Снежната утопия на вселената

(Пътешествия и озарения из Пернишките земи)

1. Перник – Съединените щати на България

Нека първо да разсеем една политическа заблуда на вселената за Перник.  Перник не съществува като единно понятие в света на обществените отношения. Перник много повече прилича на анархистична федерация от общности, отколкото се знае в останалата част на света. Перник – това са цяла серия от квартали, всеки от които упорито отстоява собствена идентичност, идеологически възглед за пиенето на ракия и кавалерско отношение към жените, които са събрани заедно и се крепят като единно понятие благодарение на централната власт. Но дори и тогава перничани, които са верни на традиционната си опозиционна настройка спрямо господстващите отношения във вселената, все пак отказват напълно да се съобразят с реалностите и продължават да се развиват като свободни политически духове. Доказателството – дори и до днес, дори и в епохата на Искра Фидосова и нейния Изборен кодекс, почти всеки квартал в Перник сам си избира кмет, независимо, че попадналият на този пост няма твърде голяма свобода на действие. Това е част от пернишката анархистка природа, а пък вероятно и никоя от държавните институции не набира смелост да съобщи на перничани, че вече нямат право да избират районните си кметове. Просто последиците ще са непредвидими.

В този смисъл обаче Перник сам по себе си е уникален политически експеримент, а кметът на Перник (сега на поста е социалистката Росица Янакиева) е нещо като американския президент, който трябва да командва толкова много и толкова различни щати. Между другото няколко перничанина се съгласиха с мен – Перник това са българските Съединени щати, но в тях цари не вампирски капиталистически либерализъм, а анархия с опозиционен елемент към всеки авторитет по земята.

2. Еловдолска идилия

За трети път тази година се оказах в най-утопичното село на земята – пернишкото село Елов дол, точно навръх Сурва, най-древния празник в страната, когато хората от този край, независимо от времето, политиката и градуса на ракията, празнуват идването на Нова година (тази година се случи петък 13-ти, но пък в Пернишко фатализмите бягат като караконджоли, защото срещу тях се изправя мощна войска от кукери, специализирала дълги години именно в успешно гонене на злото).

Елов дол е утопия в чист вид. Малко факти за това.

Пернишкият пейзаж е назъбен и див. Селата са пръснати по хълмовете, а когато падне сняг всяко предвижване из тях е като премиерски кошмар за снежинки върху магистрала „Струма”.  Елов дол е приказно кътче, където снегът пада с неистово удоволствие и се задържа дълго като неканен и почерпен гост. Къщите побеляват като в романтично стихотворение. Когато застанеш на единият хълм погледът ти обхваща безкрайно бяло пространство и за момент ти се иска да можеш да летиш, за да видиш цялото това великолепие отгоре.

В Елов дол няма покритие на мобилни телефони (тази година е започнало да се появява, което малко петънце в изящния образ на утопията, но се търпи). Ако човек иска да комуникира със света трябва да се възкачи на някой от баирите над селото и едва там може да бъде засечен от сателитите на ЦРУ и разпознат от световните разузнавателни централи. Иначе можеш да си стоиш в комуникационна нелегалност насред селото и да се наслаждаваш на безкрайната история на Елов дол, в която са преплетени страсти като сериал, доста ракия и независими духове, които отказват да се подчинят на уеднаквяването на вселената.

Десетки пъти съм описвал какво точно правят кукерите и как хеви-метъл джангъра, който правят пречиства душата и пренарежда правилно кармата на човек. И тази година не е по-различно. Именно повторението на ритуала ражда неговата удивителна сила и ефект. В моята утопия хората се събират на площадчето на селото, вадят бутилките, които минават от ръка на ръка и така започва окончателното посвещаване в изкуството на гоненето на злото. Сериозно – кукерите са истинските джедаи на този свят. Силата е с тях и блести в очите им.

