Гробокопачите на мултикултурализма

„Мултикултурализмът се провали!”, отсече преди няколко дни президентът на Франция Никола Саркози. Десният държавен глава с популистки забежки, ексцентрично поведение и съпруга-италианка реши да влезе в тази тема в много тежък за него период. Популярността му пада с всяка измината минута, френската преса не го оставя на мира заради няколко крупни афери, а курсът към финансови ограничения вбеси народа. В такива мигове всеки политик, за когото идеите означават малко или пък изобщо не означават нищо, веднага се хвърля да си търси спасителна ниша.

Саркози я откри в атаката срещу мултикултурализма.

В тази игра обаче французинът бе изпреварен с няколко дни от английският премиер Дейвид Камерън. Консерваторът, който за по-малко от шест месеца успя да вбеси всички английски студенти с драстичното поскъпване на образованието и финансовите рестрикции, първи се ориентира в мрачния политически климат и даде специално изявление посветено на модерния демон „мултукултурализма”. Именно тази политика досега, смята Камерън, подхранвала екстремистки идеологии и повишавала опасността от ислямски тероризъм във Великобритания.

Камерън препоръча като антидот срещу демона нещо наречено „мускулест либерализъм”, а Саркози (типично за французин) обясни малко по-дълго, че „ние бяхме прекалено загрижени за идентичността на лицето, което пристига и не достатъчно за идентичността на страната, която го приема”.

И Саркози, и Камерън обаче заобикалят проблема, защото, ако го изкажат наистина просто трябва да се гръмнат – мултикултурализмът никога не е осъществяван на практика, за да се е провалил.

Това, което се провали е, че капиталистическите икономики гръмнаха, че финансовите рестрикции са на път да превърнат европейските общества в постоянен извор на социален радикализъм, красивата икономическа утопия на либерализма рухна като арабски диктатор и сега лидерите се нуждаят от модерна заплаха, която да задържи единна социалната тъкан. Тази заплаха бе формулирана като „мулткукултурализъм”, а нейният крах бе обявен, за да бъдат накарани хората да млъкнат и да злобеят.

Двойните стандарти на Европа към имигрантското население проличават едва днес, в условията на жестока криза, която няма изгледи да свърши скоро. 50 години имигрантите бяха добре дошли на Стария континент, защото вършеха работа. Осигуряваха евтина работна ръка, задоволяваха се с малки заплати, скромни условия, а резултатът от техния труд бе рязкото дръпване на Западна Европа нагоре по икономическата стълбица. Турските имигранти в Германия, арабските емигранти във Франция, емигрантите от цяла Източна Европа във Великобритания – това бяха тълпите на отчаяните, които се втурнаха към надеждата за нормален живот и сигурно битие. Тези хора обаче никога не получиха шанса да бъдат равноправни граждани, защото природата на пазарната икономика е такава. Тя цени евтиния труд, но не позволява всички да станат милионери. Един милионер е знак, че сто хиляди души със сигурност са прецакани. Така работи системата. Потосмукачна пирамида.

Правилата на играта през годините бяха повече от простички –имигрантите участват в икономическия процес като нископлатени работници и си налягат тихо парцалите в красивият политически рай на Западна Европа. Никой не искаше да си спомня, че съществуват. Всъщност измислиха им забавление – това с уважението към културните привички, традиции и идентичност дойде като заместител на липсата на социална справедливост. Тази политика бе прилагана, за да имат правителствата аргумент срещу всички имигрантски социални искания. Това бяха правилата на играта – ето ви идентичност, спрете да мрънкате за пари.

Всъщност имигрантите са жертва на жестоката игра, която се осъществи пред очите им. И тази жестока игра ги направи вечни пленници на техния етнически произход. Защото техният етнически произход бе единствената сфера в която те можеха да бъдат свободни докрай.

В същото време повечето европейски правителства разчитаха на красивите думи и на общите фрази вместо да заложат реална политика на цялостна интеграция. Резултатът от това е трагичен. Западна Европа просто не може да интегрира малцинства по позитивен начин. Посетете повечето европейски столици – емигрантските квартали живеят в различна реалност, отделени, изолирани, в паралелно време.

