Апокалиптичната интелигенция

На 24 май от всяка телевизия, радио или дори случаен джиесем се носи една мелодия, която всеки ученик познава до втръсване – „Върви, народе възродени...”. Като всяко нещо, което е станало част от задължителният ритуал по постоянно препотвърждаване на българския свят, ние често не си даваме сметка за думите на тази песен и за нейното послание към нас.

Автор на текста е невероятният публицист, журналист, писател, поет и анализатор Стоян Михайловски, един от хората написал най-разтърсващите редове срещу едноличният режим на Фердинанд и със своето поведение е задал модел за непримиримост на свободния човек срещу авторитарната власт. Още през 1892 година, когато публикува това стихотворение, Михайловски казва нещо много изненадващо и толкова чуждо на българското разбиране за патриотизъм: „Напред! Народността не пада там, гдето знаньето живей!”. Знанието е базисната основа за съществуването на един народ, не крясъците, виковете, емоциите и всички останали форми на драматизъм. Знанието и книжнината са факторите, които осигуряват бъдеще на една държава. В това послание на Михайловски не се говори за нищо друго – народът става способен на подвизи единствено, защото е получил слово и букви.

Идеята за знанието, което ражда държавност натоварва с особени отговорности носителите на това знание, казано с модерен език – интелигенцията. В техните ръце стои бъдещето и от техните действия зависи то да бъде слънчево, светло и възторжено. В това е целият смисъл на стихотворението на Михайловски и то е написано не само и единствено като прослава на Кирил и Методий, а най-вече като ясно поставяне на задача пред просветените хора на страната.

Ездачи на бурята

Интелигенцията в българската история винаги е имала основно просветителска роля. И заради това е свършила страхотно своята работа, защото е била близо до хората, ограмотявала ги е в най-тъмните времена и никога не се е чувствала като някакъв богоизбран водач на тъмните маси.

Съвременната фигура на интелигента вече е друга. Той е зареден с очакването да даде различна гледна точка към събитията, да анализира света по неочакван начин, да ни постави нови идеи или най-малкото – да обясни процесите на обществото с памет за миналото.

Очевидно е, че интелигенцията е обречена да пребивава в трагично състояние, защото положението на съвременните общества е такова, че те не са в състояние да оценят правилно нейната роля, а дори в рамките на медийните клишета е допустима и силна ирония и сарказъм по отношение на поривите й да обясни света. Това е все едно да си ездач на бурята (по незабравимия израз на Джим Морисън) без да си в състояние по никакъв начин да контролираш нейните пристъпи, завои и гръмотевици.

Този процес е трагичен, себеопознавателен и брутален и той е причината в България да се осъществи една стряскаща трансформация. Днес интелигенцията не просвещава, а бичува. Тя е заела позата на мистичен звероукротител, стреснат от незнаен астрален бяс.

Дори съвсем кратко пътешествие из страниците на големите вестници ще ни сблъска с този интелектуален гняв, който се лее от чудовищно мрачни статии. Съвременният интелектуалец е в състояние единствено да измисля нови начини и форми да описва мрака, да повтаря, че положението е скапано, че всичко е отишло по дяволите и, че няма никакъв шанс нещо да се подобри в този сив и пошъл живот.

Сякаш бурята съвсем е излязла от контрол, а нейният ездач е в състояние единствено да отправя молитви към боговете на тъмнината с надеждата, че той поне ще се спаси от нея при следващия пристъп на урагана.

С тази своя дейност обаче интелигенцията унищожава всеки смисъл от своето съществуване, защото нейната изконна роля е да бъда стена между хората и властта, а не да се превръща в гневен юмрук срещу сляпото простолюдие. Процесът по формирането на това мислене може да бъде проследен още от времената на Людмила Живкова, която радикално корумпира идеята за това да бъдеш интелектуалец в България и създаде цяла една прослойка от „антиматериалистични” творци, които от разкоша на огромните си апартаменти наритваха народа, че гледа как да подсигури собствения си бит, а не да извиси душата си. Днес сме в някакъв римейк на онези странни времена, в посттеософската епоха в която интелигенцията реши, че единственият начин да покаже, че е необходима е в постоянният писък, жалване и гняв.

Повече светлина

Литературната легенда твърди, че предсмъртните думи на Гьоте са били: „Светлина, повече светлина”. Не е ясно колко точно е достоверен този факт, но пък фразата на класика е много хубава. Тя разкрива основната мисия на интелигенцията – тя трябва да прави живота светъл, да търси светло бъдеще и да развива нови идеи. Нищо ново няма в общественият бяс, че хората са тъпи, порочни и, че са се оставили да бъдат оковани от примката на ежедневието. Това е саморазрушително и неуместно поведение. Хората могат да бъдат запленени от светъл проект за живота си, а не от постоянно четене на конско. Това е причината за разрушените връзки между „просветителите” и „електората”. Едните не познават обикновените хора, а обикновените хора не дават и пет пари за мърморковците.

