултатът за СДС и ДСБ плюс присъдружните им партии, които дори самите те не могат да назоват, се оказа повече от трагичен, защото с 6,76 на сто резултат традиционните десни партии едвам се спасиха от съдбата да останат извън заветният пристан на банките в парламента. Въпреки това обаче елементарната математика наистина беше на тяхна страна. 116-те депутати на ГЕРБ са с 5 по-малко, отколкото са необходими за спокойното гласуване на правителство. Вероятно именно боговете на тази политическа аритметика дадоха увереност на Мартин Димитров и Иван Костов в изборната нощ да говорят като сигурни участници в бъдеща дясно-центристка управленска коалиция. Думите на самия Бойко Борисов, който обяви, че първо започва да разговаря със Синята коалиция, допълнително подгря десните надежди за политически реванш след цели 8 години на студения и пуст бряг на опозицията.


Премиерът-камикадзе


На следващия ден обаче десницата трябваше да се сблъска с ексцентричните прояви на своя събрат от Европейската народна партия, който само 24 часа след вота обяви през медиите, докато режеше триумфално лента на ремонтирана детска градина, че кабинетът му вече е готов. Това изявления предизвика леко паникьосани коментари в пресата от страна на СДС и ДСБ, които всъщност бяха изправени само за миг пред един неумолим и политически демоничен избор - или подкрепят правителство на Борисов и то самостоятелно или да вървят в опозиция с БСП и ДПС. Отзоваха се в небрано лозе, както би се изразил поетично българският народ. След няколкодневни разтакавания, ГЕРБ съвсем открито заговориха, че кабинета ще е изцяло техен, а Бойко Борисов от позицията си на неформален лидер дори обяви, че партията му никак не се страхува от предсрочни избори, защото би ги спечелила отново и този път щяла да има 150 депутати. "Дори и Синята коалиция, и РЗС да подкрепят Станишев и Доган, правителство между тях няма да има, защото "Атака" и ГЕРБ никога няма да го гласуват. Тогава пак ще има избори и вече ще имаме 150 депутати", бяха точните му думи. После продължи: "За мен премиерският пост не е самоцел, мен не ме интересува в личен план. Утре ще им хвърля мандата и да отиват на избори да се оправят. Ако си мислят че ще ми извиват ръцете - много се лъжат, в това съм категоричен". Най-накрая с патетиката на японско камикадзе той обобщи: "Ако не се справи правителството, аз си заминавам. Аз съм най-големият самоубиец, защото поемам цялата отговорност".
Всъщност на фона на това изявление се оказа единствено, че в изборната нощ от десницата само Бойко Борисов е знаел какво говори и какво точно има предвид с всичко, което е коментирал. Неговата политическа тактика се очерта съвсем ясно - управление с плаващи мнозинства. Когато Синята коалиция откаже, партията му ще се обръща за помощ към РЗС. Когато там потропат на затворена врата винаги им остава вариантът "Атака". Всъщност именно в посока на "Атака" е другият видим резултат от действията на ГЕРБ. Борисов на практика легитимира партията на Сидеров като равностоен на другите политически субект и като почти легитимен участник в бъдещото управление, поне под формата на парламентарна подкрепа.

Политическо Монте-Карло

Естествено не закъсняха и цирковете, но просто никой не очакваше те да се случат толкова рано и да прокънтят така в пресата. Вместо договор за коалиционно управление, Борисов предложи на партиите от десницата меморандум за сътрудничество. Това обаче е все едно да замениш обилния обяд със снимка на това как хора се хранят. От страна на ДСБ и СДС се навдигна политически вой. "Не могат да искат от нас бланкетна подкрепа", ожали се Мартин Димитров. Иван Костов пък като мрачен пророк от миналото сподели, че сините ще подкрепят правителството, защото противното означавало да отидат в лагера на БСП и ДПС, но не можели да гарантират, че ще крепят кабинета през всичките четири години. Сините искали да имат поне експерти в управлението, за да получавали навременна информация какво се случва.
Топлите отношения между РЗС и ГЕРБ пък бяха вледенени от една почти конспиративна история, извадена сякаш от трилър на Том Кланси. Лидерът на РЗС Яне Янев свика специална пресконференция, за да се оплаче на медиите за това, че Борисов зад гърба му канел негов човек на министерски пост. В медиите се появиха слухове, че това е Димитър Абаджиев, но Янев така и не пожела да каже името. Обаче допълни, че имал разпечатки от разговори по мобилни телефони. Борисов отрече. Подозренията останаха. Обаче РЗС също обявиха, че ще подкрепят кабинета поне 6 месеца.
В крайна сметка именно това поведение, което бе изработено и промоцирано в нощта на изборите, позволи на Борисов с увереността на американски президент да не води абсолютно никакви консултации за състава на правителството, а да посочва бъдещите министри един по един, сякаш разполага с неограничено обществено доверие и ресурси. Естествено Борисов получи не един и два комплимента за своята победа. И от страната и от чужбина. Но пък видя и отговорностите на своя пост. От Европейската комисия набързо обявиха, че е добре да има специален вицепремиер, който да отговаря за еврофондовете, позиция, която ГЕРБ се заканиха да закрият. Икономическата програма на партията също претърпя цяла серия от пируети в опита си да се намести по обърканата ос ляво-дясно, но пак без особен успех. В крайна сметка обаче Борисов демонстрира ясно какво ще представляват следващите години от мандата му. Всяко важно гласуване в парламента ще е продукт на кратковременни договорки и депутатски примирия. Законите ще бъдат договаряни един по един, а РЗС, "Атака" и Синята коалиция ще бъдат пешки в сложната игра, която ГЕРБ си постила да играе, защото трите посочени формации под различни форми и състояние ще трябват на Борисов не постоянно, а само за спешни случаи или при пожар. Това доближава правенето на политика до играта на рулетка, но пък, ако бъдем честни, общо взето този хазарт е единственият начин на Бойко Борисов да си позволи наистина самостоятелно управление, без да е зависим от фигурите от близкото минало на десницата, както и от фаловете на техните управления.


Какво да се прави?

Пътят на ГЕРБ към и във властта може да ни послужи като добра обратна метафора за състоянието на левицата. Поражението наистина беше тежко. 17,72 на сто или 750 хиляди гласа е цифровото изражение на загубата на Коалиция за България. В изборната нощ журналистите чакаха Сергей Станишев да произнесе думата оставка. Той не го направи, но със силен аргумент Ц че оставката му може да бъде поискана от всеки и, че не го е страх от това да се пребори на избори за лидерския пост в БСП.
Едва на 5 юли БСП вече беше в състояние да види какъв ужасяващ ефект са имали върху нея думите на Ахмед Доган, че цялата власт произтича от него. И така левицата се отзова в парадоксална ситуация, която може да бъде описана само с отричащи се една друга фрази. БСП изкара един незапомнено успешен мандат, защото икономическият растеж и привлечените инвестиции нямат аналог в годините на прехода. Добрата икономическа политика позволи на България да посрещне световната и привнесена отвън у нас в криза в доста по-добра кондиция от повечето страни в ЕС. Същевременно БСП загуби изборите, защото стана жертва на политическото усещане за разрастването на влиянието на ДПС. Така левицата стана странична жертва в анти-ДПС вота. БСП постигна неочаквана мобилизация на своя електорат на парламентарните избори, но тя бе изметена от високата избирателна активност и така Коалиция за България се оказа с 40 депутати в Народното събрание.
На заседание на Националния съвет обаче Станишев получи вот на доверие и даде заявка за цялостна реформа в партията. Голяма част от посочените тук изводи всъщност бяха изведени от самия Станишев в доклада му. На заседанието на Националния съвет обаче станаха и хора, които открито поискаха оставката на лидера като морален акт на отговорност за тежката загуба. Всъщност вън от новините за БСП все още е прекалено рано да се прави цялостен анализ, защото процесите тепърва започват и повечето предварителни прогнози или гадаения са обречени на провал, подобен на социологическия опит да познаят резултата от вота.

Старата сага


Обобщенията не действат при фигури като неформалният лидер на политическа партия ГЕРБ. Той е твърде променлив, податлив на настроенията си, което трудно се съвместява с прокарваната за него митология, че той има стратегия и тактика за повечето си политически действия. Предстои ни да опознаем този нов политически стилист в управлението на страната. Проблемът идва оттам, че една част от хората почти на следващия ден след изборите разбраха какво точно са направили. Някои от тях съжалиха. Други ще съжалят с течение на времето. Защото думата "коалиция" може да е станала символ на нещо лошо, но никога досега в българската история не сме имали парламент, който ще играе ва-банк при всяко гласуване. Тези избори, които успешно оставихме в историята, начертаха поредният епизод от дългата и протяжна сага в безкрайното българско търсене на чудото и чудотворците. Та, ако има нещо по-гадно от това да целунеш жаба с надеждата, че тя ще се превърне в принцеса, то безспорно това е да целунеш същата жаба и тя да си остане жаба. С други думи предстои ни да видим дали поне този път приказката няма да има добър финал. В приказките обаче принцовете обикновено не слушат чалга и не крещят по репортери, нали?

Завръщането на хетеросексуалните пингвини

(триумфално и социално есе)

Чувствам се отмъстен! Природата тържествува! Истината триумфира! Хетеросексуалните богове се събудиха от космически-квантовата си дрямка и дадоха знак за своето съществуване! Животът е хубав!

Повод за горните възклицания ми дава следната прекрасна новина – тук. Драмата накратко – два гей-пингвина си живуркали сладко в противоестествения си рай, докато единият от тях не започнал да се заглежда по прелестите на съседската пингвинка – очевидно грация в техния свят и скоро не издържал на непосилното хетеросексуално влечение и се е отдал на любовта. Зарязал гей-другарчето си и се прехвърлил да живее при мацката.

Преди около месец разтормозих света и вселената със своя текст „Философска балада за гей-пингвините” в който всъщност ожалих съвременната ситуация и обвиних човечеството, че простете за вулгаризма, но „опедерастява” невинните пингвинчета. Наличието на хомосексуализъм сред животните, на които изначално им е зададено да живеят в блаженно хетеросексуално състояние, няма как да не ни говори за това, че прецакваме нещо наоколо.

