Tuesday, April 26, 2011

Адриатика пред прага на сърцето


(едно балканско пътешествие от сивите улици на София до непостижимата синева на морето)


Пътешествието е много вълнуваща форма на емоционален устрем. Човек оставя цял живот зад себе си, за да открие нови светове, нови пейзажи, нова бира, нови вълни, нови блондинки и нови начини за творческо вдъхновение в областта на безкрайния мързел, които най-често се случват, когато вселената е слънчева, цветята цъфнат, а митничарите се разнежат. Точно в този смисъл открих, че безкрайно много се радвам на пътуванията, защото в тази част от космоса не е измислен по-качествен начин да си починеш от самия тебе и то просто като започнеш да бродиш из света и да се дивиш на гледките, хората и цените.

Така внезапно, точно покрай великденските празници, аз се оказах на път. Нека да ви подготвя за нещо. В моите сънища аз хиляди пъти съм виждал това пътуване – чувал съм за далечния Дубровник и историческата магия край него, разбира се, чувал съм за древният историк Мавро Орбини (роден е в Дубровник), който пръв почва да изследва историята на славяните и често е цитиран от Паисий в неговата „История славянобългарская”, знаех, че това е перлата на Адриатика, туристическата картичка на цяла Хърватия и сборна точка на туристи от цяла Европа и да ви кажа – впечатлен съм от Дубровник, невероятен град, прежурящо слънце, повече история на едно място, отколкото може да понесе сърцето, но моето лично откритие стана една друга малка, китна, мързелива и невероятно свежа държава – Черна гора.

С ужас установих, че май трябва да захвърля позите на знаещ човек щом толкова малко познавам собствения си полуостров, нашата люлка, нашето малко парче земя от Европа, която боговете на географията са ни отпуснали и тъжно се запитах дали след като не познавам Балканите мога да претендирам, че изобщо познавам нещо от света. Но, едно по едно.

Първо: автобусът тръгва съвсем рано от София и още преди човек да може да каже „Добро утро” на синьото небе и да потърси конска доза кафе, за да даде знак на тялото си, че е жив, изведнъж пейзажът става сръбски, а България остава далеч назад.


Сърбия в розово


Ходил съм в Сърбия точно два пъти, но никога не бях стигал по-далече от Пирот. Голяма грешка. Сърбия е изумително красива държава. Пейзажът прилича на българския, но все пак е различен, а това държи възхитеният разум буден през цялото време. Защото докато автобусът навърта километрите в съседната държава, съзнанието автоматично отбелязва разликите – няма запустели земи, пътищата са по-хубави и навсякъде има акации. Във всеки двор по пътя се белеят акации, които изпълват въздуха с удивителен аромат. Разбира се зад стъклото на автобуса нямаше как да усетя този мирис, но си го представях съвсем ясно. Точно, както си представям мирисът на акации докато слушам една разтърсваща песен на Джордже Балашевич в която пеещият призовава: „Не, не сечете акациите ми, без тях ще литна с вятъра”...

Сръбските села са различни от българските – в тях все още има някакъв живот. Къщите също са различни.

Те са малки, спретнати, много китни. Тези в източната част са такива. Тези в западната част напълно приличат на къщите по нашите села. Оградите са ниски, а селяните сякаш са си обявили състезание за това кой ще окичи повече цветя в двора си. Усещането е страхотно – все едно пътуваш през цветна картичка. В дворовете има единствено асми. Никъде няма засадени други зеленчуци. Хората наблягат на красивата равна трева, която радва очите. Да не говорим за това колко много къщи има извън населените места. Или сърбите си падат по индивидуалния живот или масово хората са строили домове по специални за сърцата им места.

Но имаше и причини за изумление. Сръбските селяни масово боядисват своите къщи в розово. Това изумява очите на страничния наблюдател. Поне в България няма нищо подобно, а розовото ме преследваше през целия ми път през територията на бивша Югославия. По едно време дори на висок глас започнах да споделям теорията си, че заради това Сърбия загуби Косово – станали са твърде нежни и изтънчени, за да задържат едно парче земя.