Тогава насред снега, звънците, огънят от факлите и хората със зачервени бузи, аз се сетих за Пандо. Това е приятелят ми, който за първи път ми показа Елов дол и каза, че ако един път отида в неговото село никога няма да го забравя. Когато през 2008 година за първи път попаднах там, разбрах, че Пандо е прав. Човек се пристрастява към автентичното усещане за нещо много стойностно. Защото то идва понякога дори и напук на хората. Пернишките селяни са самобитни хора, имат серт-характер, обаче са с неподражаемо присъствие и дух. И носят на пиене. Това е факт, който един ден трябва да извадим на масата при преговори с Европейския съюз. Онези хилави европейци ще се шашнат точно от това и ще видят, че тук пиенето е почнало много преди техните държави да ги е имало изобщо. Все пак именно в Пернишко научих китната дума „мато”, която се използва за човек прекалил с алкохола до такава степен, че вече действа единствено на автопилот, без абсолютно никаква връзка с кораба – майка.

През 2011 година Пандо вече го нямаше с нас, защото неспокойната му душа се оттегли на по-хубаво място (в небесния Перник сред звездите със сигурност също палят вече клади след като той е там) но на всяка Сурва се сещам за него. Защото утопиите всъщност ги правят хората, а моята снежна утопия ми я показа Пандо. Той ми даде ключовете за нея и едва ли някога ще успея да благодаря истински за толкова удивителен факт.  

3. Жените на Пернишко

При всяко ново ходене в Елов дол научавам нещо ново, сякаш доразвивам енциклопедията на безкрайната пернишка мисъл, която съм се заел да документирам съвестно. Тази година налетях на една песен от която запомних само два куплета, но пък тя разкрива прекрасно природата на емоционалните взаимоотношения в тази край. Леко преиначени, защото от вдъхновение успях да забравя точните думи тези два куплета гласят:

Аз купих коза, коза коза

Жена вика: пръч, пръч, пръч

Аз купих крава, крава, крава

Жена вика: вол, вол, вол

Жените из Пернишко излъчват сила. Това е страничен ефект на еволюцията. Когато трябва да се разправят с мъже, които залитат във всякакви крайности, те рязко започват да разбират, че ролята им е да удържат баланса, а това става със сила, железни нотки в гласа и поглед, който може да пречупи винкел.

Очевидно и политическите фактори разбират значението на пернишката жена в особената политическа ситуация на този край. Вечерта на Сурва, на една маса отрупана с ястия, за които сигурно гурме-фукльовците и телевизионните готвачи не само не са чували, но и никога не биха могли да приготвят както трябва, седяхме на една маса с кметицата на Перник Росица Янакиева и събралият се народ спонтанно реши, че е крайно време да й предложат да ме направи почетен гражданин на Перник (добрее дее, не е спонтанно, цял ден подготвях клакьорите си и дълги часове ги тренирах за точните реплики и правилната интонация, защото и аз една душа нося, искам признание, възторг и слава). Росица Янакиева с желязно спокойствие запази присъствие на духа и изрече кротката като коан фраза:

- За почетно гражданство не знам, но, ако е за гражданство може да помислим.

После започна дълъг процес по обмислянето на това как един софийски репортер може да бъде присаден в Перник и се стигна до консенсус, че има кратък път към това – сватба с перничанка. Старият ерген в мен от ужас си разля ракията, но спорът беше започнал.

Моят партиен другар – младият радикал Адриан Скримов с когото доскоро се водехме набори, защото той е роден през 1991 година, а аз оценявах душата си на същото ниво, но после реших да емигрирам при набор 1997 година (защо ти е пластична хирургия, когато можеш да за сменяш набора си като манекенка рокли?) също се включи в големия дебат. Но точно тук започнаха споровете. Другарят Скримов, очевидно обвързан с перничанка от квартал „Мошино” силно ми препоръча да правя да струвам, но да не си взимам жена от там, ако не искам да бъда командван като депутат от ГЕРБ. После се изказаха мнение за перничанки от почти всички квартали и преобладаващото мнение беше, че тяхната красота е голяма почти толкова, колкото и лютите им характери. Така въпросът за моето матримонално обвързване с Перник остана неразрешен напълно, но имам начертана пътна карта натам, което е знак поне за едно – Пернишките земи вече ме разпознават като свой, а това си е постижение в този развълнуван и побъркващ се свят.

