Една страна в края на Европа

(Гърция, гражданската война и защо Европа прилича на Съветския съюз от края на 80-те години)

Медиите много често са в състояние да залъгват самите себе си.  

И само заради това са възможни изненаданите възклицания за вълната от протести, гняв и демонстрации, които заляха изстрадалата Гърция. Те бяха кулминацията на един невиждан досега в новата история процес на политическо и икономическо насилие над един народ в името на оцеляването на десетина мащабни европейски банки, които, оказа се, контролират управленските процеси в целия Европейски съюз.

От една година насам Гърция е световното плашило, страната, която всички медии сочат обвинително с пръст и винаги дават за пример като абсолютният лузър и скатавка в ареала на пазарните икономики. За да спасят собствените си западащи кариери много заподноевропейски политици се впиха като кърлеж в името на Гърция и я обвиниха за всички проблеми в които Европа се дави сега. Изведнъж от арсенала на политиката се извадиха призрачните оръжия от близкото минало и цял един народ, колективно, бе изкара виновен за цялата криза в ЕС, която няма да отшуми скоро. Заради това се появиха и медийните клишета за „мързеливите гърци”, за народът, който е тънел в охолство на гърба на европейските данъкоплатци, Гърция бе оприличена на някаква алчна старица, която си е построила палати от социални помощи.

Европа обаче, същата тази Европа, която Александър Вутимски нарече „Европа – хищница”, не се задоволи с това. Тя торпилира изцяло демократичният процес в Гърция и взе на командно управление страната. Политическият елит на южната ни съседка предаде своя собствен народ и се остави в ръцете на европейската бюрокрация, която поради липса на каквото й да е политическо и икономическо въображение знае само една рецепта за „справяне” с кризата – бюджетни ограничения, уволнения, намаляване на заплати, пенсии, осигуровки.

Новият премиер на Гърция Лукас Пападимос, финансов бюрократ от елита, дойде не в резултат на желанието на самите гърци, а по команда от Европейския съюз, с една-единствена цел – да изсмуче и последните остатъци от тази държава, за да спаси европейските банки-кредиторки, които с години са наливали неразумно пари. Проблемът май и до днес е, че никой не знае колко точно дължи Гърция – сумата се оценява някъде между 350 и 550 милиарда, което само по себе си също е диагноза на шантавият финансов капан в който живее Европейския съюз.

Гърците обаче не са народ-жертва. Те не приемат тихо и безропотно това, което се случва с тях. С неповторим политически инстинкт този народ усети, че го предават и то от най-високо място и веднага си даде сметка за зейната пропаст между политическият елит и обикновените хора. Политическият елит изобщо няма да усети трудностите, докато обикновените хора за пореден път ще трябва да платят цялата сметка за самозабравилата се гръцка, но и европейска олигархия.

И заради това хората заляха площадите, когато осъзнаха, че Европа вече иска да реже живо месо от тях. От една година на Гърция се внушава, че ако приеме рецептата на ЕС, то по някакъв магичен начин, рано или късно, ще успее да си възстанови икономиката и нещата отново да тръгнат нагоре. И така гърците приеха орязване на заплатите с 30 процента, скок на данъците, вдигане на ДДС, орязване на пенсиите, но мистичният растеж така и не дойде. И няма как да дойде, защото рязането само по себе си не е абсолютно никакво решение. Това е все едно хирург да смята, че като премахне сърцето на един пациент напълно му е излекувал инфаркта.

Ожесточението на последните сблъсъци обаче дойде именно от липсата на каквато й да е представителността на политическата класа в Гърция в момента. Тя съществува сама за себе си като класа – вампир, като придворен слуга на Европейския съюз, без изобщо да представлява дори и една двайста от собствения си народ. А това вече е рецепта за гражданска война.

Всъщност това, което медиите не ни казаха и упорито не искат да ни кажат е, че Гърция е в състояние на гражданска война и няма да излезе от него, защото хората не се чувстват представените от правителството си, а правителството изобщо не се чувства като институция на народа си. В този смисъл битката в Гърция е много по-голяма от битката на един народ за справедливост – това е битка за това в каква Европа ще живеем, ако поредният гърч на кризата не затрие напълно Европейския съюз в този му отчаян, насилствен и тотално самоубийствен вид.

Няколко факта за Гърция, които обикновено никъде не се споменават, но могат да бъдат открити, ако човек наистина иска да научи истината, а не се задоволява с удобните „истини”. Гръцкият мързел е тотален мит. Годишно гърците работят по 2052 часа по данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Само за пример – прословутите с работохолизма си американци работят под 1800 часа на година. Идеята, че гърците колективно са нация от мошеници, които са си уреждали 4 часови работни дни и са тънели в разкош с парите от Европа е безумна, защото говори за мислене, сравнимо със сталински светоглед. Тази представа обаче се насажда умишлено, защото тя има двойна употреба – от една страна ЕС се нуждае от жертва и от друга да служи като плашило за пред западните общества, които също на ръба на взрива заради непомръдващите икономики и тоталния застой.

