Портрет на виновното зомби

От време на време ме прихваща зомби-вълната. Свалям си 15 филма със зомбита и започвам да ги гледам, докато не грохна, мозъкът ми не се сгърчи като като мазна хартийка от баница или пък пред очите ми не се появят малки кино-искрички, които предвещават дълги сънища, пълни с писъци, изоставени гробища, безлунни нощи и мъгла, която се стеле по земята като дим от колба на алхимик.

Имам купонджийско обяснение за фенството към тези филми. То е елегантно и го сътворих след един такъв интелектуален маратон. Просто искам да се убедя – подчертавам философоски аз и вдигам пръст, ако компанията и времето го позволява – че смъртта не е края на всичко, че след живота има афтърпарти!

Да, глобализираният свят и изчанчените питиета създадоха идеята за афтърпарти. Купонясваш си на воля през цялата вечер, проклинаш стриптийз-клубовете, че са толкова скъпи, негодуваш, че нощта има край и след това, някъде призори идва афтърпартито – кротък свършек на целия купон. Край на купона чрез нов купон. Не е ли хубаво да живееш в свят, който е толкова сдухан, че постоянно иска да се забавлява?

И понеже не съм бил на нито едно афтърпарти, всъщност може и да съм бил, но просто да съм нямал представа, че съм попаднал на толкова изискано събиране, родих идеята, че афтърпартито е нещо като безумен завършек на купона. Отиваш да си доотсечеш главата, да си отвориш окончателно чакрите - „купон – пиячка – купон прим”.

Във филмите зомбитата правят нещо подобно. Само, че са довели идеята за афтърпарти до неочакван абсурд, защото идеята им за забавление е да разкъсват човешки тела, да се хранят с тях, да издават звуци, които бих ужасили дори и Ханибал Лектър, а от устите им (това пък кой ли кулинар го е въвел като мода?) да капе постоянно кръв.

С други думи – имам естетически проблеми с такова афтърпарти, което е излязло от контрол, но това не прави идеята за победа над смъртта по-малко вълнуваща и сгряваща душата с възможните пътища към безсмъртието.

Разбира се, киноамериканците яко са скофтили изобщо образа на зомбито в тяхната градска култура и холивудски блясък. Оригиналът на идеята не е толкова бляскав и шумен, но пък може би е още по-зловещ дори.

Твърди се, че технологията по превръщането на мъртъвците в зомбита е създадена в далечно Хаити, малка, китна, прелестна и много бедна държава, която наскоро бе покосена от зловещо земетресение.

Тамошните шамани, комерсиално наричани във вуду „бокори” са основните изпълнителни по ритуала на връщането на телата на мъртъвците обратно към живот. В културата на малката държава зомбито е нещо като вечен роб на своя възкресител и не се държи неприлично или пък обикаля къщите, за да си търси храна под формата на млади девици, които знаят да пищят силно, а си работи кротко ден и нощ, без да дава пет пари за околния свят.

Да бъдем честни – това не е идеалната форма на купон след смъртта, нито пък е тържествено връщане на живота, което разваля малко купонджийската ми теория.

Има и още продължение на този вид ужас. Политическата легенда твърди, че две от най-големите чудовища, които са вчернили живота на прелестното Хаити – диктаторите Франсоа Дювалие и Жан-Клод Дювалие, наричани съответно папа Док и бейби Док, са управлявали тази държава и са смукали жизнените й сокове, именно като са залагали на зловещата си тайна полиция – прословутите тонтон макути и на съюза си с няколко изперкали бокора, които са държали населението почти в постоянна интелектуална зомбификация.

Очевидно е – хаитянската представа за зомбита не покрива напълно бохемският ми поглед към тях, а и никога не съм гледал филм за Хаити, който да описва тяхната версия за света. Вуду си е спечелила рекламно име на зловеща религия, а духовете във вуду, които местните наричат „лоа” едва ли са най-симпатичното нещо във вселената и определено не са нещо, което човек би искал да види нощем.