4. Светът според дедо Ставри

Тази година празникът ме сблъска и с един удивителен старец – дедо Ставри, живата история на празника Сурва в Елов дол. За първи път го видях вечерта на празнуването, а той беше облечен в костюм на мечка, човек на 78 години, който обаче нито за миг не се отказва от традицията, защото, ако човек тръгне да се отказва от традиции, които е попил с кръвта си, това означава да предаде себе си. Всъщност това е най-истинският патриотизъм. Не патриотизмът пред някаква въображаема и често досадна Родина, Отечество или както и там тръгват да го наричат. Това е патриотизмът към самия теб, към твоята кръв, към твоето село, към познатите хора.

На другия ден в къщата му старецът ни посрещна все едно сме се познавали винаги. Веднага извади домашно вино и не позволи да никой да откаже почерпката. Виното, което той не определи като сорт, но нарече „заешка кръв” имаше удивителен цвят и мирис и вероятно беше едно от най-хубавите вина, които някога съм пил. Погледнах го в чашата на светлината от прозореца, то беше с лилави оттенъци, цвят, сякаш измислен от символист, за да опише цвета на зимен залез из Пернишките земи, когато немощното слънце палаво се заиграва със сивите облаци и от този флирт се раждат такива цветове, че човек започва да разбира, че дори да му отпуснат милион години пак никога няма да се насити на умението на тази планета да му показва своята изненадваща прелест.

После дедо Ставри започна да разказва за празника.

След 9-ти септември комунистите забраняват честването на Сурва.  До 1955 година на хората изобщо не се разрешава да излизат като кукери на 13 януари. Мислите ли, че в Пернишко някой някога се е съобразявал с тази забрана? Ако отговорът ви е положителен – може би се нуждаете от бърза обиколка на този край, за да се убедите колко бъркате.

Какво се случва обаче? Кметът на селото тогава, убеден комунист, получава заповед от Перник, казва на селяните, че нямат право да излизат, че трябва да си стоят по къщите и, че е време да спрат с тази стара традиция. „Въпреки това обаче ние си излизахме, пак празнувахме, а когато минехме край къщата на кмета, той винаги ни даваше най-много пари като дар”, разказа дедо Ставри. Традициите са по-силни от политическата система, традициите дори успяват да я надвият, защото най-накрая празникът отново е разрешен, а групата от Елов дол дори печели златен медал на фестивал в Копривщица.

Мен лично ме впечатлиха ръцете на дедо (в Пернишко викат „дедо”) Ставри – мощни ръце, с дебели пръсти, загрубели от много работа, но и до днес здрависващи здраво като менгеме. Дедо Ставри е от хората, които не могат да стоят без да правят нещо. След като се пенсионира, той не може да си представи живот в мързел и ни заведе в своята работилница – днес той продължава да прави кукерски маски с неограничена от нищо фантазия. Той си шие и костюмите за празника, прави и звънците за него – тежки звънци, чийто глас може да разбуди всички демони наоколо и да ги стресира така, че да избягат вдън гори Тилилейски.

Още един велик лаф. Дедо Ставри е много срещу това кукерите да излизат пияни на Сурва, защото времето през януари е такова, че има опасен вятър и много сняг. Човекът не е напълно срещу употребата на силни течности, но настоява те да са с мярка. „Няма нищо лошо на пет-шест къщи да изпиеш по сто грама, ама не да люскаш през цялото време”, убеден е той. Всичко е въпрос на мащаб да ви кажа. Кукерите обикалят доста къщи за една вечер, така че политиката на стареца за ракията никак не е рестриктивна. Тя просто трябва да ви покаже, че за биологическия организъм на хората тука. Те издържат на много. Ама наистина много.

