Богословски проблем ли е Бойко Борисов?

Тези дни се замислих: какво ли ще се случи с Бойко Борисов, попитах се аз, ако 24 часа нито една телевизия не го покаже на екран? Ще изпадне ли в някаква форма на екзистенциална криза? Ще се зачуди ли защо светът се е объркал.
Проблемът е почти богословски.

Ако предположим, че Бойко Борисов може да изпадне в екзистенциална криза, това означава, че отвъд хулиганските лафове, отвъд перченето, вицовете за тъщи, разговорите с Мишо Бирата, наколенките пред американския посланик, отвъд идеята, че единствено магистралите красят една държава, а икономиката – не, все пак има нещо, което да изпадне в екзистенциална криза.
Ако пък кажем, че нашият премиер е толкова голям пич, че никога не се пита какъв е смисълът на живота, трябва смело да причислим експожарникаря към некласифицираните досега форми на телевизионни халюцинации, които са склонни да се промъкват в съзнанията на хората.
Ако пък някой откаже да отговори на този въпрос значи толкова вече не дава пет пари за това управление, че като нищо господин Ръкавел Tzv. Tzv. ще му спретне набързо една прощална акция „Незаинтересованите” и ще го вкарат в тясна килия, където ще е принуден ден и нощ да гледа най-доброто от участията на премиера в сутрешните блокове и, пази боже, отново и отново знаменателното участие при тв-фараона Юлиян Вучков.

Тези дни с успокоение установих, че ние българите не сме единствени в света с терзанието как един абсолютен тъпанар (съжалявам за грозната дума, ама просто всички останали, които ми дойдоха на ум бяха още по-гадни) може да стане премиер и системно да разбива социологическите логики като държи висок рейтинг на управление. В България наскоро преведоха книгата на Умберто Еко „ Връща ли се часовникът назад”, в която са събрани най-добрите му вестникарски статии. Видях, че Еко е посветил солидна част от своето време в опит да опише, разбере и преведе на нормален език феноменът „Берлускони”, една по-шумна, по-богата и май дори по-похотлива форма на нашия собствен премиер. Италианецът нарича това постмодерно чудовище „медиен режим”. Медийният режим не е демокрация, но прекрасно се вписва в нея, той е нещо като кукувица, която снася яйцата си там. Премиерът (Берлускони, Борисов...) говори пряко с народа през телевизиите и по този начин всички останали институции се обезсмислят и стават почти ненужни.
Трябва ли да се питаме тогава защо мнозинството на ГЕРБ постоянно погазва законите и конституцията? За медийният поглед това са дребни препятствия, които дразнещо пречат на осъществяването на изразените рано сутрин по телевизиите идеи на премиера.
А тези идеи също нищо не означават.
Те са изразени в едно тв-студио, не задължават никого, а и на другата сутрин никой не ги помни. Тв-епохата е епоха без памет. Не защото паметта си е тръгнала, а защото зрелището винаги надвива спомените.

Я пак да върна въпроса – в състояние ли е Бойко Борисов да изпадне в екзистенциална криза, ако медиите спрат да се интересуват от него?

Всъщност медиите не са в състояние да спрат да се интересуват от Борисов, защото това ще е пълно противоречие със смисъла на тяхното съществуване. Проблемът е друг – като се фокусират върху личността на премиера, те оставят в сянка демоничните дела, които неговите съратници вършат. Министър-председателят е свръх-производителен на думи. В мига в който пребориш едната му лъжа, той е готов с още двеста. Имаме фабрика не за илюзии, а фабрика за безумия. А хората се пристрастяват към безумията. Почват да ги считат за неотменима част от политическият пейзаж. Където си приел идеята, че с полицейски акции може да се пълни бюджет, няма да ти е трудно да повярваш, че икономиката върви нагоре, а България е толкова специална държава, че може да излезе от кризата не един път, а цели четири пъти.

Това също е част от медийният режим. Пак този Еко, ех този Еко, дава един друг пример за съвременната епоха, който дори не е свързан с Берлускони. Учени от цял свят неопровержимо са доказали, че „Протоколите на мъдреците от Сион”, библията на всеки изперкал антисемит по земята, са тотална фалшификация, но това не спира нито един от лудите хора да вярва в тази книга като в абсолютна истина. На тях логика и доказателства не им трябват. За тях истината е „въпрос на гледна точка”, както помпозно твърдят репортерите от една телевизия.

Истината обаче толкова рядко е въпрос на гледна точка, че по-скоро Дянков ще си направи харакири, отколкото това изречение да е вярно. Именно диктатурата на „гледните точки” отваря пътя на медийният режим в нашия свят.

Защото премиерът трябва да е въпрос на гледна точка, а от която и гледна точка да го видиш, той никога не е един и същ. Той е изморителен, глупав и пъргав. Но спре ли на едно място ще се изпари като древна алхимическа смес – убеден съм в това. Борисов сам се постави в капана на медиите, а медиите рано или късно ще му поднесат и своето жило. Той израства в тях и чрез тях, но те са тези, които ще победят и ще изсмучат рано или късно жизнените му сокове. Въпрос не на гледна точка. Въпрос на логика.

С други думи – вселената ще си почине, ако поне един ден не чуе името Бойко Борисов. Богословският проблем поставен в началото е труден за решение. А и няма смисъл да бъде решаван. Премиерите – и това е великолепното в случая – се гонят не с обяснения, а с народни движения. Според мен в целия перфектен свят на медийни блясъци, единственото, което Борисов не взима предвид е, че хората имат граници на поносимост. И един ден като падне от власт той с ужас ще разбере, че е най-мразеният премиер някога в българската история.

Тогава ще започне кризата му.

Но това си е въпрос единствено на гледна точка.

Неговата.