Сюжетът обаче си намери добро продължение. Пингвинът-педал си падна по мацка! Това на практика разрушава част от традиционните обяснения и схеми с които напоследък масово се опитват да идеологизират съзнанията на търсачи на истината като мен. Едно от популярните клишета е, че видите ли – един хомосексуалист, застанал на другата бойна пътека не можел да се промени и да намери пътя обратно. Ето, че може. Милите пингвинчета, които заради преобладаващо гей-новините около тях, вече не можех да погледна без съмнение, го доказаха. Това доказва и друга теза, която френските романтици със опиумна страст отново и отново повтаряха – шерше ла фем, търсете жената. Вижте на какво са способни жените в този свят и се възхитете! Те връщат дори гейовете в правилния път. В тази случка, макар и станала с едно обикновено ексгей-пингвинче, аз виждам история за величието на женския пол и със страстта на евангелистки проповедник, точно тук, точна сега казвам: „Алелуя!”

В новината ми направи впечатление и друго. Понеже случката става в империята зад океана, местните блогъри вероятно от гей-обществото са атакували яростно младата пингвинка, която е спечелила гея на своя страна и с черни епитети и патетика са я заклеймили като „домашен саботьор”, като егоист, който мислел само за себе си, като терминатор на който не му пука кой е наранен в това емоционално поле. Тук поуката не е за мъжете. Поуката е за жените, които живеят с илюзията, че гейовете са на тяхна страна и са им приятели. Очевидно не е така. Очевидно – приемете извода ми като апотеоз на моята нетолерантност и опиянение от радостната новина – драги дами, всеки гей ще ви е приятел само докато не се сблъскате по пътеките на оплетените сексуални отношения в този твърде усложнен 21 век. Гейовете и жените са единствено и само във временен мир, който при първата престрелка, катто виждаме се превръща в нещо като ивицата Газа.

Звърщането на блудният гей-пингвин към изконното състояние на хетеросексуалност е добра новина и в друг аспект. Пак вървим към опростяване на света. Вижте – по някое време светът лудна прекалено много. Мъжете тръгнаха по фризьори. Появиха се термини като „метросексуалност”,„юберсексуалност”, жените заговориха за любовта като за управление на фирма – партньори, връзки и други подобни. Към началото на 21 век всеки мъж бе изправен пред непосилната задача да живее в свят в който отраканите жени четяха Куелю, искаха мъжът им да е като секс-кукла, да им търпи истериите, да не заглежда други, ако може да не се обажда прекалено много и така се появиха тази порода отчаяни, социално-скопени мъже, които гледаха тъжно и не разменяха дума. Те прецакаха нещата и предадоха фронта. А после жените – те ще управляват света един ден – започнаха да пишат гадни статии как истинските мъже изчезвали. Ами те мъжете просто не виждаха друг изход за себе си....

Сега светът обаче обратно върви към своето опростяване. И това е велик момент в емоционалната история на човечеството. Мъжете никак не са сложни същества и заради това винаги ми е била чудна женската митология за тях. Мъжете нямат тайни. Те искат спокойствие, нежност и уют. Нищо повече. Само три неща. Тяхната липса прави света сложен и мъжете започват да търсят начини да скатават и да се мотаят, а продажбите на алкохол рязко скачат. Отмирането на гей-пингвините показва добрата промяна. Очевидно в света нещо се е променило към по-добро. Вероятно популацията на добри жени рязко е скочила.

И така – слава! слава! на жени като тази пингвинка Линда, която е намерила сили в себе си да върне блудния син обратно на правилната пътека. Гейовете по света нека да треперят. И на тях им беше време да видят малко зор. В този политическия смисъл, де. В другия вероятно много пъти са го виждали. Завръщането на хетеросексуалните пингвини трябва да бъде отбелязано подобаващо. Вселената не търпи извратените състояния твърде дълго. Аз нямам нищо против гейовете. Те почват да губят битката. Дори ми е малко жал за тях. Все пак досега боговете на победата бяха на тяхна страна. Да не очакват милост от мен обаче. Аз тържествувам!

По-добрата фантастика

Отдавна знам, че понякога не е добре да си чел критика за книги, които възнамеряваш да прочетеш. Защото тази критика коварно се намества в съзнанието ти и пречупва възприемането на творбата. Започваш да нагласяш текста по нея, вместо да се опиташ да го видиш по свой начин и сам да стигнеш до отговорите. Всъщност - най-трудното нещо, което един човек може да извърши в своята литературна култура е да чете критика, но да не остави тя да влияе на неговата собствена преценка. Това пък от своя страна превръща критиката в особено сложна дейност, защото един критик, трябва ясно да осъзнава властта, която има при литературните възприятия на хората.

В България литературна критика за фантастика почти няма, с изключение на невероятните усилия на Елка Константинова и Огнян Сапарев да наложат разбирането за фантастиката като литература равна на всички останали. След тях обаче сериозен критик не се появи, а понеже почитателие на фантастиката никак не са малко, те иззеха тази функция и така из различни сайтове и блогове могат да се прочетат доста свестни критики върху новоизлизащите романи от този толкова прелестен жанр. Обаче понякога се получават фалове и за един от тях искам да разкажа тук и да вляза в дискусия с повечето критики, които прочетох.

Двутомната сага „Илион” и „Олимп” на Дан Симънс е един от най-впечатляващите продукти на фантастиката в последните години. Размерът на този епос е така впечатляващ, че човек има проблеми дори с осъзнаването на мащаба на сюжета, да не говорим за развихреното действие и невероятното въображение на Симънс. Така или иначе обаче се излъгах да прочета малко критически бележки върху тези уникални романи преди да се захвана с техния впечатляващ обем от общо около 1500 страници. И така, ако трябва да обобщим – преобладаващото мнение беше, че „Илион” е прекрасен роман, с вълнуващо действие, уникално започва сюжета, докато вече „Олимп” бил голямо разочарование. Във втория роман Симънс не бил вложил достатъчно усилия, бил претупал края, много отговори оставали неизяснени, изобщо не подхождало на писател от неговата класа да работи и пише по този начин.

„Илион” наистина е чудовищно добър роман, който заплита в едно квантова физика, „Илиада”, древногръцката митология, паралелните светове, пътуването във времето. Симънс знае как да гради мащабни светове. В неговите вселени (всеки, който е чел цикъла „Хиперион” може да го потвърди) има невероятно пространство и вълнуващи почти като наркотик загадки. „Илион” наистина заплита изключително много проблеми, а след средата си тази книга те кара да съжаляваш, че не можеш да развиеш ултраскоростно четене, за да видиш какво ще се случи накрая.

„Олимп” наистина сменя темпото на сагата. От „Илион” до „Олимп” разлики има, но понеже те са написани заедно, съвестният читател би трябвало умело да предположи, че Симънс не сменя темпото самоцелно по някаква своя прищявка или пък от творческо изтощение. Литературното коварство на писателя се крие, че в „Олимп” той не се опитва да се хареса на читателите и дава всъщност сложни отговори на поставените в първата част проблеми и въпроси. Именно оттук-идва голямото разочарование на част от феновете, защото вместо пакетче с дъвчащи бонбони са им дали една здравословна зеленчукова супа. Вместо литературна фантазия с налудничав размер, Симънс предлага реалистични отговори. Реалистичният отговор прави тази фантастика толкова силна, защото вече я причислява към литературата. А в литературата няма крайни и категорични отговори, удобство на което повечето фантастикомани са свикнали от години. Животът предлага пробеми докато тече и Симънс е имал куража и дързостта да предложи нещо подобно на своите почитатели.

Опитвам се да бъда пределно ясен без да разкривам сюжета, за да не ви развалям удоволствието, ако някога попаднете на тази сага. Всеки отговор на Симънс е логически доказуем, а част от идеите му направо ме разтърсиха по невероятен начин, защото фантазията на този американец наистина не познава предел, когато трябва да чертае хоризонти. Двата романа ми харесаха, защото Симънс вероятно без да знае и да го е имал предвид, се съобразява с част от изводите на Станислав Лем, който е написал една от най-проникновените критики за повестта „Пикник край пътя” на братя Стругацки. В тази своя критика Лем настояваше за реализъм във фантастиката, но не като някаква догма, а като противовес на „фалшификацията на космоса”, която правят повечето американски писатели. Това, че фантастиката се занимава с бъдещето съвсем не трябва да означава, че тя е лишена от вътрешна логика и се подчинява единствено на сюрреалистични обрати.

Симънс с двата си романа променя разбирането за американска фантастика и показва, че този жанр е в състояние на упорито развитие. Защото „Илион” и „Олимп” можеха да бъдат написани по друг начин, но честото позоваване на поезията на Шекспир, на романите на Марсел Пруст, на стиховете на Робърт Браунинг , още от самото начало ме накара да заподозра, че Симънс няма да избере лесният път. И се оказах прав. Между другото адски съм радостен заради това.

Един призрак

Един призрак броди из Европа... Така започва един фундаментален политически текст. Кой да знае, че това бродене ще се превърне в красива метафора и за безвремието на българския съд. Едно дело броди из България - така пък може да бъде озаглавена сагата около пътуващия случай на братя Галеви, които междувременно успяха да станат дори централна тема на изпита за кандидат-журналисти.
Любопитните факти по този случай. Веднага след изборите делото на братя Галеви тръгна към Върховния касационен съд, за да бъде взето важното решение къде да се гледа то. Това пътуване тъне в мистерия. Близо седмица никой не знаеше къде е точно делото, кога ще пристигнат документите, изобщо падна голямо бродене из тази малка като човешка длан страна. В крайна сметка по същия мистериозен начин казусът на Галеви се озова във ВКС, но съдиите безжалостно го обрекоха на ново бродене - върнаха делото в Кюстендил. Никой не би се наел да прогнозира колко дълго то ще пътува натам. А през август съдът е във ваканция. На заслужен отдих.
Сега сравнението с бродещия призрак придобива още по-голяма сила. Което е и добра диагноза за състоянието на съда у нас.
И докато документите бродят из България, Галеви си отдъхват от съдебни казуси и проблеми. Дори може да замислят нова политическа кариера. Знае ли човек?

