(Как платените агитатори на САЩ у нас започнаха да сe изживяват като звезди от сълзлива сапунена опера)
Невиждана политическа драма премина през страната ни тези дни, точно както ураганът „Айрин” през Ню Йорк. Американският посланик Джеймс Уорлик отиде на официално посещение в „Лукойл”, снима се с неговия демоничен шеф Валентин Златев и обяви, че е възхитен от предприятието. Това беше като изстрел с базука, който уцели точно в слабините най-гласовитата част от свободните платени блогъри и политолози на вселенска практика, които в продължение на години ни обясняваха, че Америка е принципна, демократична и строго ценностна страна, която никога не прави компромиси и винаги бди в световната нощ да не би гадните руснаци и други нечисти сили да започнат своята атака срещу абсолютното добро, което е озарявано постоянно със светлина от факела на Статуята на свободата.
Клишето за Америка в България стана по-голямо от самата Америка и заради това в миговете в които се видя жестоката реалност болката беше голяма. Защото американците (не си мислете, че ги обвинявам, това трябва да бъде поведението на всяка страна в световната политика) преследват свои интереси и изобщо не се интересуват от идеологемите. Те създават идеологемите единствено, за да пречат на други страна да имат независима външна политика. За самите тях собствените им схеми и клишета нямат никакво значение, когато са намесени пари. И така Уорлик не само посети „Лукойл”. Убеден съм, че би играл и казачок, ако от Държавния департамент на САЩ му бяха казали. Със своето посещение там обаче, американецът разби сърцата на цялата американска графоманска агентура, която отдавна ни залива със своите лични утопии за великата и безпрекословно добра Америка.
Първи проплака Огнян Минчев в статия, наречена „Уорлик в "Лукойл”: Или защо на вълка му е дебел вратът”. О, нека да припомним. Това е същият Минчев, който в разгара на иракската криза сътвори блестяща статия в която обясняваше, че изборът на САЩ пред стара Европа е кулминация на българската политика. Точно тогава, в онези размирни дни, политологът с богословска страст пишеше: „Необходимо бе активното завръщане на САЩ като мощен фактор на европейската политика, за да получи посткомунистическа Европа нова надежда за справяне с всеобхватните дилеми на своя преход и на своята сигурност.” В друга своя статия той казваше, че Америка е създадена като вселенски противовес на всички тоталитарни и авторитарни режими по света и от мнението му ясно се виждаше, че в политическата скала на света САЩ са на висотата на Господ (или някъде малко над него), а всичко останало тъне в ужасяващата кал на нецивилизоваността.
С отиването на Уорлик в „Лукойл” тази библейска картина на света рухна. Американският посланик заби нож в гърбовете на основните си защитници, които трябваше да се събудят в един изчерпан и опоскан откъм смисъл свят. Изведнъж се оказа, че 20-те години клишета са били само един сън за различен свят, а тъжната истина винаги е била пред очите на всички – международната политика е един узаконен циничен прагматизъм. В истинската й механика няма да откриете моралистични заклинания и патетечни идеологеми, а единствено компютри, които изчисляват печалбите. Толкова е простичко. Толкова болезнено.
Заради това Огнян Минчев вече има проблем със собствената си анализаторска мисъл. Той няма как по логичен начин да обясни поведението на Уорлик без да разруши всичко онова, което е повтарял до втръсване в годините на прехода. Но, трябва да му го признаем, прави опит за това. Изведнъж обръща огъня срещу самия Уорлик. Много митична ситуация – палето се опитва да се прави на питбул. Но всъщност опитът за бунт не се получава. Текстът е по-скоро като любовно писмо от наранен влюбен. Той е пълен с терзание и необяснима болка. Изведнъж – и това е най-ироничното – се оказва, че митоманите на прехода някъде по пътя са повярвали в собствените си лъжи. Повярвали са в собствените си видения. Способността на един изпечен производител на митове да примирява грубата реалност с продуктите на собствената си фантазия е много голяма, но отиването на Уорлик в „Лукойл” вече няма богословско обяснение по линията „САЩ винаги постъпват принципно”. В новия свят, който е истинският, никой не постъпва принципно, защото в него няма такава абсолютна справедливост, каквато ни описваха. Да не говорим за това, че образът на САЩ винаги е бил фалшив и изкривен, което пряко е вредяло на американските интереси, защото българите все пак имат очи и уши и могат да видят култовата поредица от подлости и двойни стандарти на тяхната политика.
