Разходка сред икономическите митове на един профан

Мит 1: Приватизация на всяка цена

От поне 15 години насам всеки ден слушаме, че приватизацията е универсалното средство срещу икономически застой. Цяло едно поколение икономисти набързо се нагълта с новите клишета и започна всекидневно да проповядва мантрата, че „държавата е лош стопанин”, а предприятията в частни ръце ще бъдат управлявани рационални, внимателно и с такова уважение към клиентите, че ще работят почти на загуба, само и само да се докажат.

Днес вече трябва да причислим тази история в графата с вълшебни приказки, някъде там, където са книгите на Шарл Перо и братя Грим.

Приватизацията у нас се оказа по-тежка от торнадото, което удари Ню Орлийнс, поне причини четири пъти повече щети и бедствия за дълго. Изведнъж се оказа, че идеалните инвеститори не идват тук, за да развиват производство, а за да източват предприятия. Не ги интересуват сферите в които има конкуренция, а с хищно настървение заизвадиха пари за покупката на монополните предприятия, защото знаеха, че по този начин стъпват на гърлото на потребителите и ги превръщат в свои пленници. Няма български пример за добро управление на приватизиран монопол. Хиляди семейства всеки месец се зареждат с валериан преди да проверят сметката си за ток или вода, защото знаят, че от малкото листче с хартия ще ги връхлети ужас, подобен на роман на Стивън Кинг. А трябва ли да припомняме болезнените случаи с авиокомпания „Балкан” и „Кремиковци”, за да видим, че в тази икономическа градска легенда нещо куца.

Неолибералните шамани обаче бързо намират отговор на това. Те заемат позицията на неопетнения морал и твърдят, че политиците, защото са корумпирани, изкривяват приватизацията и заради това тя никога не е била постигана в своя блясък. И понеже приватизацията не може да се извърши от друг, освен от политиците, значи трябва да причислим съвсем сериозно нейният идеален вид към абсолютно невъзможните и непостижими неща в света.

Друг въпрос. Никой никога не е бил в състояние логично да ми обясни защо трябва да се приватизира едно печелившо предприятие. Защо държавата да се лиши от един доход, който да разпредели по други пера и да го отдаде в частни ръце? Нима някой би подарил заплатата си доброволно, дори и ако му обясняват, че с това действие ще спаси душата си? Нали все пак държавата трябва да има ресурси за своето функциониране? Лишавайки се от тях, тя започва да става куха, недействена, все по-малко социално и в крайн сметка – изпразнена от съдържание. Но всъщност идеолозите на тоталната приватизация нямат проблем с тази идея. Проблем ще имат всички онези, които един ден ще поискат достъпно здравеопазване, образование за всички или поддържани влакове.

Неолибералният коан тук гласи, че точно печелившите предприятия трябвало да се приватизират, защото тогава те можели да привлекат добри инвеститори с прозрачни сметки и разработени пазари. Тук логиката се губи. Ако имаме идеален инвеститор с фанатично чисти стремежи, защо той никога не приватизира губещи в България сектори, които бързо да направи печеливши. Нали голямата митология твърди, че частният собственик винаги се движи от рационални мотиви и постъпва, съобразно тях. Очевидно обаче единственият рационален мотив, който има в главата на един предприемач е „пари и то бързи пари”.

В идеята за печеленето на пари няма нищо лошо. Но никъде не е казано, че държавата трябва да лишава себе си от печалби, за да ги даде на някой друг.

Идеята да продаваш печелившо предприятие ми звучи като идеята да са гръмнеш на 35 години докато все още си в добро здраве, че после може да се разболееш.

Цялата схема на идеологията „приватизация на всяка цена” е политическа до мозъка на костите си. Не се оставяйте някой да ви заблуди, че тоталната приватизация е експертно-икономическа теория, това е политика и то възможно най-скапана. Защото нейните адепти на българска почва, икономическите сектанти, които всекидневно ни заливат с намръщени лица и размахани пръсти по телевизията, всъщност не могат да посочат почти нито един успешен пример за приватизация на стратегически сектор. Точно обратното – там, където се настаниха частниците услугите се влошиха, цените скочиха, бюрокрацията стана невъзможна, а клиентите са третирани единствено като дойна крава.

Ето защо идеята, че държавата задължително е лош стопанин е безмислена и не е научна. Това, което „приватизаторите на всяка цена” правят е особен вид таблоидна икономика, която предпочита крясъка и многословието, за да скрие, че лъже.

Идеолозите на тоталната приватизация обичат да повтарят: „Къде е казано, че държавата трябва да произвежда цигари например?”. О, да, вероятно не е казано никъде. А къде е казано, че държавата трябва да дава цели печеливши сектори в ръцете на частници и да ги изстрелва в космоса като им даде уникална възможност да печелят на неин гръб.

Ако критиката беше доколко правителствата се справят с управлението на държавни предприятия, тя би била разбираема. Такава критика обаче няма – тя се подменя с идеята, че няма правителство, което да може да управлява добре икономически сектори. Лъжа след лъжа.

В заключение ще изложа една много крайна идея и знам, че ще предизвикам не малко спорове и обвинения срещу мен. Терминът „еconomics”, който трябва да се използва, за да докаже, че част от икономическите търсения в тази сфера имат научна основа е твърде нов. Векове наред икономистите са са дипломирали в наука, наричана просто и честно „политикономия”. Този термин, който бе оставен в миналото, е много по-верен. Той показва, че икономиката не може да съществува сама за себе си като някакъв изолиран и трансцедентален свят. Икономиката винаги ще бъде свързана с политиката, с управлението на една държава и всички опити да ни бъде представена като аксиоматична наука са нова форма на идеология. Чрез кротката подмяна се опитват да ни убедят, че има неща, които всички политици трябва да правят, ако искат да спечелят одобрението на честните икономисти с блестящи очилца и големи банкови сметки.

Понякога се чудя дали не трябва да си върнем стария термин „политикономия” – при него поне нещата са ясни и винаги се разбира, че се говори за политика, а не само за сухи числа, цифрички и тъмни начини да се прецакат бедните.

Политикономията му е майката.