Кабинет върху плаващи пясъци

Още по време на предизборната кампания стана кристално ясно, че Бойко Борисов не желае да се ангажира с коалиционно управление. И така логичното се случи - вчера окончателно се разбра, че следващият кабинет ще е изцяло на ГЕРБ и в него няма да има министри от Синята коалиция. Вместо това хората на Борисов предлагат обвързване на десните сили чрез меморандум за управлението.
Еднопартийният кабинет е добра новина. Хората ясно показаха кого натоварват с отговорността за следващия мандат, а техният вот може да се счита и като ясен знак срещу размиването на политическите очертания. В този смисъл от ГЕРБ правилно играха за изцяло свой кабинет и бяха обречени да победят в този мач.
В дългосрочна перспектива обаче това управление лежи върху плаващи пясъци. Защото меморандумът може да се превърне в къс хартия при първия сериозен трус. Идеологът на Синята коалиция Иван Костов бе повече от ясен: "Предложеният от ГЕРБ меморандум е труден механизъм за сътрудничество". В тази фраза вече се чете пътят за изход на сините от проблемите в бъдещото управление. В желанието си да конструират монолитен кабинет ГЕРБ им дават най-доброто оправдание за всеки следващ проблем, а то се крие в гениално простичката фраза: "Ние не сме в управлението".
Кабинетът на Борисов има всички шансове да бъде стабилен достатъчно дълго, защото в момента традиционната десница няма друг политически път освен да подкрепя правителството. Но ветровете на промяната у нас винаги духат по-силно. Въпрос на време е ръководството на Синята коалиция да започне да се чувства като американците в Ирак - приклещени в битка, която не е тяхна, загубени в пустинните бури на управлението, изправени пред партньор, за който не е ясно докога и дали изобщо би ги слушал.
Самостоятелен кабинет при липсата на пълно мнозинство ще е интересно занимание. Всеки закон и всяко решение се превръща в продукт на особено договаряне и резултат от дипломатически такт. И ако приемем, че първата година ще е нещо като меден месец на новото управление, след фаталните 365 дни най-вероятно ще започнат индивидуалните уговорки, соловите акции и разменените гневни погледи.
Според легендата символът за криза в китайските йероглифи означавал и нова възможност. Да не забравяме обаче, че вероятно и обратното също е вярно - новата възможност може да бъде разчетена и като криза. Отсега се вижда, че ще е интересно в следващите години. Дори прекалено интересно. Поправете ме, ако греша, но в някои страни "да живееш в интересни времена" не беше ли проклятие?

Прозрение за бъдещото управление на ББ

Днес имах прозрение за бъдещото управление. Прозренията в живота на човека се случват рядко, идват неканени, нарушават протоколите и заради това трябва да бъдат уважавани. Прозрението беше нещо като телевизионна нирвана - миг на осъзнаване за това какво ни предстои в политически и обществен план.

Накратко за ситуацията. Сутрешният блок на бТВ. В студиото Велислава Дърева и Драгомир Драганов - говорят за Бойко Борисов и бъдещото управление. Велислава насмита яко всички, включително публично опъва ушите на Бареков, че пише слагачески текстове. Прави го с финес, както само тя умее. Анализът й на днешното интервю на Бойко Борисов пред "24 часа" е фундаментален, защото наистина интервюто е дадена от толкова богоподобна гледна точка, че леко плаши с размера на грандоманията си и тоталното отсъствие на реализъм. Само по себе си това е една от най-големите опасности пред бъдещото управление на Бойко Борисов, не на ГЕРБ, а на Бойко Борисов, казва Велислава. Тогава в студиото звъни самият Той. Очевидно в самотния си дом в Банкя бъдещият премиер гледа ТВ и не може да понесе такова обсъждане на собствената му персона. Започва един диалог в ефир. Той много бил помагал на каузи. Защо така го обиждали сега? Какви били тези приказки за самия Него?... И така.

И тогава дойде моето прозрение за бъдещото управление на ГЕРБ. За първи път, ама наистина за първи път от 1990 г. ние си имаме за министър-председател един телевизионен зрител. Бойко Борисов е медийна величина. Той е осъзнал, че политиката днес е един изцяло медиатичен процес - изместил се е в медиите и заради това като виртуален паяк и пуснал нишките си из медиите. Това ще е едно телевизионно управление. Премиерът ще гледа телевизия и ще звъни в сутрешните блокове, когато не може наживо да присъства в тях. Наистина живеем в ТВ-ера и заради това беше логично един тв-маниак да поеме България. Сутрешните блокове не са в безопасност. Той може да звънне по всяко време. Редактори от телевизията - бъдете нащрек. Той, именно Той - най-вероятно гледа. Подозирам, че първата му стъпка ще бъде да обзаведе с плазми всички стаи в МС. Защото закъде сме без телевизия в този циничен век...

Първата жертва на Бойко Борисов

Черен ден, уважаеми българи. Черен ден за мен и за цялата българска журналистика, която трепетно чакаше вратите на 41-ото Народно събрание да се отворят, за да може наживо да види своят нов герой Тошко Йосифов, познат още като Тошко Маниака и придобил известност като мистър Бум Мада Фака. Тази медийна утопия уви вече няма как да види бял свят (аз персонално си мечтаех за реч на Маниака, в която той в отсечен ритъм римува конституция с полюция...). Бойко Борисов посече журналистическата надежда да види този невероятен експерт, този велик гербаджия на парламентарните банки. Маниака бил разстроен от медийното внимание към него и написал писмо на Партията, че той не може да си представи, че ще пречи на бъдещото управление на ген. Бойко Борисов. Не можел да понесе това, че за него се пишело повече от скандалните назначение в последните дни. Статиите срещу него били атака срещу младежта.... И така Маниака, човека с патлака, бум мада фака, дето дебне куки в храсталака, се оттеглял от депутатското си място.

Естествено ироничната журналистическа колективна съвест веднага изпадна в предположения колко точно чембера е изял младия Тошко докато собственоръчно напише молбата си, но това са неща, които са в сферата на черния хумор и представляват нагло посегателство към неопетнения морал и великата демократичност, която лъха от партия ГЕРБ. Фактът обаче си е факт - Маниака стана първата жертва на Бойко Борисов. Вярно е новият премиер се зарече да развива перспективния си кадър в изпълнителната власт, готвел го за ДАМС, но тежкото усещане за политическа екзекуция си остана. Така е, Мада Фака, най-боли когато те посече не някой друг, а твоите собствени хора. Можем да помислим дори, че става въпрос за целенасочено отмъщение. Защото когато Мада Фака е писал своите текстове - преди 6 години, както казва самия той, като протест срещу корупцията и безхаберието на управляващите - с фразата "шибани куки" младият бунтар, бургаският Омир, персонално е обиждал именно Бойко Борисов, който бе главсек на МВР... Ама, хайде да не гледаме детайлите, че там е скрита много, прекалено много ирония.

И за да не злобея много, нека да видим и положителното. Въпреки тежкият аромат на новооткрит популизъм е добре, че Бойко Борисов има влиянието да оттегля по този начин своите депутати. Защото на хората им е писнало от несменяеми представители, които като куртизанки сменят групите си и своите политически обожатели. Но това на практика е път без изход, защото по този начин Бойко Б. няма да издържи и две години в управлението. Демокрацията изисква делегиране на права и разпределяне на доверие. Няма как всяко действие да почва и да свършва с премиера. Илюзията за незаменимост ще изиграе трагично лоша шега на Борисов. Защото той просто не е Супермен и не може да оправи всички несправедливости в света само като ги гледа лошо. "Край хората с комплекс на незаменимост обикновените хора се превръщат в заложници". Това са думи на д-р Николай Михайлов от едно интервю в "Гласове". Казал ги е за Костов. Но важат и за Борисов. Не че те ще ги чуят. Хората, които обикновено живеят с идеята за незаменимост, не чуват нищо освен собствения си глас. Което е само в тяхна вреда.

Управленски спецефекти

Седмица след драматичните избори на 5 юли градусът на политическото напрежение не стихва в страната. И как да затихне - на политическата сцена дебютираха толкова много нови лица, че в първия миг количественото натрупване стресира. Видяхме Маниака, който римува бум мада фака с патлака, видяхме кандидати за министри, които дават мнение по всяка тема от обществения живот, а преди два дни чухме дори, че бъдещият вътрешен министър Цветан Цветанов бил получил заплаха за живота си. Тайнствена дама подала сигнал, че той ще бъде взривен и съответно сега Цветанов и Борисов били със засилена охрана.
Холивудският привкус на информацията не бива да ни заблуждава. Заплахата е била истинска, макар че медиите бързо разкриха, че идва от психически нестабилна жена, която поред е алармирала за покушения повечето първи мъже в държавата. Най-сериозно обаче думите й бяха възприети от Цветанов и Борисов. Защо ли? Нека да не подозираме нищо мрачно и неприятно в тяхното минало, но не отива на бъдещите лидери на държавата да се държат по този начин. Да превръщат в политически театър пристъпите на една луда женица.
Може да се ръзсъждава много по въпроса - защо, откакто съществува ГЕРБ, в тяхната стилистика трайно е навлязла дразнещата медийна привичка от време на време да опищяват света, че срещу тях има заплахи. Рекордьор в това отношение е Бойко Борисов, който последователно подозираше, че БСП и ДПС искат да отнемат живота му, после пък ги заподозря, че правят всичко по силите си да дадат на Сретен Йосич възможност да го очисти. В едно от своите драматични изпълнения бъдещият премиер дори се видя възнесен на небесата, откъдето с мъдрост и радост щял да гледа как Цветан Цветанов и Волен Сидеров управляват България. Но това беше през далечната 2007-а. Тогава от "Атака" му бяха приятели...
Ако се върнем в 2009 г. обаче, трябва да констатираме, че медийните похвати на герберската машина не са се променили. Сега идват заплахите, утре ще видим изявление, че никаква бомба няма да спре Борисов да направи кабинет, който да спаси България. Смело можем да прогнозираме, че ни чака управление, което ще е пълно точно с такива димки, които министрите и техният шеф ще разпръскват с пълни шепи. Ако се придържаме към холивудския маниер, ще трябва да наречем управлението управление със спецефекти. Като в екшъните. Взривовете, стрелбата и виковете почти не ти дават възможност да видиш, че сюжет няма. Е, добре дошли в киносвета на ГЕРБ! Вземете си пуканки и чакайте следващата престрелка. Тя няма да закъснее.