Въпреки това именно в Сърбия видях вероятно последният мачо на тази земя. През едно село, което минавахме (няма как да възпроизведа името му, а и името не е важно) забелязах удивителна картина. 12 часа на обед – един старец стоеше на маса под асмата на сянка и с интерес наблюдаваше околния свят и преминаващите автобуси, а до него бабата переше в един леген. Красива балканска идилия, която вече изгубихме. Традиционни семейни ценности, които глобализацията разпиля като кокаин на светско ВИП-парти.

И като стана дума за глобализацията – едно мрънкане от страна на консервативният турист в мен. Светът започва да се уеднаквява по отвратителен начин. Дори и в Сърбия човек не може да избяга от досадните вериги бензиностанции – ОМВ, Лукойл (руснаците са нявсякъде), Шел. Навсякъде продават едно и също, изглеждат по един и същи начин, и нека да благодарим на биологическата рулетка на разнообразието – поне обслужването варира от страна до страна. За мен идеята, че можеш да стигнеш до всяка точка на света като ядеш едно и също и пиеш едно и също е заредена с емоционално и политическо възмущение. Хората са различни и заради това е прелестно да си жив.

Днес обаче да си различен започва да се разглежда като вина. Виновен си, защото не си като останалите. Не може да има различна храна, различна политика, различни държави...и всичко това започва с идеята за уеднаквения свят. Както й да е.

В името на политическия плурализъм трябва да спомена, че има и друга гледна точка. Спътничката ми в това пътешествие – една млада дама със замечтани очи, пък се оказа фен на глобализацията. Нейното мнение също има някакви основания – че човек трябва да разчита на някаква еднаквост, защото иначе разумът ще се самовзриви в усложняващия се свят.

Донякъде приех нейната позиция, защото се сблъсках с един признак на различието. По пътя започнаха усилено да ни рекламират печеното свинско месо и то по начина по който го приготвяли сърбите. 6 евро един килограм, каза екскурзоводката, ама е супервкусно. Изсипаха ни пред едно такова заведение. Аз съм лакомник обаче като видях как изглежда месото дори не се престраших да го опитам. Имах чувството, че са нарязали нещо извънземно, което ни поднасят цинично студено...

Пътешествието продължи покрай град Ужице (аз веднага се хванах за името на града – спомних си за това как един герой на Милорад Павич започва пътешествие именно от Ужице, за да обиколи целите Балкани в едно удивително магично пътешествие) и най-накрая след около 7 часа път и след много, ама наистина много розови къщи, автобусът спря в удивителния планински курорт Златибор. Златибор е нещо като меланхолична версия на Боровец, курорт замръзнал в края на 80-те години като хотели и дръпнал много напред в бъдещето като луксозни къщи за богати хора. Няма никакво презастрояване. Въпреки, че сезонът не е почнал в курорта има достатъчно хора. Сръбкините са удивително красиви жени. Бирата е хубава, пивка, студена. Точно в центъра на курорта има малко изкуствено езерца и много пейки край него. Ако човек заседне с две бири там, просто няма да стане никога. Това е удивителното на туристическия ум – той много иска да пътува, но знае как да цени миговете на кротка почивка, когато трябва да накараш мозъка ти да свикне с гледката на новата държава, на новия живот, на новите хора.

Днес пътешествията са сведени до цяла серия от кичозни занимания и до закупуването на цяла поредица от ненужни стоки – магнитчета за хладилници, традиционна сувенири, изрисувани чинии, питиета в странни бутилки. Въпреки възмущението си от това аз също се поддадох на манията да си взема сувенирчета. Просто човешкият ум се нуждае от доказателства, че е бил на нова място, че е дишал друг въздух. В този смисъл магнитчетата за хладилници имат много по-голяма стойност от доста други полезни стоки. Те са маркерите на нашата памет.


Моята държава – Черна гора


На следващия ден автобусът потегля към Черна гора. Колко удивително сляп съм бил! Аз си представях Черна гора като някаква шантава държава, поразена внезапно от колективна лудост през 2006 година, когато обявиха независимост. Тази държава има население малко над 680 хиляди души и аз просто не успявах да предположа как нещо толкова малко, ама наистина толкова малко е в състояние да функционира правилно. Друг интересен факт, който знаех е, че без да е член на Еврозоната, Черна гора е въвела еврото като парична единица на собствената си територия, но това не е толкова странно за страна, която разчита основно на туризъм, за да води кроткия си и тих живот. Чувал съм и легендата (а може би истината), че Черна гора е най-контрабандистката държава в Европа и си спомних, че предишният премиер Мило Джуканович бе привикан пред италианските власти да дава обяснение за контрабанда на цигари.