Идваме до друга форма на размисъл за този странен киновид – зомбито. Ако се замислим философски, не ви препоръчвам често да изпадате във философски размисъл – вреди на стомашно-чревния тракт – зомбитата съществуват, макар и зловещо като вид вина на човечеството. Измисляме ги като начин да се справим с депресията от това, че все още има, а вероятно винаги ще я има, една граница, която не можем да прекрачим и разберем.

Всяка култура по земята си мечтае за победа над смъртта. "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?", възкликва апостол Павел, като говори за възкресението на Исус. Момент на триумф над неразбираемото. Това, разбира се, не означава, че християнството е религия в която е застъпена идеята за зомбитата, защото Исус – както твърдят източници, пожелали древност, колкото си искат – възкръсва по светъл начин. Ако беше обратното – светът щеше да е мрачно и подтискащо място, а литургиите в църквите нямаше да стават за деца под 18 години.

Когато човек си мечтае за победа над смъртта започва да търси начините по които тези победи са осъществявани в миналото и няма как да не стигне до зомбитата, до филмите с тях и до цялата разтърсваща одисея на техните злокобни деяния. Сатанизацията е пълна, въпреки, че досега нито един съд не е представил убедителни доказателства за престъпления извършени от зомбита.

Така стигаме до некупонджийското обяснение за моята кинопристрастеност. Идеята за зомбито е виновна идея. Красиво е да си мечтаеш, че ще можеш да надхитриш биологията като опитен покерджия с вселенски залози, ама този хазарт винаги ти излиза през носа. Подсъзнателно всички усещат, че в нарушаването на правилата има нещо нередно, нещо, което не се вписва в другата картина на света, нещо заради, което трябва да си платиш. И така, за да ни спрат да търсим безсмъртие, киношаманите са ни натресли идеята, че ако се върнем от онзи свят, ще бъдем толкова зажаднели за убийства, кръв и ексцесии, че дори и филм от два часа няма да ни стигне, за да обрисува зверствата.

И ето как зомбитата стават копелетата на Холивуд, полигонът за справяне с фройдистките травми на няколко поколения режисьори и причина за кошмарите на цели орди от американски тийнейджъри. А после се чудим защо Щатите са сбъркана държава. Страдат от хронична невъзможност да се справят със собствените си демони и колкото повече ги филмират, толкова по-очевидно става, че колективната им психотерапия съвсем не работи. А, за да могат поне временно да забравят греховете си пред вселената – стовариха всичките си вини върху зомбитата и така създадоха лошо име на всички авантюристични души, които са решили, че в ковчезите им е прекалено тясно и решават нощем (винаги нощем и то под огромна луна и някакви виещи създания в далечината) да разровят гробовете и да се поразтъпчат из света, който така неблагодарно се е опитал да ги сведе до състояние „пръст при пръстта”.

С други думи – трябва да създадем една организация или кауза, която да се казва: „Презумцията за невинност да важи и за зомбитата”. Може пък просто да си търсят компания, за да разкажат истории за оня свят. Всъщност не ми хвалете оня свят – щом зомбитата предпочитат да се върнат тук, дори и с риск да бъдат обявени за масови убийци, значи нещата там не са толкова розови. Как пък в нито един филм не снимаха как някой се опитва да си поговори със зомби? Може би създанието има нужда да бъде изслушано....

С настоящия текст не призовавам нито един бокор, лоа или налудничав диктатор да призовава духа ми по кофти начин от отвъдното. Един ден (разчитам този ден да се забави поне с още стотина, двеста, и о, боже на медиците, защо не с триста години), когато потегля нататък, бъдете убедени, че няма да искам да остана цяла вечност на място, където няма танцьорки на кючек и не сервират студена бира. Така, че ще гледам отново да намина насам.

Моля ви, не ме посрещайте с викове. По-добре почерпете! J))