Клоуните в политиката

Откакто има човечество, има и политика. Като занимание тя е толкова стара, че определено може да конкурира исторически една друга професия на която често прикачаме определението "най-древната в света". Може би заради своето дълголетие като обществена дейност политиката е натрупала цяла серия от чудати истории за най-различни хора пребивавали в нея. Някои от тях са обогатили политиката с идеи, други обаче са останали в нея единствено със своите откровени идиотщини или ексцентрични поведения, наподобяващи тези на клоуни. Преди старта на 41-ото Народно събрание у нас нека да си припомним някои от най-чудатите хора и идеи, които са шествали в политическия свят.

Конят-сенатор

Една от първите регистрирани идиотски политически прояви се дължи на тирания от незапомнен мащаб, съчетана с пристъпи на силна параноя и шизофрения. Става дума за римския император Калигула, който управлява съвсем за кратко, 4 години, от 37 до 41 година от Новата ера. Когато поема властта той съвсем полудява и това се отразява на живота на цялата Римска империя. Сред ексцентричните прояви на императора е войната, която той води срещу морския бог Нептун. Калигула праща няколко легиона войници да секат морските вълни и след три часов бой обявява пълна победа. Историческите източници обаче не посочват как е приел този триумф самият Нептун.
В разгара на своята власт и лудост Калигула прави любимият си жребец Инцитат сенатор в римския Сенат. Политическата кариера на този кон обаче все му се виждала недостатъчна и Калигула се грижел благородното добиче да расте в обществената йерархия. Малко след като става сенатор и получава място при колегите си хора, Инцитат бива повишен в жрец, а за онези години това си е било впечатлителна кариера. Любовта на Калигула към коня му обаче не е познавала граници, защото след известно време императорът дори прави своя любимец кандидат-консул. В пика на своята политическа кариера Инцитат се радва на привилегии и охолство, които едва ли друг кон в световната история е постигал. Конят имал собствена къща, цял отряд от слуги, спалня от най-качествен мрамор и луксозен сламеник. По стените на спалнята му висели изящни картини, а историята помни, че гощавките на Инцитат били такива, че могат днес да надминат средноголям коктейл на Евгени Минчев. Апогей в емоционалното развитие на Инцитат бил и тържествената му сватба с кобилата Пенелопа, организирана разбира се от самия Калигула. След края на Калигула обаче политическото развитие на Инцитат рязко спира и той бива свален от всички длъжности. Как завършва дните си този сенатор и кандидат-консул историята, уви, не помни.

Еротични съзвездия

Примерът на Калигула през годините многократно е вдъхновявал. От него много хора извличат поуката, че в пренаситените с информация времена, човек трябва да залитне до шокиращата крайност, за да пробие в политиката. XX век създаде условия в обществената дейност да се включат и хора, които залагат изцяло на своето различие. През 1987 г. католическа Италия е разтърсена от невиждано събитие. Порноактрисата Чичолина, псевдоним на унгарката Илона Сталер, става депутат в италианския парламент. Обществената дейност на секс-звездата като активист на зелените очевидно е оценена или пък просто обществото гласува протестно и с лека доза естетическо възхищение и така една порноактриса прекарва пет години в италианския парламент. Предизборната й кампания се помни и до днес, защото включвала страстен полустриптийз танц, при който Чичолина се увивала с питон. Всъщност за нейното депутатстване се говори днес, понеже въпреки първоначалната ирония, тя става един от силните изобличители на лицемерието и корупцията сред италианските политици. Самият Умберто Еко в коментар за порноактрисата и нейната кариера споделя: "Определено сме виждали и много по-лоши неща". По време на своя мандат Чичолина става и партиен лидер, защото създава Партия на любовта, но не успява да попадне отново в италианския парламент. Въпреки това вече бившата порноактриса очевидно не изтърва от око световната политика и се вълнува от събитията, които се случват в нея, защото през 2006 г. тя заяви, че е готова да спи с Осама Бин Ладен, за да спре неговата тирания. "Готова съм на сделка - той може да ми плати в замяна край на тиранията си. Гърдите ми винаги са помагали на хората, докато Бин Ладен е убил хиляди невинни жертви", каза порноактрисата. Известно е, че Осама обича да дава видеоизявления по различни събития и проблеми от световната политика, но няма негов видеозапис, в който да коментира тази оферта. Може би все още размисля?

Още секс и избори

Опитът на Чичолина бързо бе приложен и в други страни. През 2007 г. младата, едва 24- годишна, белгийка Таня Дерво обеща орален секс на първите 40 000, които подкрепят нейната партия на протеста NEE ("не" в превод от холандски) в интернет. В определен момент уебстраницата им бе най-посещаваният политически портал, изпреварвайки този на Белия дом и на Лейбъристката партия във Великобритания, както писа ДУМА още тогава. Симпатичната девойка получи подкрепата на около 4500 избиратели, което показва, че белгийците въпреки суровата си външност имат милостиви сърца и спасиха госпожица Дерво от доста тежкото й задължение да изпълни предизборното си обещание. Някой някъде бе изчислил, че за при работа от сутрин до здрач неговото изпълнение би й отнело поне три години.

Българският модел

След 1989 г. българската политика също рязко се демократизира и допусна в себе си много хора, на чието шоу иначе никога нямаше да се наслаждаваме. Запознатите с политиката помнят Великото народно събрание, Градовете на истината, гладната стачка на 39-те, събития, които днес ни изглеждат далече, далече в миналото. И все пак има няколко парламентарни и извънпарламентарни български политически звезди, които вероятно трайно ще останат в съзнанието на хората.
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна. Стефанова беше класически седесар от времената на конфронтацията и изпадаше в ярост при всяка изразена лява позиция, но дори и в онези години на омраза поведението й беше особено одобрявано.
А кой ли може да забрави политическият трибун Жорж Ганчев, неуморен създател на партии. Той направи сензация, явявайки се на президентските избори през януари 1992-а, и получи цели 17 процента. Оттогава в българския политически език са останали лафове като "Не ме гледай умно, българино!" или "Кажи си приказката, Бероне". През 1997 г. Българският бизнес блок на Жорж Ганчев успя дори да попадне в парламента, но под напора на много обстоятелства се разпадна. Жорж Ганчев демонстрираше умения по свирене на китара, фехтовка, с часове можеше да говори за познанствата си с холивудски актьори - били те въображаеми или не - изобщо с него политиката беше по-интересна.
Друг сред култовите герои на парламента бе Васил Михайлов, на когато прикачиха прякорът Нубиеца. Цялата му слава тръгна от предаването "Ку-ку", които пратиха тв-екип от чернокожи репортери, които се представяха, че са от въображаемата страна Нубия. Михайлов пред тях дори им измисли парламент, култура и бит.

Истинският създател на либерализма

Ами как да забравим барда на либералната идея, който дори я прикачи като титла в името си - Кире Либерало (лека му пръст, защото той все пак беше от автентичните хора на времето). Може би и до днес някое по-политизирано съзнание помни безсмъртните призиви на пернишкия трибун: "Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гуасуват със зеуената бюуетина, а посуе ще седнем на трапезата!!!".
За съжаление тогавашната реална политика по груб начин се опита да покаже на Кире къде му е мястото. В преплетеният живот на страната пернишкият либерал имаше един единствен коз - едноцветната си зелена бюлетина, на която завидяха нововъзникващи формации с цели да покорят парламента. Техни представители на бърза ръка платиха на мутри, за да осквернят либералната фигура и да му вземат бюлетината. Трибунът от Перник не издържа - взеха му я. От него остана един кратък спомен и малка тъга за това какво време беше. Наскоро прочетох книгата с негови спомени, наречена "Едно към едно". Тази книга, която очевидно никога не е минавала през каквото й да е редакторско око, е уникален документ за пернишкото усещане за света. В нея се пие повече дори от роман на Чарлз Буковски. Изреченията на Кире започват с думите. "И тогава решихме да пийнем...", "седнах да ударя една малка за нашата способност да предвидим събитията...". Днес това е смешно, защото този автентичен идиот (във възможно най-добрия смисъл на тази дума) би трябвало да е истинският предшественик на НДСВ. Преди да почине Кире се прочу с това, че в едно тв-шоу изпя великата песничка: "Бяло хлебче откраднах и в затвора попаднах".


Вместо край

Трябва да се научим да се смеем на политиката, защото иначе нейната сериозност ще ни погуби. Един крилат афоризъм твърдеше: "В политиката не можеш да лъжеш всички и всякога, важното е да го правиш един път на четири години". Ако това е кредо на политиката, нека пък нашето кредо да стане смеха. Защото всички се взеха много насериозно. Новите управляващи също не правят изключение.

ГЕРБерска лирика

Името на Тодор Йосифов - Маниака нашумя тези дни като прясно попълнение в българския парламент. Аз изумено чух някои от неговите песни и силата на този литературен гений просто затъмни моето съзнание. Прекарах няколко часа в прослушването на творчеството на този саморасъл бургаски Омир и с удоволствие ви представям в рими това уникално съчетание на рими и философия в което Маниака е вложил кървящото си сърце, за да възпее ГЕРБерската философия и световъзприемане. Насладете се и не се сърдете, ако някъде в това творчество се намеся с кратки коментари, за да подчертаем необятната вселена на един гербаджия



От името на всички български рапъри

Не се ебавай с българския рап (4)

Аз съм Маниака
и скачам мадъ фака
не се ебавай с нас,
ще играе патлака.
Имам лейбъл, ще ти пратя куршум
за този стил иска се ум.

