Пациентите от психиатрията на историята

(Криптодесницата и нейните неизтребими фетиши)

Никога не съм си мислил, че холивудските филми могат да се материализират пред очите на хората, но ето че и това се случи. Динозаврите изпълзяха в центъра на София и „Джурасик парк” се осъществи на живо. На нещо такова приличаше площадчето пред Паметника на съветската армия, където се бяха събрали остатъците от криптодесницата, която трябва да свикнем да наричаме „психодясно”.

А може да си спомним за филма – „Мумията се завръща”. 150 стари реститути и реститутки се събраха, за да имитират политическа активност, успешно съчетана с ненормални погледи и месианска лудост. „Махнете ПъКъЛъ”, крещеше един плакат, държан от стар буржоа с тракащо от студа чене. ПъКъЛъ в десния окултизъм, който ни бе демонстриран означава – Паметник на комунистическата лъжа. За тези хора, за изпълзелите от криптата странни създания, за анахроничните зомбита, които се подчиниха на волята на бившият (а изобщо има ли бивш?) доносник Иво Инджев, известен като агент Ивайло, цялата история е един неспирен пъкъл, защото не е в съзвучие с вълните на тяхната вътрешна лудост.

Бях убеден, че криптодесницата може да събере около 200 души за тази странна кауза и се оказа, че все още живея в историческия комфорт на една широка душа. Бяха 150 души, с бастуни, злобни и богати старци, които колективно се възмущаваха срещу историята и хвърляха проклятие след проклятие. Джурасик паркът обаче, поради особеностите на своята геронтология, не можеше да произведе някакво активно политическо действие и заради това постъпиха като в театър – изведоха двама младежи, които да държат плакати, а психодесните им се наслаждаваха от далече.

Забелязах и друго. Зомби-десницата е останала без думи. Тя е пропиляла идеите си, похарчила е думите, останала е встрани от времето и сега единственото за което може да се залови е драматичната битка за историята.

Това е битка, която трябва да бъде описвана с психиатрични термини. Просто политическите думи са създадени да описват реалности, а митингът на окултните-десни беше като видение на закален наркоман.

Заради това лозунгите, които вдигаха озлобените реститути (вдъхновени разбира се от сюрреалистичната патетика на агент Ивайло) заслужават да бъдат цитирани.

„Ние сме антифашисти и антифетишисти”, гласеше един плакат. Носеше го злобно бабе с гаден поглед, която имаше вид на човек, който може да прегризе и телена мрежа. Аз бях на контрапротеста и не държах особено да се сблъсквам с фройдисткото дясно, но ако можех бих я попитал дали изобщо знае какво е фетиш. Историята не е фетиш, ако се употребява правилно и в позволените дози. Но когато не искаш да оставиш историята да бъде история и постоянно я завръщаш в настоящето и то като политически проблем – тогава не само си фетишист, ти си фетишист, който се нуждае от електрошокове, за да кротне малко и да спре да бъзика вселената.

„Ние сме в НАТО и НАТО е в нас”, видях и такъв плакат, носен от един от малкото младежи, очевидно в плен на истеричния маразъм, който се носеше от криптодесницата. Не ми се иска да тълкувам лозунга им буквално, но фройдистката нишка си личи дори и, ако четем това с либерален поглед и освободена душа. Как точно НАТО е в нас не ми се иска дори да обмислям. Но този лозунг няма абсолютно нищо общо с реалността, защото ни приеха в НАТО дори и с Паметник на съветската армия, което най-малкото говори за това, че няма смисъл да го махаме постфактум.

Не видях никъде любимия си лозунг, въпреки, че агент Ивайло го бе пуснал в блога си за масова експлоатация на десни съзнания – „Стърчиш над нас като член Първи”. Не го отдавам на здравомислие в психарската десница, най-вероятно повече от реститутите вече не си спомнят какво е член Първи и заради това бяха пропуснали тази монументална пропаганда в своите редици. Представям си как някой старец би помъкнал такъв лозунг...

Едва ли някога съм бил на по-полезен за мислене митинг. Криптодесницата всъщност няма проблем с историята, тя има проблем със самата себе си. Това са хора вън от реалността, изолирани в болезнените лабиринти на собственото си самоотвращение, което са насочили към целия свят. Тези хора – дъртаците от десницата са преживели целия комунизъм, вили са си гръбнаците, възхвалявали са партията, мазнели са се като лакеи, уж са мразили режима, но вероятно са пускали дълги езици по всякакви нечистоплътни места, за да си спасят кожите и имотите в центъра и сега мразят целия свят, защото са били мизерници. Всъщност те не искат да приемат истината за себе си – дори и по-нормалните хора с дясно мислене вече отказват да сведат своите каузи до разрушаването на един паметник. Историята на окултизма е пълна с провали. Нима разрушаването на мавзолея оправи Бългалия? Символиката на жестовете жестоко рухва пред истинския свят и реалност.

Гледах как реститутите с плюнки на устата плюят и бесуват срещу „гадните комунисти” и се чудех дали са наред. „Гадните комунисти” в случая настояваха за най-нормалното нещо на света – да не късаме страници от учебниците си по история. Да не говорим в 21 век за това, че паметниците трябва да бъдат местени. Да не се позволява на един бивш и професионален доносник да се изживява като чистата съвест на българската демокрацият. Гадните комунисти понякога са единствената светла сила във вселената, колкото и това да не се харесва на много хора.

По някое време в студа психодесницата реши да направи ритуална обиколка на паметниката, докато старите реститутки фъфлеха своите заклинания. После я повториха. Накрая потретиха. Три пъти се обикаля в църквите. Ето другият проблем на цялото им мероприятие. Просто си представих свят в който най-накрая този паметник бива бутнат или преместен. В същия миг криптодесницата ще се обезсмисли като вчерашен вестник. Светът им ще рухне, защото освен битката с паметника – те просто нямат за какво друго да се закачат в тази реалност и да си създават усещането за живот.

Иронията на историята е нещо много смешно. Най-доброто усещане за окултно десничарство всеки ще може да добие, ако отвори един разтърсващо смешен роман – “Монументална пропаганда” на Владимир Войнович. Това е книга, която е написана като опит в откровение на черен хумор да се разбере сталинизмът и неговото влияние върху душите на хората. Там също всичко се върти около един паметник, но на Сталин. Та криптодесницата също е заприличала на герой от черна хумореска, защото обект на техния политически фетишизъм е станал един монумент. Романът на Войнович е неговият начин да се опита да открие защо влиянието на фигурата на Сталин е проникнало толкова дълбоко в душите на хората – и в тези, които го обичат и в тези, които го мразят. И изводите му никак не са еднозначни.

Докато гледах окултните десни обаче аз разбрах истината. Едните хора са успели да се отърват от бремето на мрачната история и могат да дишат спокойнот в днешния ден и да възприемат историята именно като история. Другите обаче са пленници на миналото, пациенти в психиатрията на историята и всяка мисъл за това им действа като усмирителна риза, която ги души.

Когато зомбитата тръгнаха да се разотиват аз вече не изпитвах омраза към тях. Честно. Дори като пиша с думи като „зомбита” за тях го правя нарочно, за да подсиля тезите си. Най-накрая ми беше жал за всички тези хора, защото те ще се върнат в огромните си апартаменти, ще минат да си съберат реститутските си наеми, но никога няма да бъдат щастливи за нищо. Обречени са да живеят в свят, който ги отхвърля и е пълен с паметници, които им изгарят очите. Как да не ги съжали човек?

За тях хапчета просто няма открити.

Няма открити.