Най-голямата лъжа около Гърция обаче е за природата на нейния дълг. Както винаги нещата са много по-сложни, отколкото се опитват да ги представят. Първо – гърците са обременени с дългове още от Военната хунта. Второ – голяма част от парите, които Европа е отпуснала след това са отишли (изненада!) за закупуване на оръжие от Франция и Германия, които сега са най-големият душманин на нашата южна съседка. И, разбира се, също така Гърция е една от най-големите жертви на международните финансови спекуланти и допълнително доубивана от технократизма на едноизмерните рецепти, които й се предлагат.

Не е ясно обаче защо европейските банки трябва да са невинни? И защо всички гърци трябва да плащат за предателството на своя елит? И до днес никой не е се наел да обясни разумно как така Гърция е получавала транш след транш от нови пари. Нима великите европейски банки не са си свършили работата? Нима искате да ме убедите, че загрижените европейски банкери, които не биха дали милостиня дори и на просяк без фактура, не са били наясно с положението в Гърция или са били подведени от статистиките, които са получавали?

Прехвърлянето на цялата вина върху една държава е театър, за да отнеме вината от финансовата система, която е финансирала неразумно, а сега не иска да си плати за своята грешка. Но нали ни убеждаваха, че на свободния пазар всеки плаща за неуспехите си? Очевидно за банките в Европа това не важи. Очевидно Европейският съюз вече разкри истинското си лице – това е политическа структура, която съществува, за да легитимира тоталната власт на финансовите капитали. А тези капитали днес са в паника, че трябва да живеят в нов свят и искат да вземат жертви по пътя към пропастта със себе си.

А това от което най-много се страхуват е думата „фалит”. Заради това журналистите я казват като името на страшния магьосник  от „Хари Потър” (Волдемор - онзи, чието име не бива да се произнася). И никой не се опитва да ни обясни светът ли ще рухне, ако Гърция обяви фалит?

През 2001 година Аржентина обяви фалит. Само няколко години по-късно, след като страната се отърва от бремето на дълговете си, тя успя да си стъпи на краката и днес е сред най-развиващите се в света. При обявяването на фалит банките-кредиторки са тези, които остават с пръст в устата, заради това дори споменаването на този вариант за Гърция предизвиква масови стомашни киселини във Франция и Германия, а политическото същество Меркози започва да вие под формата на яростни медийни заявления.

И някъде между всички тези драми, между икономическите катаклизми, между клетвите, интригите, правителствата-марионетки, премиерите – слуги, изведнъж с ужас може да видим, че гордостта на Европа  -  демокрацията е изчезнала като древните динозаври.

Игнасио Рамоне в своята статия „Големият скок назад” не напразно предупреди, че всъщност този свиреп технократизъм в момента унищожава демокрацията като явление или поне се старае да я ограничи. А това е нещо, което гърците инстинктивно разбраха.  Гърция всъщност е опитът на големите пари да унищожат завинаги европейските държави на благоденствието, за да видят как точно ще бъде прието от останалата част от континента това тяхно действие.

И трябва да сме благодарни, че гърците ги има, защото тяхното желание за съпротива е последната надежда, че Европа няма да се превърне в политическо гето в което властват несменяемите банкери. Властта на парите няма нищо общо с демокрацията, защото тя е олигархична по своята закваска. Банкерите пет пари не дават за демокрацията, защото ги интересува властта на лихвите. Поне 75 процента от траншовете, които отиват днес в Гърция уж за спасяване на икономиката, се връщат обратно като плащане по лихвите.

И заради това гърците имат своето право на протест. Един народ в края на Европа разбра, че искат да го превърнат в експериментален полигон за финансови шаманизми. И сградите в центъра на Атина пламнаха. Което погледнато отдалече е добре, защото жертви все още няма, но е неприятен фактът колко упорито обича да се повтаря историята. Днес Европа прилича на Съветския съюз от края на 80-те години – в безпътица и абсолютен хаос.

Разпадът на една система винаги става много болезнено. И винаги има период в който взривът е исторически неизбежен. Системата трябва са промени.

Днес просто всички трябва да станем гърци!

В заключение трябва да споделим още един тъжен факт. Европа не познава добре Гърция. Ако я познаваше щеше да изрови отнякъде старото стихотворение на Константинос Кавафис „В очакване на варварите” и да го прочете като притча за себе си. В това стихотворение първенците от един град стоят на площада и чакат варварите. Те вярват, че варварите носят с тях решение на много от проблемите. Варварите обаче не идват.

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.

Завърнаха се пратениците от границата

и казаха, че варвари не съществуват вече.

Сега какво ще стане с нас без варвари?

Та тези хора бяха някакво си разрешение.

Европа очаква своите варвари. А те не идват и не идват.

Проблемът е само неин.

Когато една власт не може да се промени, хората излизат по улиците. И я променят. Както искат самите те.

Може би това ще истинският урок.