Якият бас и гангстерския глас,
това искаш ти, това ти давам аз.
Пеем за коли и какво от това,
за трева, за жени и за голяма пара.

(Ето тук -се крие величието на тази политическа сила. Това е философията на ГЕРБ с няколко думи. Красива, изтънчена, елегантна.)

Рапът в България не е просто фитил,
той е закон, мания, стил.
Другите ни мразят, не ни обичат нали,
нека се пазят, че кат'удрям боли.

Приготви си въжето, сложи си въжето,
бегай оттука, че ми падна пердето,
в моето гето, тук във квартала
слуша се рап, а не Валдес - педала.
Майната на "Пайнер", майната на Глория
майната на Азис.... история
теория за българския рап -
тук или си рапър или си глупак.

Не се ебавай с българския рап (4)

Тъпа путка, с рапа се ебава
който не разбира, разбирач го раздава
не става, ха недей да ни критикуваш
първо направи преди да ни псуваш.
Пазарът се напълни с доста аматьори -
глупави балъци, преводачи и позьори.
Римата обаче обединява ни всички
без значение за патлаци или за пички.
Всички сме едно когато ни нападат,
други стилове в краката ни попадат.

Има ли пари и войни ще има,
българските рапъри обаче сме комбина.

(Още един път ГЕРБерът ни показва величието на тяхната партия. Тази фраза и рима - "има-комбина" се родее с фразата на хан Кубрат за копията и единството. В такива мигове човек трябва да онемее от политическо възхищение)


Псуваш Скай FM, псуваш r'n'b
псуваш HTM и всички рапъри нали?
Кажи ми ти - хейтър си нали,
защо само псуваш - нещо направи.

Не се ебавай с българския рап (17)



Гетото в квартала


-К`во става тука бе?
-Аве май някой се ебава с някой от квартала ве...
-Да му видим сметката тогава!

Припев:

Където и да си щом лапнеш ти кинжала,
трябва да се сетиш за гетото в квартала!
Където и да си щом лапнеш ти кинжала,
трябва да се сетиш за гетото в квартала!

Маниака:

Всеки път когато навлизаш във квартала,
виждаш ти табела - на входа, на портала,
на нея с кръв пише - човече ти внимавай,
със никой от квартала ти не се ебавай!
Маниака се наричам и територията владея,
от бизнеса с коли аз крадени живея,
мафията в мене винаги се врича,
много ме обича и кръстник ме нарича!
Водката която държиш във ръката,
аз я правя вкъщи - долу, във мазата,
марковите дрешки от ДОЛЧЕ и ГАБАНА -
шиеме ги тук, ама на тавана !
ЦРУ и ФБР тука не играят,
куките от МВР компания ни правят,
пекан дипломат и тарикат събран в едно,
рекетирам магазини и от т`ва к`во к`во ???
Всеки враг аз заривам под земята ,
два метра кал и среден пръст в устата,
Капоне и Корлеоне във краката ни лежат -
правилата на квартала навсякъде важат!


(Този социален критицизъм пресъздава бурята в една млада ГЕРБерска душа, която възхитена от политическия си гуру и лидер описва бъдещето в розови краски. Пичът рекетира, МВР му прави компания, Капоне и Корлеоне възхитено мълчат, а България просперира. Душата ми се вълнува описвайки това.)


Припев: (x2)

Д-р Флекс:
Като Доктор Флекс всички ме познават,
из нашия комплекс мен ме уважават,
залите за фитнес аз всички притежавам,
със моя пистолет правосъдие раздавам.
"Зеленчук Драйв" - бизнес с зеленчуци,
с него се гордея и пред мойте внуци,
ей хлапак - няма ала бала ,
дръж портокала, аз съм боса във квартала!
Бум бум бау - ти си вече на земята,
Бум бум бау - като смачкана домата,
моят стил нарича се бухалка -
чупка бе левак, инак в катафалка!
С бандата тайфата обикаляме гетата,
аз съм този, който създава правилата,
от мачове на вързано аз правя далавера,
гот е да живея във тази атмосфера!
Джуган карах аз, със тракторски теглич,
купих си Ферари и съм вече просто пич,
и на Хавайте да ида ,и пачка да направя,
аз за махалата няма да забравя !

Припев: (x2)

Маниака:
Ако някъде тук стане престрелка,
или провали ли се някоя сделка,
купи си МАКАРОВ - пищов чисто нов,
за да не лежиш ти във Пиргов !
Искаш ли ти момче порция бой,
прави се на нинджа или каубой,
кеч ще ядеш като Трите Хикса Скалата,
последно причастие върху земята !
Око за Око или зъб за зъб,
закон е тук, разбираш ли бе ръб,
на черната борса аз калашник пласирам,
след туй в нек`ви банки инвестирам.
Ако някога видиш ,че някой се вайка,
помогни му ве ей, не го псувай на майка
и на Бахамите да съм с ръка на сърцето,
аз винаги ще кажа ,че обичам мойто гето!



Прелестта на тази поезия е в неният просторен свят и чувство за невиждан подем. Вашият скромен репортер така се вдъхнови от тези гениални рими, че сърцето му не издържа и той се превърна в рапър и реши да продължи със свои думи творчеството на Маниака:


Що ми се пулиш бе, мазен лешпер -
Бойко. Б. ще ти е премиер.
Цецо Красивия - кука номер едно
кво ме запяш, кво, бе кво...
Кво бе - не се ли кефиш на премиера
той може да опъне дори Кристина Агилера
и то прав на таксиджийска стоянка
или пред всички - на площада във Банкя
Бойко Б. - това е пича
даже ФБР яко го обича....


Айде стига ви толкова, че още една рима за Бойко и ще трябва да ме държат в усмирителна риза. Хеви метъл!

Татяна Дончева – новата любов на БСП

(Как Господарката на Тишината се превърна в Политически Терминатор)

Един политолог – проф. Георги Карасимеонов – преди два дни направи едно странно изявление. Според него БСП след унизителното поражение, което претърпя на изборите се нуждае от нов лидер. Като такъв обаче той вижда Татяна Дончева, която с доста ненаучен език определи като женски аналог на Бойко Борисов. „Пряма”, „открита”, „такъв лидер заслужава БСП в момента” – това са част от изявленията на професора обобщени накратко и лишени от убийствената доза скучни увъртания.

Изявлението на проф. Карасимеонов ме накара да му обърна внимание. Защото точно този политолог е известен с това, че панически бяга от заемането на каквато й да е категорична позиция по всички обтекаеми въпроси на обществения живот. Карасимеонов е универсален досадник с повтаряем речник и фактът, че се ангажира с позиция сам по себе си е събитие от научна величина.

Татяна Дончева по много интересен начин винаги е била обект на медийно внимание и ухажване, а след шокиращият резултат сигурно градусът на нейното обожание в журналистическите среди ще се нагорещи на червено. Дори хулиганските лафове на новия премиер няма да са в състояние да изместят интереса от нея.

Дончева е един от малкото свестни медийни продукти, които БСП произведе в последните 15 години. Нека да направя едно уточнение – медиен продукт може да бъде както голяма похвала, така и доста солидно обвинение. Всичко зависи от гледната точка.

Да си медиен политик е преди всичко въпрос на позиция, а не на идеи. От политикът-продукт се изисква бърза и рефлексивна мисъл, желание да допусне медийното око и до личния си живот, както и убедителен език. В този смисъл Татяна Дончева сама по себе си е изключително убедително представление, защото нейният политически език изпълнява най-ефикасното си свойство – заличава двусмислията в поведението. Гафовете на Дончева никак не са малко – от поправката Ванко 1 до внезапното й преминаване от позицията на дисидент в лагера на Румен Овчаров и съгласието й да участва в неговата игра за София. Но подобно на един друг медиен политик – Тони Блеър нищо не полепва по Дончева. Тя е като политически терминатор. Горят я с огън, тя изтърсва пламъците от раменете си и пак се втурва в политиката. За Тони Блеър твърдяха, че е от тефлон, понеже нищо не можело да се задържи като петно по него. За Татяна Дончева можем да кажем същото.

Виктор Пелевин в своя фундаментален роман „Generation П” много точно формулира част от параметрите в които попада съвременният потребител, включително и на политика, а нека да си стиснем ръцете, че политиката се превърна в продукт подобен на праха за пране и други такива битови стоки. Най-важното в новите параметри е телевизията. А телевизията, за да бъде гледана търси различното, ексцентричното, налудничавото, което въпреки че радикално изкривява политическите реалности, всъщност формира трайни представи и нагласи. И така на сцената на БСП се появи Таня Дончева, която има естествен нюх към медийното позициониране и почти симфонично съвършено ухо за това какво искат да чуят медиите. Не ме разбирайте погрешно. Точно тук – това заключение е похвала, независимо как ви звучи. В съвременният свят не минеш ли през медийното сито, не бъдеш ли сведен до поредица от прости изречения, кратки и запомнящи се фрази и ефектно заглавие – може да се каже, че все едно не съществуваш като политик.

Татяна Дончева е политикът със заглавие. Тя просто има свръхусет за драматичните моменти, а нека да признаем и, че е политически много подготвена. Знае кога да говори от принципни позиции и кога да си признае, че мненията й са личностно мотивирани. Говорим за медиен шаман от такава класа, че лично тя успя де превърне станалата култова реплика „Тишината в спалнята ражда чудовища” в свой плюс като пусна журналистите да снимат романтичните й възглавнички по тази прословута и митологизирана спалня.

„Гледането на телевизия е опит за колективно небитие”, твърди още гениалният Пелевин. Именно това колективно небитие произвежда понякога политическите кошмари, защото гледащият телевизията човек попива не мисли, а емоции. Заради това политиката често губи пред сапунената опера. Защото предлагането на рационални идеи впечатлява един все по-оредяващ кръг от хора. Останалите от обществото искат да разпознават не идеи, а емоции и страсти. Тук се крие другият талант на Дончева и единствено по тази част тя прилича на Борисов. Знае как да превърне дефектите си в ефект. Не я сложиха в евролистите и тя се обиди. Но си тръгна когато можеше да го направи от принципни позиции. И всички говориха за Дончева, а не за листите на левицата (не че точно за тези листи си е струвало да се говори, както показаха резултатите от изборите).