Идването на власт на Бойко Борисов направи ситуацията още по-трагична. Една част от дясната интелигенция попадна в собствения си капан и все още не знае как да излезе с достойнство от него. В последните две години от управлението на Станишев по-будните десни интелектуалци видяха ГЕРБ своето чакано отмъщение срещу презрените комунисти и заради това посветиха на тази партия, ако не оди, то поне дузина развълнувани текстове, пълни с идеята за красивия реванш, който се мержелее на хоризонта.

Постмодерния популизъм на Борисов обаче се оказа неразрешим пъзел. Самият премиер е като анимационен герой, който непрестанно сменя своята форма и цвят и това докара интелигенцията до някаква форма на политически ужас. Няма как да определим по друг начин чувството, че думите не могат да опишат реалността, а дори и най-развълнуваните текстове предизвикват единствено бърза вълна от споделяне във Фейсбук и нищо повече.

Това е страничен дефект на самите текстове. Те тънат в мрак и отчяние. Не можеш да посветиш живота си на това да описваш колко противно и гадно е всичко наоколо. Ако искаш да накараш хората да погледнат трябва да пуснеш повече светлина в живота им не чрез размахан юмрук, а чрез бляскави мисли, чрез хумор, ирония, дори фарс.

Вместо светлина интелигенцията предлага безкраен апокалипсис. Това е другото име всъщност на абсолютната политическа импотентност. Защото виталността на идеите се определя от светлината, а не от мрака в тях. Думите на Гьоте стоят забравени, а жалейките по вестниците не спират.

Същото е положението и в левицата, ако трябва да бъдем честни. Основната форма на анализ там също не стига по-далеч от това колко е противен животът и колко е неразбираем факта, че сегашното управление все още стои на рейтинговите вълни без да се клати много.

Драмата на Стоян Михайловски

В началото споменахме за Стоян Михайловски. Новите поколения не са наясно с целия жизнен път на този страхотен творец, а всъщност драмата на Михайловски най-добре би разкрила проблема с апокалиптичното световъзприемане. След като Фердинанд абдикира, българските просветители се оказват в нещо като политически вакуум. Тяхната битка е сбъркана от самото начало, но никой от тях не иска да го признае, нито е в състояние да го разбере. Те се концентрират върху личността на царя, а не върху системата, която позволява на един владетел да концентрира цялата власт в себе си и да отмени демокрацията. Като интелектуалец от френската школа, блестящ стилист и много добър мислител Михайловски може би подсъзнателно схваща проблема, защото от един момент нататък до края на живота си той обръща поглед към Европа и започва да търси в политическия живот на Стария континент отговорите на въпросите, които вълнуват ума му. И го намира. Намира го на удивително място – във фашистките идеи на Мусолини.

В книгата си „Как се провалят държавите” Михайловски започва да разсъждава върху фашизма с вдъхновение и одобрение. В него той вижда съзидателна сила, която е в състояние да създаде нов човек, който е приел законите със сърцето си, а не само на книга. Размишлява и стига до извода, че фашизмът е процес на „разумно градене” и веднага го противопоставя на болшевизма в който вижда единствено разрушение. Състоянието на българското общество го дразни и нервира. Започва да търси грешките в българската политика още от времето на приемането на Търновската конституция – според него тя е създала измислена държава, която не е съобразена с реалното състояние на нацията тогава. Попадайки в този мрачен капан Михайловски започва да вижда фашизмът като начин всички недъзи на обществото да бъдат поправени, а политиката да придобие рационална форма. Размислите му от този период са много интересни, лунатични и болезнени. Те показват един човек, който напълно се е изгубил в своите фантазии и мрак, колкото и тъжно да е това. В мисловната утопия на Михайловски фашизмът е едва ли не вид прогресивен консерватизъм, който може да спаси обществото от зараждащият се радикализъм. Заради това започва да мечтая за желязна ръка в кадифена ръкавица и съвсем заприличва на свой съвременен събрат, който не знае каква точно теза да защити в някой сутрешен блок.

Драмата на Михайловски се състои в това, че той погазва собственото си разбиране за знанието като основен елемент на държавността. Фашизмът в книгите му е само негова лична фантазия, защото знаем, че проектът на Мусолини беше едно от кръвожадните безумия на 20-ти век. Но мисленето на интелектуалеца, който започва да се изживява като възпитател с камшик винаги го паркира успешно до сюрреалистичните начини на обществено съществуване.

Интелектуалецът, може би трябва да е като онзи герой на Кърт Вонегът, който споделяше, че харесва абстрактните експресионисти, защото те били единствените творци, които са отказали да бъдат съдници на историята. Апокалипсисът не е неотменима черта на живота. Той може да бъде преодолян в мисленето, защото оставането само при него превръща живота, политическия анализ и четенето на статии в нещо подобно на Средновековна институция.

Всички успели да излязат от блатото интелектуалци са предлагали светли проекти на хората. Повечето от тях са бъркали, но имената са им останали в нашето съзнание. Описващите мрака обаче са твърде неразличими в тъмнината.

Те са направо невидими. Това трябва ли да ни учудва?