Там винаги е имало единствено имитация на мултикултурност, защото мултикултурност не означава да оставиш едно малцинство да тъне в мизерия, но да се хвалиш навсякъде, че си приел деветстотин документа за отстояване на неговата културна идентичност.

Същият Саркози, който днес се изживява като глашатай на смъртта на мултикултурализма в дните си като вътрешен министър се закани, че с пароструйка ще изчисти сганта от бедните имигрантски квартали. Ако не си спомняте – точно тогава тези бедни квартали се бяха вдигнали на масови бунтове, а Франция, а и цяла Европа и до днес не е наясно на какво точно се дължаха те. Защото най-лесният отговор винаги е бил „ те не искат да се интегрират”. Това обаче не е обяснение. В момента в който произнесеш тази фраза – ти вече заемаш политическа позиция, а недалече по този път дебне Хитлер и неговите демони.

Днес, когато икономическата криза като жесток зъбобол удари целият Стар континент, очевидно политиците са решили да свалят и последната маска от лицата си. Толерантността, която бе осъществявана само на думи, вече не им носи дивиденти. В епохата на радикалната криза на авторитетите и мащабно разочарование от политическите системи, единствените сигурно гласуващи остават екстремистите и националистите. И десницата в цяла Европа радостно започна да гледа към тях и да им намига похотливо. Заради това премиерите тръгнаха да си търсят нови територии за завоюване и спешно им трябваше демон за погребване.

Ето как се стига до преждевременното погребване на никога несъществувалият реално мултикултурализъм. Речите около неговото погребение са признак за политическа болест, защото никой не желае да посочи проблема категорично и ясно. Това е системен проблем на капитализма – в миговете в които преживява криза той винаги става националистически и брутален. Просто красивата приказка за добрата Европа рухна. Добрата Европа иска да спаси себе си като погребе малцинствата си или като поне се опита да ги унифицира и те да заприличат на нея. Основната рана обаче стои – социалното неравенство и превръщането на цели етнически групи във второ качество хора.

В България също има почва за този език. Което е смешно, защото тук всеки намек за мултукултурализъм среща жестокия отпор на националистическите клевети и фетви. Наскоро чух двама националисти да наричат толерантността – „толерастия”. Затвореният ум не може да произведе абсолютно нищо по-различно. В този смисъл ние успокоително наподобяваме на Европа – скачаме на националистическата пързалка без да ни пука, че тя не води никъде, а пропастите в които може да ни запокити нямат измерване.

Преди много години един български поет нарисува най-истинския образ на Европа, която тънеше в своето безвремие през 20-те и 30-те години на миналия век. Стихотворението е на Александър Вутимски и се казва – „Европа-хищница”.

В него той сваля маските от красивите клишета с които Европа стига до българския ум. Рядко в българската литература се е раждало по-тъжно, трагично, иронично и заканително стихотворение. То е израз на чудовищната болка на един човек, който трябва да се прости с романтичната илюзия за светъл свят и да приеме реалностите, които идват с фашизъм, оръжия и експлоатация.

Днес Европа започва удивително да прилича на литературната страна на Вутимски. В мига в който министър-председателите заговорят за клишетата и започнат да клеймят измислените от тях демони, ни става ясно, че светът трябва да бъда разтърсен. Но не от псевдопогребения и политически шаманства.

Европа, ако иска да има бъдеще, трябва да преосмисли цялата си роля в света и да започне в спешни темпове да гради различна визия. Всеки трябва да има мястото в Европа. Заради това е тъпо да отписваш мултикултурализма.

Той е единственият начин Старият континент да се запази. Само мултикултурна Европа, но реално мултикултурна може да даде различен отговор на дясното безумие, което шества по света. Ако позволим на Камерън, Саркози и другите да чертаят бъдещето на континента ще стане страшно.

А всъщност – кой е казал, че случаят „Египет” не би могъл да се повтори в Европа? Може пък това да е най-доброто, което някога се случвало...