Оказа се, че Черна гора е истинска перла. Една страна благословена от географията по забележителен начин. Тя уникално съчетание от удивително красиви планини и крайбрежна ивица, която спира дъха с красотата си. Границата между Сърбия и Черна гора е в планините. Но какви планини са това. Те са стръмни, страскащи и същевременно приветливи. Пътят се вие сред невероятно запазена природа, която те прострелва в сърцето и те оставя безмълвен. Ефектът е като да си пушил наргиле.

Автобусът се движи над такива пропасти, че сърцето на човек може да спре. А отдолу се вие река Морача, реката с най-удивителния син цвят, който някога съм виждал. Баналното обяснение, че цветът се дължи на скалите покрай, които реката се движи никак не задоволява романтичното ми въображение, то вижда в цвета някаква форма на природна магия, на географско вълшебство, на това, че целият свят е създаден специално за мене, за да ме изуми точно в този миг, точно с този прелестен цвят на водата. И аз направих своето откритие, че бих могъл да живея в Черна гора, защото всичко в тази държава съвпада с моето вселенско умонастроение. По-късно в туристическите будки открих и друго потвърждение на моето усещане. Навсякъде се продават картички с 10-те черногорски заповеди. Сред тях има велики бисери като: „Обичай кревата си като самия тебе” или „Почивай си през деня, за да можеш да спиш през нощта”, или „Като видиш някой да си почива – отиди да му помогнеш”.

Един пример за широтата на тези души – на два пъти при прекосяването на черногорската граница нито ни поискаха документите, нито в автобуса се качи митничар, за да огледа за подозрителни физиономии. Просто така се работи там. Полека.

Черногорци са високи и бавни хора. Времето наистина тече по съвсем друг, алтернативен на Запада начин. Напечени от слънцето (да, след като прекосите планините идва слънчевата част на тази пленителна държава) черногорци не бързат за никъде, освен за големият купон във вселената. Ама им се получава.

Умирах от завист докато прекосявахме столицата Подгорица – град потънал в зеленина и удивителни къщи. Архитектурата вече става типично средиземноморска – все едно си в Италия, но без дефектите на голямата страна. В дворовете се появяват палми, хората все по-често си почиват на сянка, а времето не помръдва изобщо. Пътят от Подгорица до Адриатическото крайбрежие също е много странен. Покрай пътя не спират да се редят къщи. В Черна гора те дори не им слагат огради, боядисват ги в меки, пастелни цветове и са много хубави. Фантазията на архитектите е работила добре.

О, да, замалко щях да забравя. Не стига цялата останала красота, ами Черна гора е благословена с още един джакпота от боговете на красивите държави – Шкодренското езеро, най-голямото езеро на Балканите, което черногорците си делят с Албания. То е диво и непокорно и заради това хотели край него отсъстват. Виждат се малки островчета и далечни хоризонти. Изумителна прелест. Толкова много вода в толкова малка държава.

И най-накрая идва величественият миг – аз видях с очите си Адриатическо море.


Непостижимата синева


Природата обича да си играе със синия цвят. Твърде често го избутва пред очите ни по палав начин и му придава всякакви разновидности. В сините цветове човек усеща дълбочина, мекота и топлина, която обикновено не може да извлече от другаде. Денят беше слънчев, лъчите си играеха по синевата, а Адриатическо море беше с умонепостижим син цвят. Много пъти съм си мечтал за тази гледка, а когато най-накрая я видях не можах да й повярвам от първи поглед. Очите се гърчат от толкова наситено син цвят, мисълта бяга от него, а душата (ех, заговорих като стар романтик) отчаяно не иска да повярва, че е открила нещо, което съвпада едно към едно с всички сънища и фантазии.