Нали не мислите, че е само Огнян Минчев? Има и друг наренен любовник – журналистът – графоман Иво Инджев. Неговият болезнен писък надмина с няколко октави този на политолога и бе синтезиран в екстремния текст – „В драматизацията „Джеймс с/у Джеймс“ изберете българското”. Мъката му е толкова голяма, така драматична, че дори се стига до призив към виртуалният бабаитлък на Борисов – да прогони Уорлик обратно в чужбина (верен на себе си обаче Инджев красиво изопачава реалността – като противовес на Б.Б е посочен Костов, който вбесил Държавния департамент с отказа си да пусне албански бежанци у нас. Това е или похвала за бившия премиер или признание за това, че по-голям проводник на руски интереси от него не сме имали – все пак щастливият монопол на „Лукойл” бе осигурен и подсигурен именно от този митичен Костов, чиято приватизация и до днес болезнено напомня с раните си в различни части на страната).
Най-отвратителното в този текст е заетата поза на страничен наблюдател. Едва ли някога в България е имало толкова яростен защитник на американските интереси отколкото беше Инджев в последните три години. Изведнъж обаче следва нова трансформация – той се бил борил за националните интереси. Интересно е да проследим неговото творчество оттук-нататък – как точно ще брани този национален интерес след като моралният заряд на острите му клевети и странни словосъчетания вече е изчерпан като фискален резерв при управлението на ГЕРБ. Всъщност Инджев едва ли ще бъде зает да брани някакъв интерес. За него ще е по-важно да се изживява като звезда от драматична сапунена опера за предателство, страсти и изневяра.
Всъщност посещението на Уорлик в „Лукойл” показа един много простичък факт – големите държави имат свои интереси тук и ги бранят от позицията на силата твърде често за вкуса на който и да е нормален гражданин. Но България никога не е имала силата да устои на външния натиск. Причината за това обаче не е, че тук руснаците имат прекалено голямо влияние. Причината винаги е била, че и до днес се намират хора, които да твърдят, че едната страна е безкрайно лоша, а другата уникално добра. Този измислен дуализъм прецакваше всяко нормално отношение към света и всеки опит за независима външна политика. Сега, когато Уорлик съвсем нагледно демонстрира, че за Щатите няма морални прегради в името на интереса, може би е време това знание да озари и повечето българи. Политиката може да бъде чист процес, особено, ако държавите наистина следват своя национален интерес. Но формулирането на националния интерес е твърде сложна задача, за да оставим той да бъде задаван от страдащи агенти с разбити сърца, защото светът им се е пръснал на парчета. Руснаците не са демони. Те са хора с интерес. Американците не са ангели. Те също са хора с интерес. Нашата задача в този истински свят става безкрайно сложна – трябва да балансираме, трябва да знаем какво правим, а не да ставаме пионки на платените манипулатори и производители на лъжи на дребно за масова употреба.
Двата демонстрирани тук случая служат не като плашило, а като опит за извличане на мъдрост. В епохата, когато информацията е като цунами, което залива японския бряг, трябва да имаме сетивата да отсеем манипулацията от истината, интригата от анализа, клюката от истинската новина. Ако сме в състояние да направим това, обществото ще намери силен начин да се отърве от своите собствени демони, които 20 години не му дават мира.
И все пак – нека да позлорадстваме малко. Сигурно е ужасно да си слуга, който е предаден брутално от господарите си.
Дали Иво Инджев някога ще намери сили да посвети поне две думи на тази тема?
Не, разбира се. Това за него ще е равносилно на самоубийство.
No comments:
Post a Comment