Медийната закваска на Дончева и нейният поп-образ никога не биха й позволили тя да стои като втора цигулка в който й да е оркестър. Сборът от нейните качества и особено вихърът на популярността й ясно дадоха да се разбере, че тя има лидерски амбиции. Лъжичката катран в този розов медиен мед е нейният заядлив и леко злобен характер, който й ражда врагове със същата скорост с която й ражда политически обожатели. Пишещият тези редове един път се убеди в нейната тъмна страна. Отидох да взимам интервю от депутат от левицата (няма да споменавам имена, защото в случая те са без значение) и той си запали цигара в стаята на БСП в парламента, въпреки няколкократното напомняне, че „Онази” не обича да се пуши там. Честно казано по никакъв начин не обърнах внимание на думата „онази”, докато в стаята не влетя Татяна Дончева, която бе прекосила половината парламент, мистично усетила, че някой нарушава железните й разпоредби. Виковете й можеха да бъдат сравнени с йерихонската тръба срутила стените на древния еврейски град със същото име. Фалцетът на Дончева надминаваше този на Монсерат Кабайе, въпреки, че испанската прима определено бие българката по мащаб на телесността. Депутатът, който интервюирах, не издържа на вокалната репресия и излязохме във фоайето да довършим интервюто, а после същият реши да почерпи и по една бира с думите, че „не се е родил човек, който може да издържи тази...”

Между другото – тази история също може да послужи като плюс в политическия живот на Дончева. Защото съвсем малко са жените, които могат да притискат и репресират мъжете на тяхна територия. Тя има лидерски качества, но няма лидерски характер. И въпреки всичко – продължават да я харесват. Това вече е неуловимата магия на харизмата. Дончева е изключителен харизматик. Но по много по-различен начин от Бойко Борисов – тя не се старае да се хареса на всички, а им предлага една яростна оферта – харесай ме въпреки злобният ми характер.

Когато заяви, че си тръгва от политиката беше драматично. Защото всички подозираха, че тя не си тръгва наистина, а това е само стратегическо отстъпление преди атака, но пък с харизматиците никога не си сигурен дали това, което ти говорят не е и самата истина. Именно романтиката на нейното тръгване от политиката й придава този политологичен блясък днес като възможно решение на проблемите на БСП. Не е моя работа днес да казвам дали това решение ще проработи или не, защото истината е, че никой не знае. БСП в момента е въпрос, а Татяна Дончева е възможен отговор. Който я подцени е обречен да загуби. Защото тя изрече редица тежки, истински и справедливи критики. Тя заговори за клики в БСП, отвори дума за промяна и беше първата, която го направи. Тя каза нещата, които и Станишев трябваше да каже в изборната нощ, но не го направи. Дончева измести мълчанието на Станишев. Защото, тишината в една спалня може да бъде подмината, но тишината в политиката винаги ражда истинските безумия...

За финал се сетих за едно четиристишие на Васил Сотиров:

Във тази нощ, о нощ желана,

когато много ни се пие,

повикай ни със чашата Татяна

и като духове ще дойдем ние.

Помислете малко върху него и открийте политическата логика на поета. Стихотворението не е писано за Татяна Дончева. Но пък като че ли носи част от нейната магия. Малко по-нагоре сравних Дончева с терминатор. Нека си припомним култовата реплика на Шварценегер: „I’ll be back”...

Започна се

Започна се! Победителите в изборите действат като кокаин на някои медии. Хвърлят ги в еуфория, в пристъпи на почти налудничава обич и неудържимо желание да се отъркат в краката на триумфиращите. И днес по вестниците вече четем заглавия: "Новата власт започна с арестите". Тя, новата власт, наистина наближава, но все още е просто един неизказан проект в главата на Бойко Борисов. Това очевидно не е пречка за медиите да започнат отдалече с обожествяването на новия премиер. Той още не е на власт, но вече арестува. Името на новия вътрешен министър не се знае, но пък властта погва лошите хора. Правителство на ГЕРБ няма, но очевидно това е пренебрежим факт в медийната реалност. Това е процес - необясним и странен, и само заслепен от обич към новите управляващи журналист може да го обясни. Живеем във века на любовта. В желанието си да демонстрират обич някои медии надхвърлиха всички естетически критерии. Не са само статиите за новата власт, която арестува. Снимките на Бойко Борисов са по две, а понякога и три на страница. След изборите името му сигурно е било по-споменавано от това на Майкъл Джексън. Какви времена на любов ни чакат. Наистина се започна.

Еротиката на Генерала

Една скорострелна и зашеметяваща победа. Едни близо 40 процента, които със своя блясък заслепиха социолози, политолози, журналисти, анализатори и други подобни видове. Всъщност толкова му трябваше на Бойко Борисов, за да превърне огромната част от интелектуалните конформисти в свои възторжени фенове и уникални подръжници.

На 6 юли сутринта се събудих недоспал след изкараната мъчителна нощ в НДК, където накуп се събраха няколко бедствия - адската жега, победата на ГЕРБ, младите кариеристи край Бойко Борисов, както и пърхащи репортерки. След такава нощ духът человечески жадува за тиха музика, силно кафе, летен бриз и говорене шепнешком. Вместо това по Нова телевизия се насладих на безумното бърборене на тв-вещицата Люба Кулезич, която за една нощ бе преоткрила вътрешният си гербаджия и с невиждана сласт говороше за генерала. Той бил човек с интегритет. Личало си по европейското му поведение. Не си позволил за злорадства. Тя разбирала веселите усмивки на хората от ГЕРБ. Тв-вещицата изпадаше в сладостен политически екстаз, независимо, че няколко седмици преди това тя все още се анонсираше като твърда фенка на Синята коалиция. А всеки знае, че седесарят у нас е човек в състояние на размахан пръст. Всичко останало са подробности.

Малко след това отварям вестник „Дневник” и виждам една брилятно написана статия на Любослава Русева, позьорски наречена „Оптимистична теория за нашия(жи)вот”. Тц, как само ги къдрят тия заглавия интелектуалките! В тази статия с няколко думи е предадено цялото безумие на дясната конформистка визия. Гласуването за Бойко Борисов бил с ум, а не търсене на спасител. Българите се били обявили срещу кабинета на Станишев и опитите му да превърне следващото управление в пародия. А тя се кефела като гледала как мига на парцали самия Станишев. Ехидната злобичка на авторката е разбираема. След десет години прекарани в състояние на политически ступор десницата отдавна се нуждае от поле, където да използва своята злоба, която е черта изначално присъща на природата им.

Тези два случая са показателни за модерния процес на десния разпад. Можем да ги обобщи под порноимето „Интелектуалките и Генерала”. Тези две женици, както и техните интелектуални клонинги от години жадуват да бъдат аура на нечие внимание и заради това така с думите си (защото не могат да извадят друга оферта) се предлагат ценно на Борисов и посипват с рози неговите стъпки.

Жените може би наистина предпочитат лошите момчета, както ще прочетем във всяко женско списание по света. Интелектуалките също не остават по-далеч от тази мода. Те изведнъж разкриха в душите си обич нераздадена и за запратиха в лицето на Борисов. Така десният електорат окончателно и завинаги припозна в ексмутрата своя политически изразител.

Между другото без да искат те му правят най-лошата услуга на света. Предлагайки му щедро интелектуален възторг и политилогически орални радости, десните мислители на практика се опитват да обсебят Борисов и да присвоят неговата победоносна аура, която роди и зашеметяващата му победа. Десните интелектуалци, които така сластно се нахвърлиха да целуват политическата органика на Генерала всъщност са нещо като социални вампири, неспособни на самостоятелен живот, без да бъдат насочвани от някаква мащабна фигура.

Бойко Борисов обаче, и това е моят безплатен съвет към вечно недоволното и истерично дясно блог-пространство, е най-големият въпрос заставал пред българската политика в последно време. Генерала, Бодигарда, Мутрата, Кмета – това се превъплащенията и обществените маски на тези редовни 40 процента от българското общество, които трайно избират Чудото, по-скоро надеждата за Чудо, отколкото рационалните действия и реалистичните политики. В този смисъл – Кулезич, Любослава Русева, шаманът Евгени Дайнов, Огнян Минчев и другата видима част от дясната мисъл най-накрая разкри своята истинска природа. Тя (тази скрита природа) има женствен характер и прилича на куртизанка в харем. Чака под сенките Господарят да дойде, за да го угости с грозде и хладен шербет в летните жеги...

Никой не е наясно с истинският емоционален и еротичен живот на Бойко Борисов и слава богу, защото едва ли някой има нужда да го знае. Но всички вече ясно виждаме, че общественият живот на Генарала си става живо порно. От толкова медийни близвания егото му сигурно се е раздуло до размерите на средноголям небостъргач. И ще си остане такова, докато десните интелектуалки имат грижата да подсигуравят политическата твърдина и охота на своя нов любимец. С небостъргачите има само един проблем. Трябва да се пазят от самолети... Самолетите обичат да се забиват в тях. Между другото това също може да е форма на обич. Казва ли ти някой в този объркан свят...

И Цецо също е красив...