По-късно схванах коварството на Адриатика. При опита да се поразходя по плажната ивица в която пясъкът е по-нарядко от парче месо в супа в ученически стол. Да се движиш бос по камъни е невероятно болезнено и всяка нестинарка по земята би разбрала моите мъки. Камъните са невероятно живописни, но престава да ти пука за тях, когато те измъчват толкова много. Твърди се, че ходенето по тях е висша форма на масаж заради нервните окончания в тялото. След 15 минути разходка значи мога никога да не си правя планове да ходя на тайландски масаж – масажираха ме за цял живот и нервните окончания в стъпалата ми трябва да са доволни, че съм ги подпомогнал в тяхното качествено стимулиране.

Черногорската Адриатика е окупирана от руснаците, а това ми подейства мило по някакъв начин. Навсякъде надписите на сръбски (в Черна гора май има хора, които се опитват да прокарат идеята, че това е черногорски, ама хайде молим!) и на руски. Руснаците са там и няма да си тръгнат скоро, а и никой не иска да ги гони. Те строят невероятни сгради, основен процент от туристите са, а и е супер да чуваш руска реч.

Черна гора е избягнала демона на презастрояването на плажната ивица, въпреки, че процесът, мамка му, е неизбежен след като толкова много пари са на път да се концентрират там, но имат и спорни решения поне за мен. По пътя към една от перлите на Черна гора Будва се минава покрай известния остров Свети Стефан с всичките му около 20 къщи, строени в далечните тъмни времена. Този остров сега бил даден под аренда на сингапурец, който е спрял свободния достъп до него. Смятал да го прави луксозен ВИП-курорт за отбрани светски личности. Екскурзоводките като папагали цитират имената на Силвестър Сталоун и Клаудия Шифър, които от време на време се отбивали там, за да отдъхнат от блясъка и славата. Никой обаче не споменава, че това е било и любимо място за отдих на Тито. Изобщо при посещението из този Балкански край не чух почти никой да говори за Югославия, сякаш това е страна безвъзвратно потънала в историческия мрак. Може би само с едно изключение – в Дубровник налетях на карта, която с перверзни подробности описваше как точно е бил бомбардиран града в първата югославска война от 1991-1992 година.

Будва също се оказа мое лично откритие. Тих град, спохождан от много ветрове и още повече туристи. Старата Будва е типичен адриатически град – заобграден с крепостни стени. Уличките между къщите в затворения град са тесни, сенчести и създават усещането, че всички хора са наблизо. Там, където преди е кипял някакъв друг живот обаче в момента царува изцяло туристическата индустрия. Нявсякъде има кафенета, ресторанти, барове, което не е толкова лошо – времето на пиратите е свършило, дошло е времето на пиячите.

В Будва навръх Възкръсение посетих дори и литургия в православната църква в града. Интересно усещане за един атеист. За разлика от България на службата мъжете бяха много повече от жените. Сигурно потомците на моряците в гените си носят вярата, че трябва да има сила, която да бди над тях докато те се носят по синьото море от пристанище на пристанище. Чувах зад мен как черногорци повтарят думите: „Христос возкресе из мертвих, смертю смерт поправ” и не знаех какво точно усещам. Може би съпричастие. Може би бях близо до идеята, че хората трябва да вярват в нещо. Аз не споделях техните мисли, но можех да разбера тяхната надежда. А пък надеждата, независимо какво са мислили древните гърци, е най-ценното нещо, което човек може да развие през живота си.


Адриатика trip


Когато видях Дубровник в далечината разбрах, че независимо от опозицията в мен вече трябва да изкарам списъка си помпозно наречен: „2 милиона неща, които трябва да свърша преди да умра” и да отбележа с чавка нещо в него – посетих Дубровник. Това май е топлото лице на Хърватия. Трябва някой ден да отида и в другата част на страната, но засега искам да си представям Хърватия като слънчев рай, като потънало в зеленина място, като пейзаж с маслинови и портокалови дръвчета и като бездънна синева.