После се заговаряме за днешния свят. Дедо Ставри е култов и тука. Говори, че светът се е изопачил, че е изгубил своята невинност и морал и веднага дава пример с танцьорките, които гледа по телевизията: „Заголила дупе, а морал сака”. С тази фраза, която перфектно обобщава времето отваряме темата за промяната в България.

„И преди имаше проблеми. Ама сега да не е различно. Тази демокрация от луди ни направи алтави”, казва живата история на Елов дол. Преглътнах от възхищение и възторг и не можех да повярвам, че съдбата ме среща с такъв човек.

В историите на обикновените хора винаги има повече мъдрост, отколкото в нагласените политически анализи и аналитични мерзости. В хората от селата има някакъв изключително витален реализъм, някаква вътрешна сила, която ги крепи на тази земя и не им дава да се разлетят с ветровете на промените или обществения хаос. Заради това като чуя някоя истерична социоложка по телевизията да говори как хората по селата са необразовани, неграмотни, тоест глупави, ми идва да хвърлям развалени яйца по нея. Тъпашката идея, че центърът на София е единственият източник на знание и ум в тази страна е толкова имбецилна, че по същество си е интелектуален апартейд. Един като дедо Ставри струва повече от цялата българска социология, защото неговата мъдрост е мъдростта на опита, на дългия живот, мъдростта на човека, който е останал верен на себе си и не се е пречупил през годините, вероятно кален от пернишкия вятър. Без хора като него България щеше да бъде невъзможна и неистинска страна. Фалшивата интелигенция, която обича да дава акъл, се е самоизолирала в собствения си нарцистичен зоопарк и е сляпа за тази истинска автентична мисъл, която те изпълва с възторг, защото е издържала на всяка буря, минала през тези земи и през тези хора.

5. Напук на всичко

Точно, когато трябваше да палят кладата в центъра на Елов дол започна да вали сняг. Снежинките се разлетяха над огъня, над факлите, над всички хора в нощта. Не знам защо, ама това ме порази по неочакван начин. Умили ме всъщност. Вдигнах поглед към тъмното небе и оставих снегът да покапе по лицето ми и с кротко щастие усещах радостта от това, че съм жив. Не знам дали всички хора са чувствали нещо такова, но е удивително и щастливо преживяне. Сякаш в един миг намираш себе си на световната карта, чувстваш пулса си като безкраен ритъм и схващаш, че животът наистина е дар. При мен това не е религиозно чувство. Когато край тебе има весели хора не е задължително да запълваш небето с мащабна сила, която бди за реда.

Снегът валеше над огъня и сякаш придаваше завършеност и смисъл на цялата картина. Дървата пукаха докато горяха, искри подскачаха към тъмното небе – снегът и огънят танцуваха танц, който е бил тук преди нас и ще остане след нас. Ние обаче сме щастливците, които го гледат днес, които търсят радостта в себе си, които поне за един миг забравят всичко останало по планетата, за да бъдат на своя пост като търсачи на щастие, защото нищо никога не би имало смисъл, ако спрем да търсим щастието. Мамка му, защото прозренията винаги звучат така досадно и банално, когато се опиташ да ги изразиш с думи?

Снегът валеше над хората, злото уплашено се разбяга от звънците, моята снежна утопия шумеше непостижимо весело, огънят осветяваше нощта и трябва ли изобщо да се казва нещо друго?

Да трябва.

След като си изживял един такъв празник след това винаги успяваш да намериш топлина в себе си. Винаги. Така се получава, когато си си намерил утопия.

И ето защо утопиите трябва грижливо да бъдат пазени :)

Напук на всичко.