		Снимкa Благовеста Цветкова "Цецо, ама наистина си красив..."
Нервни социолози, тичащи фотографи, бляскащи светкавици, репортери, сновящи по етажите, много охрана и малко политици. Такава бе картината около зала 3 на НДК малко след 20 часа в изборната нощ. Резултатите, макар и не окончателни, вече категорично бяха преобърнали настроенията както в предизборните щабове, така и у всевъзможните политически анализатори, шамани, наблюдатели и обикновени критици. На голям екран пред залата за пресконференция се излъчваше първото интервю на бъдещия премиер Бойко Борисов за БТВ. Николай Бареков му бе отишъл на крака в Банкя с голям букет гербери, за да му честити победата. Зрителите на шоуто цъкаха с език и коментираха повече поведението на интервюиращия, отколкото на интервюирания. Представителите на ГЕРБ в Националния дворец на културата не демонстрираха свръхемоции, личеше си, че и те не са очаквали толкова категоричен резултат. За сметка на това край щаба им небрежно се разхождаха отдавна познати десни социолози и се опитваха да вземат завоя от Костов към Борисов. Дори "синият шаман" Евгени Дайнов правеше неистови усилия да симпатизира на бъдещия премиер, а по-късно на пресконференцията на ГЕРБ бе заел място, добре видимо от подиума на победителите. Явно добре ориентиран в новата ситуация вдясно той даде и няколко интервюта във възхвала на спечелилите. Доста енергично и нервно по етажите и терасите на НДК сновеше Любен Дилов-син. Спираше тук-там, за да размени по няколко думи с репортери или неуспели кандидат-депутати. Личеше си, че не е много словоохотлив, а още по-малко доволен от факта, че ГЕРБ идват на власт. Малко преди 21 часа от щаба на сините излязоха един след друг коалиционните лидери Иван Костов и Мартин Димитров. Настроението им бе вяло, нищо общо с широките им усмивки след евроизборите. Агитка фоторепортери се втурнаха към тях, но охраната на десницата грубо ги отблъсна. Последва и гневна реакция от самия Костов, който почти наруга фотограф, напомняйки му, че светкавиците вредят на очите му. Настроението на Костов прогресивно се влошаваше, докато процентът на Синята коалиция падаше и падаше, за да се закотви на малко над 6 на сто. Правеше впечатление пълното отсъствие на царските хора. Единствен Владимир Каролев, но в ролята си на репортер, следеше всяка от пресконференциите. И дори зададе щекотливи въпроси от името на Нова тв към Борисов и Станишев. През тези години на съвместна работа с господин Борисов до 2001 се обръщах към него с "господин главен секретар", до днес - с "господин кмете", надявам се от утре с "господин премиер". С тези думи Цветан Цветанов откри пресконференцията на ГЕРБ и даде думата на Бойко Борисов. Вождът на герберите не даде категоричен отговор на въпроса той ли ще оглави новия кабинет, но пък добре разигра театрален сюжет заедно с Цветанов, подарявайки му часовника си публично. Обяснението бе, че Борисов загубил бас, защото не вярвал, че победата им ще е толкова категорична. Сценката бе посрещната със смях от повечето присъстващи в зала 3 и с бурни овации от предните редици от столове, изпълнени с ентусиазирани младежи от кметската партия. Искам да уверя и тези, които не са гласували за нас, че ние ще се стараем да водим такава политика, която да е за всеки български гражданин, бяха първите думи на Борисов. Още в началото на изказването си той се обърна специално към българските мюсюлмани. Ще обвиня лично всеки, който повдигне въпроса за етническата карта, че работи за нея, каза той, като подчерта, че не желае повече този въпрос да бъде повдиган. Към БСП Борисов се обърна с думите - "една година да помълчат, докато им оправим бакиите". Бъдещият премиер не пропусна да се оплаче, че Тройната коалиция му е оставила тежко наследство и че ще му е много трудно да управлява след БСП и ДПС. Ние тръгваме на сляпо, коментира още лидерът на ГЕРБ. По думите му не се знае с колко е ощетена държавата, не се знае какво е състоянието на бюджета. По-късно Сергей Станишев задочно отговори на тези обвинения, като ги нарече "безотговорни и неотговарящи на истината". Бойко Борисов емоционално припомни, че дядо му е бил "убит като куче" през 1944 г. Днес, когато ги детронирам, го посвещавам на него, заяви лидерът на ГЕРБ. После разкритикува и анализите, че победата на партията му се дължи единствено на личната му харизма. "Бил много хубав, бил много харизматичен. И да съм бил, 10 години съм омръзнал. Няма логика ГЕРБ да вдига на всеки един избор все повече и повече години наред. Ами аз нося пасивите и като главен секретар, и като кмет, както всички други управляващи и въпреки всичко вдигаме резултати. Ето, колко пъти подред в София бием. Дайте да гледаме фактите и резултатите, стига ги омаловажава. А и Цецо е красив..." След края на пресконференцията на ГЕРБ Борисов и хората му вкупом си тръгнаха от НДК, без да изчакат изказванията на останалите партии. "Защо ми е да слушам Доган", отговори Борисов на журналистически въпрос защо не остане. Тягостна атмосфера цареше в щаба на социалистите почти през цялата нощ. Набиваше се на очи отсъствието на знакови лица от Изпълнителното бюро, дори Сергей Станишев пристигна последен от партийните лидери в НДК, малко преди началото на пресконференциите. В същото време около ДПС, както винаги, настроението бе приповдигнато. Ахмед Доган, отново енигматичен и крайно любезен с медиите, позираше и отговаряше на въпроси без капка излишна емоция. Пред микрофоните лидерът на партията отново похвали своите хора и заяви, че ДПС е единствената партия, която е постигнала ръст на доверие след 8 г. на власт. Доган обаче не демонстрира оптимизъм към бъдещото правителство. Ще ми бъде интересно да видя Бойко премиер, да управлява успешно, да има антикризисна програма, коментира Ахмед Доган и предупреди, че това не става с "команден принцип". Той добави, че не е сигурен, че новият кабинет ще бъде устойчив във времето. И добави: едно мнозинство още не е гаранция, че ще има ефективно управление. Едно е да искаш, друго е да го направиш, трето да ти го признаят, а съвсем друго да си доволен от направеното, добави още Доган. След светската и политическа суматоха към 3 часа през нощта НДК се поопразни и така новоизлюпеният парламентарен лидер Яне Янев даде пресконференцията си пред едва 40 души, дремещи в залата. В четири сутринта София се подготвяше за новия ден. На ул. "Позитано" почти не минаваха коли. Ранен куриер бе доставил вестниците пред входа на червената централа. Заглавието на най-горния от тях беше "Бойко Борисов ще е новият премиер". Още никой не ги беше прибрал. (репортажът е писан съвместно с моята колежка Ралица Табакова)

На лов за харизматични минотаври

(Как един французин видя Бойко Борисов и защо го запрати в древногръцката митология?)

Съвсем наскоро открих за себе си един невероятен журналист – Беноа Опкен. Във вестник „Монд” преди няколко дни той написа един невероятен материал за България, концентриран основно върху фигурата на столичния кмет Бойко Борисов. Под заглавието „Бойко Борисов, шокиращият българин” журналистът дава един много неочакван(дали да не кажа шокиращ? J) поглед върху българската политика и върху фокусът на нейните нови очаквания – бившият главен секретар на МВР, още по-бившият пожарникар, лицето Бойко Борисов. Статията не е злобна, а детайлна и започва като началото на мафиотски черен филм, с лек поп-привкус.

Опкен не дава оценки, но добре описва странният интериор сред който попада. Пред къщата на Борисов има паркирани редица черни лимузини. Вътре в двора мафиотският филм продължава – шестима късо подстригани телохранители. В пристройка в двора забележителни колекции – бутилки от уиски, саби, препариран вълк и снимка на Марлон Брандо, да точно така от „Кръстникът”. Сюжетът на Опкен и филмовата реалност се напасват идеално. Насред този мизансцен главният герой – Бойко Борисов се вписва идеално. „С телосложение на хамалин”, отбелязва френският журналист и дори използва думата „мутра”. Не като обида, като описание.

Репортерът не пропуска да отбележи и друго. Борисов е вдъхновен само, когато говори за кучетата си, а за всичко останало проявава оттегчение. Дори започва да чете статия за Анджелина Джоли пред него. И понеже очевидно разговорът между журналиста и главният му герой не се е получил на особено ниво, французинът започва да разсъждава около фигурата на Борисов и статията му всъщност става изненадваща точно в този момент. Репортерът си припомня думите на един откровен дипломат за нашият човек: „В Брюксел той ще произведе сензация” и после продължава със свои думи: „Все пак този първичен недодялан човек завладя голяма част от българския електорат. След двайсет години на мъчителен посткомунистически преход, на мафиотизация и на афиширана корупция, на масова бедност, населението търси спасител, който да въведе ред. То мисли, че го е намерило в този харизматичен минотавър”.

Харизматичен минотавър. Тази фраза адски ме кефи. Всеки, който познава ехидният начин на светоописание на френската журналистика е нясно, че тя гради иронията си върху подтекста и игровата закачка и смятам, че тук журналистът си позволява такава. Защо минотавър?

Нека да припомня, че в древногръцката митология минотавърът е чудовище. Той е получовек-полубик, който обитава мистичен лабиринт. В този лабиринт по своя собствена воля влиза Тезей, но подсигурен от магическата нишка на Ариадна и убива чудовището. Както всеки древногръцки мит и този е оплетен от страсти, измами, отмъщения, любов и мистика, но Минотавърът си остава централен образ в него, заедно със своя убиец – Тезей.

Фразата „харизматичен минотавър” обаче отива отвъд мита и задава различна посока на мислене. Да превърнеш чудовището в обект на поклонение или обратното харизмата на чудовището да заплени цяло едно общество. Древните гърци са имали достатъчно почтеност да изобрязат Минотавара като чудовище, но съвременните минотаври приеха човешка форма и дори предявиха политически претенции. Това е част от митологичната трансформация на българското общество, която направи възможен в 21 век човек като Борисов и му зададе управленска перспектива.

Или хайде – да не бъдем крайни. Борисов е просто един синтез на чалгата, която в края на краищата преля и в обществения живот, нямаше как да се случи. Наскоро във Фейсбук се отзовах насред развихрен спор за това кой е по-добър политик – Сергей Станишев или Бойко Борисов. Цялата патетика около фигурата на столичният кмет, въплатена в демонично-тъпанарски фрази като „бате Бойко ще им покаже” или „Борисов е върха”, издава чалга-естетиката, която е овладяла мащабно една част от населението в България. Чалгата – изкуството за харизматични минотаври! Чалгата не признава логиката, защото разгръща потенциала си по други начини. Тя всъщност е диктатура на простите образи. Гласуването за Борисов всъщност е едно чалга-гласуване, което се родее с пеенито на маса и играенето на кючек. Но пък вероятно щом българите желаят точно този вариант на реалността, те си го заслужават.