Паричната единица на Хърватия се казва куна, на нея обикновено са изобразени мустакати мъже, гледащи лошо в пространството, а Дубровник днес може да засмуче куните ви (еврото е дори за предпочитане) без да се усетите изобщо. Всичко си има цена. Изкачването на крепостните стени – 10 евро. Влизането във францискански манастир – 3 евро. Попадането в музей – 4 евро. Лифт до крепостните стени изградени от французите – още 10 евро. Не ме разбирайта погрешно – комерсиализацията не ме дразни, тя е неизбежна част от постомодерната дивотия на света. Искам да кажа друго – че отвъд цените, заведенията и музеите, Дубровник е място със стресиращо количество история. Твърде много хора в Европа, а и по света, са бленували за него. И, ако усетите дори за малко това невероятно количество от история като порив на бриз, дошъл от някой далечен остров, няма да останете излъгани от своето пътешествие до това място. Мисля си, че аз го усетих.

По едно време, точно в Хърватия се усетих гражданин на света и каталогизирах това чувство в своята собствена енциклопедия на малките щастия. Изведнъж се разширих до размерите на един цял полуостров. Напуснах България наум или поне се научих да виждам по-широкият свят наоколо. Това е страхотно усещане, защото ти дава една мъдрост, че можеш, ако се напънеш наистина можеш, да побереш целия свят в главата си и така той завинаги да стане твой.

Уфф, разфилософствах се, което не е добре. Заради това е време да приближаваме драматичния финал на това откровение.

След Дубровник посетих още едно адриатическо градче – Котор. Още една перла, още една планина, още няколко мига на извисяване.

След тези пет дни се прибрах в България, но ми погодиха гаден трик. Когато усетиш широкия свят, не можеш да се примириш с теснотата на ежедневието. Трябва като древна империя да разширяваш собствената си територия постоянно, защото иначе просто ще експлоадираш. Е, очевидно нямам друг избор – трябва пак да пътувам. Иначе ще е тъпо и досадно. А никой няма полза от още един тъпанар и досадник в този прелестен свят.

Един сръбски поет Васко Попа е успял да каже по-добре от мен това, което имам да споделям:


Погледът ми учуден разлиства се

Сянка от слънцето никне

Светът е пред прага на сърцето


Малките щастия


По време на пътуването си чух мисъл, която цял живот съм знаел, че е вярна – че човек трябва да може да цени малките моменти на щастие, които изпитва. Малките моменти правят голямото щастие всъщност, а животът прекаран вън от щастието е студен, беззвезден и глупав.

И заради това човек трябва да е в състояние да описва малките си мигове и да създава вселена от тях. Да се топва в тези мигове и да забравя всички останали. Малките мигове на светлина могат да огреят драматично целият мрак на галактиката, че и да осветят друга.

Ето няколко малки мига: да чувстваш морският вятър в лицето си. Да топнеш крака в много студената вода на Адриатика, за да можеш да си честен към вселената, когато казваш, че си се топил в повече от едно море. Да опиташ студена бира в нагорещеният като повърхността на Меркурий Дубровник и да се чувстваш гражданин на целия свят. Да си събереш малко камъни по красивия плаж, където няма много хора, но пък синята вода ти стига за компания. Да се наслаждаваш на преминаващите кораби и луксозни яхти, но като запазваш стриктно пролетарското усещане, че е много по-добре светът да ти принадлежи без пари, отколкото да си плащаш за него. Да обикаляш до грохване из адриатическите градове, но да усещаш как всички впечатления създават усещането за цял различен живот у тебе. Да стоиш на хотелската тераса и да зяпаш залеза над град Будва като се чудиш дали всички тези палми и цялото море не е създадено в твоя чест. Да се возиш на носа на лодка в Которския залив и пръските от морето да те обливат като в морски роман или поне като в разказ от Хемингуей. Да заспиваш с блеснал поглед и да сънуваш всички острови по тази планета. Да се оставиш слънцето да те обгори, но да не ти пука, защото няма за кога да се пазиш, а трябва да се опита от всичко, има толкова много места за обхождане и толкова малко време, че ако има начин трябва да си непрестанно на път, поне наум и да не спираш за нито един миг или една секунда.

Много малки мигове правят цял човешки живот. И пътешествията ти помагат да изпълниш този живот със светлина, възторг и всички останали радости.

Или поне да опиташ да направиш точно това.



No comments:

Post a Comment