Още един много впечатляващ момент от статията на Опкен: „Малкият народ е съблазнен. Включително част от интелигенцията. Подхранвана от марксистки възгледи, тя се надява, че идва краят на бързото натрупване на капитала, на убийствата и корупцията. Привлечена е от човека, който обещава да се разправи с "корумпираното правителство" и да "възстанови добрия образ на България в Европа". Така редом с вече компрометирани политици млади висшисти се присъединиха към неговата формация. Какво значение има неговото минало, щом като човекът иска да промени нещата!”

Не знам дали забелязвате колко шокиращ е неговия възглед тук. Може би не, защото нашето общество се деидеологизира до такава степен, че никой не е в състояние да забелязва идеологическите тези, дори и те да са с размера на древният айсберг потопил „Титаник”.

Според Опкен народът и интелигенцията са съблазнени от Борисов, но водени от марксистки възгледи. Нека да наблегнем на думата „марксистки”, защото точно насред най-развихрените представители на интелигенцията тя е нещо като обида и дори проклятие. Във форумите в които тази статия предизвиква ожесточени политически битки също никой не обръща внимание точно на този израз на журналиста.

Французинът е прав и не е прав едновременно. Никога не съм си мислил, че някога ще напиша изречение като предишното, но ето че ми се наложи. В западната мисловна школа този социален радикализъм, емблема на който е станал Борисов, минава изцяло под знака на марксизма. Защото той е егалитарен, предлага социален проект максимално близък до всички и общо-взето традиционната десница бе сбърчила гнусливо нос при неговия вид, именно заради силният му популистки оттенък.

В България обаче е нередно да наречем това марксизъм. Това всъщност е един тотален обществен конформизъм, или пък нека да го кръстим умора от свободата. В крайна сметка обществото си търси минотавър, защото е склонно да заплати със свободата си за своето спокойствие. Конформизмът сам по себе си не е политическа идея, но става такава в миговете в които чалга-културата се трансформира в обществен възглед и си намери изразител. Чудно ми е обаче как за краткото си пребиваване у нас Опкен е схванал това, защото тази фраза не е изпусната случайно, нито е сложена там, за да украси изящният стил на французина.

В България се получи нещо уникално – десницата се трансформира в нов конформизъм и това тотално прецаква обществото (повече по този въпрос можете да прочетете в уникалната статия на Иво Христов „Защо десницата мрази „Под игото”, откъдето всъщност ми дойде и идеята как да си обясним политическите сравнения на Опкен). Всъщност именно с този конформизъм можем да си обясним повечето политически маневри на Борисов, който предиобед може драматично да опише пред репресирани как комунистите са убили дядо му и, за да е по-голяма гаврата били написали в смъртния му акт, че не е умрял от мъчения, а от червен вятър, а следобед да даде интервю в което да тресне по масата и да заяви, че лично гарантира за сътрудникът на ДС Божидар Димитров (който си е избирал за своята дейност имена като Тервел, Кардам и Телериг, хаха).

Позицията на Опкен обаче можем да тълкуваме и като едно солидно обвинение срещу българската левица, която не е в състояние да предложи нов проект за обществото (в интерес на истината цялата европейска левица страда от тази болест) и оставя лесно свои избиратели да припознават радикалните промени в лицето на Борисов. Иначе ще е пикантно да поразсъждаваме в няколко иронични минути за Бойко Борисов като марксист, но освен солиден пристъп на мигрена, това едва ли ще ни доведе до нещо друго. И то не, защото не можем да си представим Бойко като марксист. Не можем да си представим Бойко като изразител на каквато й да е политически сложна идея...

Портретът на Борисов през френските очи приключва с няколко драматични случки, които ще ви оставя сами да си прочетете. В тях има само един аспект, който ме кара да се замисля допълнително. Дори пред френският журналист Борисов не спира да изтъква своите политически приятелства със западни държавници. Познавал се със Саркози, с Меркел, с много други. Журналистът се отнася иронично към този похват на столичния кмет. Защото той издава един страх. Най-интересното е, че не пред български, а пред западен журналист Борисов е разкрил вероятно драмата на своя политически живот – именно страхът от липсата на достатъчно легитимност. Позоваването на авторитетите идва да покаже, че авторът на заявленията не е кой да е, а може да бъде открит в европейската координатна политическа система. Самият Борисов обаче очевидно на някакво несъзнателно ниво схваща, че това е проблем за него. Защото в крайна сметка, въпреки ускорението, което е получил от няколко поредни добри резултата на избори, той не е сигурен, че ще задържи на политическият небосклон и се страхува, че подобно на Икар (между другото този герой е пряко свързан с мита за Минотавъра, но е дълго за обяснение) е литнал твърде високо към слънцето и восъкът от крилата му всеки момент ще се разтопи...

Искам да привърша тези размишления като се завърна към образа на Минотавъра, защото той се оказа ключов, но тук и аз като французина ще с опитам да оплета своя финал с едно литературно сравнение. Борхес има един уникален разказ, наречен „Домът на Астерий”, който е негова странна интерпретация на мита за Минотавъра. В него действието се води именно от гледна точка на чудовището, което обикаля в своя лабиринт. И то иска да се отърве от ужасяващата самота и да намери своя избавител по някакъв начин. Най-накрая другия герой влиза и го убива. Разказът свършва с едно изречение на Тезей към Ариадна:

- Ще повярваш ли – казва той – Минотавърът почти не се защити

Съдбата на минотаврите, никак не е лека. В повечето случаи тях ги унищожават. Или пък се унищожават сами. Кой ли от двата варианта ще избере Борисов, този едър български харизматичен минотавър?

Уязвимостта на българската телесност

Градският транспорт в София като осъзнаване на българската вселена. Качвам се по обед. Навън е брутална жега. Почти субтропическа, задушна и тежка. В тролейбуса температурата е поне с пет градуса по-висока от тази навън. Класика. Няма климатици. Прозорците не се отварят. Задух.

За мигове като тези групата Deftones бе написала песента си "Моето лято" (My Own Summer), където се появява постапокалиптичното двустишие:

I think god is moving its tongue

There's no crowds in the streets.

Аз си представям тази песен като апокалипсис от жега. Защото е протяжна и бавна, а когато китарните рифове станат силни, човек има чувството, че светът наистина свършва. Песента ми напомня за жегите у нас. Празни улици и неистови лъчи.

Хората стоят в тролейбуса и се потят. На всички им личи. Лицата им са оросени, всеки забърсва чело. Ризата ми направо залепва за гърба. Телата могат да се държат много странно, изложени на жегата. Стават уязвими и слаби. Телесността се предава пред напора на слънцето. Това е като философски извод за цяла България. Тук организацията на живот е такава, че всекидневно се изправен пред въпроса за безсилието на тялото. Тротоарите за високи за инвалидите, в автобусите всички се потят, а хората припадат, в административните сгради стълбите са строени за алпинисти. България е държава, която всекидневно те изправя пред лимитите, които имаш като тяло. И те сблъсква челно с твоята уязвимост.

Хората стоят в автобуса и се потят, а самият тролейбус напомня на камера от Аушвиц. В него не може да се стои дълго, защото ти призлява. Призлява и на най-калените в битката със слънцето. Всичко тук е направено така, че да изкара най-лошото от тялото. Не преиначавам много. Телесността тук е очевидна и натрапваща се като леещата се от всички пот. Някъде бях чел едно есе на Дубравка Угрешич, която казва, че голяма част от американските парфюми са правени не за ароматизиране, а за запушване на порите. Целта е да не се потиш. Защото не си длъжен да натрапваш своята телесност на другите. На Балканите обаче всичко е обратно. Автобусът те превръща в мокър парцал, защото общината дори не си е направила труда да обмисли идеята да инвестира в климатици. Бабите вадят кърпички и минута по минута бършат лицата си. Потта тече на едри капки. Дори не може да се чете. Толкова е задушно и така противно, че капките от челото ми падат по страниците на книгата. Телата се потят колективно.

Да се потиш не е срамно. Животът у нас обаче постоянно те сблъсква с твоята телесна слабост. Потиш се в жегите. Задъхваш се по стръмните стълби. Пропадаш в дупките. Във влаковете през зимата няма парно, но за сметка на това го пускат през лятото. Градската среда във всичките й форми е направена гениално гнусно. Ти трябва да се приспособяваш към нея, а не тя към теб. В другите страни е обратното.

И свободата, защото нея я има, е само за полетът на душата ти. Телата ни, тези потящи се и уязвими тела, са заклещени в българската реалност, обречени на потене в жегите и на всичко останало, защото уви, още не са измислили начини да полетиш в към облаците и да се изстудиш в някой облак.

Слизам от тролея и си припявам Deftones. Какво друго да направя? Ризата ми лепне на гърба. Все пак обичам България.

Далавера

Митологията за българската толерантност може да се окаже и истина. Нека и най-големите скептици да си затворят устата и да онемеят пред истината. Вчера официално присъда получи кметът от ДПС Мурад Ибрям, който купувал гласове за "Атака" (стр. 2). Събитието е фундаментално по много причини. То показва, че е възможна една различна България, където политическите различия отпадат, когато далаверата се зададе на хоризонта. Какво от това, че "Атака" постоянно вика истерично срещу ДПС? Щом хората си плащат, кметът смело тръгва да воюва (търгува) за техните гласове.
Философията на целия преход е била сбъркана. Бленуваното българско обединение се получава единствено когато на хоризонта замирише на пари. Тогава разликите между ДПС и "Атака" отпадат набързо, за да властват търговията и далаверата. Това знание може да промени България, стига да се прилага правилно. Толерантността започва там, където парите запушат партийната съвест. Истината е, че този осъден кмет е леко симпатичен, защото ни показва, че партизанщината може да бъде преодоляна. Стига пари да има.