Има ли експлоатация в България?

(Гневен анализ на поредната изцепка на сатанинската фабрика  Институт за пазарна икономика )

Способността на кадрите на Института за пазарна икономика, известен като гнездо на най-реакционната мисъл в познатата ни вселена, мисъл така допотопна, че може да разяде ръждиво желязо по-успешно от сярна киселина, да раждат статии които приличат на чернобилски мутант, е уникална. Все повече почвам да си мисля, че няма начин един мой приятел да не е прав – той пръв заподозря, че тези образи си имат специален софтуер за статии в който вкарват единствено ключова дума по избор (високи цени, ниски заплати, никакви доходи), а виртуалната памет сама ражда останалото в смисъл – световното положение е толкова прецакано, можеше да бъде толкова по-зле, държавата е най-големият злодей на земята, така че изобщо не се обаждайте, ами търпете това, което ви се случва.

Институтът за пазарна икономика е мощна политическа машина, чиято цел е с експертен юмрук да смаже предварително всяко социално недоволство или поне да го насочи във възможно най-неправилната посока. Това е отдавна изобретен механизъм за прецакване на социални каузи, но в България той просто е идеално оголен и си личи отдалече като гола манекенка върху подиум.

Поредният бисер в поредицата от изстрели срещу българският народ се оказа статията на младото „експертче” Петър Ганев „Наистина ли българите работят много, а получават малко”. Статията, написана в злостен и черен тон, е посветена на тържествуващото желание на Ганев да натрие носа на целия народ и да опише неговата мизерия като нормално състояние на света. Икономистът се гневи, че медиите представяли ситуацията неправилно и тръгвали да говорят, че „капиталистите изцеждат заплатите на хората”. За него това е все едно атомна бомба да удари федералния резерв на САЩ или централата на фондацията от която си получава парите – болезнено, нетърпимо и палаво.

Воден от тази вътрешна болка Ганев се хвърля на амбразурата с тялото си да брани бизнеса и да твърди, че медийните приказки за жестоката експлоатация в България не отговарят на истината. За да подкрепи тезата си кадърът на ИПИ отново вади шаманската мантра за „приозводителността на труда ” в страната и прави извода, че бедността се дължи на това, че тя (производителността) е ниска. Изводът е зашеметяващ като удар с чук по черепа – това е реалността, ще тънете в бедност поне докато свят светува.

Дори и без да е икономист обаче, човек не може да не си зададе няколко въпроса, които са съвсем логични и не са монопол само на назначените експерти. Тази митична производителност дали всъщност е проблем на самите работници?  Според Ганев и неговата политическа фабрика за абсолютен мрак – в България тя е на 42 % от нивото на ЕС.

Да, но в съвременната епоха, поне така сочи здравият разум, производителността не е продукт единствено на здрави мускули, яка физика и 20 часа упорито бъхтене, а на високи технологии, инвестиции в хората и развитие на работната среда. Тоест обвинението, че в България няма производителност по никакъв начин не може да бъде стоварено като бомба върху обикновените хора, а пръстът на прокурора трябва да се насочи срещу бизнесмените, които системно си спестяват инвестициите в своите производства, а държат на производителност като тази в Люксембург. Това е невъзможно, нерално и е гадно като изискване, защото е една от идеологемите с които да се оправдава непосилната и зловеща бедност в страната. С ниската производителност се обяснява всичко у нас – от високите цени до това защо бизнесменът, който работи по три часа седмично, защото просто толкова му остава между изборът на 15-ти джип и 12-та любовница, има толкова много пари, а тези, които смъкват по три кожи от гърба си заради него, се чудят как да си купят хляб в края на седмицата.

Всъщност, ако производителността е ниска, то проблемът е на самия бизнес. Той бе възнаграден с най-ниския подоходен данък в Европа, но какво получиха хората насреща – няколко поредни намалявания на заплатите, защото било криза, а поредната любовница на шефа се нуждаела от лифтинг.

Разбира се, ще постъпим много глупаво, ако решим да очакваме отговор от ИПИ на огромните противоречия в техните мнения. Тяхната перманентна защита на зловещото статукво изисква постоянна слепота за нормалната социална логика, защото в противен случай тези като Ганев трябваше да си купят калашници на черно, да сложат тениски с Че Гевара и да се отправят на землянки по Витоша с желанието да сринат капиталистическата власт. Защото като си говорим за доходи, заплати, цени и експлоатация, не може да не ни направи впечатление колко ехидно и двулично, платените икономисти подминават други теми, свързани с доходите и заплатите. Например – никога не съм видял статия от Петър Ганев в която той да бичува системното неплащане на заплати, нещо, което се среща почти навсякъде в България. Сърцето на истинският капиталист би трябвало да кърви при идеята, че някой обикновен човек е продал труда си, а не е получил насреща нищо. Истинският фен на пазарната икономика щеше да пише статия след статия за това, че бизнесмен, който лъже работниците си и не им плаща, би трябвало да лежи в затвора, защото това е кражба в най-изчистен вид. Очевидно обаче софтуерът на статии за ИПИ не допуска нито за миг дори и зрънце съмнение в неизменната и непоклатима святост на бизнеса.

Винаги съм се чудил и на друго – кой ли е адресатът на тези статии, които ИПИ произвежда в своя сатанински конвейр.

Какво ли мисли Петър Ганев: „ще напиша една статия, която ще прочете работник с 350 лева заплата и веднага ще му се изясни принципът на пазарната икономика и вместо да недоволства радостно ще отвори книга на Милтън Фридман?

Да описваш мизерията като нещо нормално и правилно е политическо престъпление, защото внушаваш на хората, че от този свят няма никакъв изход. Всъщност вероятно точно това е далечната цел на ИПИ – трябва да се промият мозъците на обикновените хора до степен до която да престанат да се надяват, че е възможна реалност в която техния труд ще бъде добре заплатен, а животът – достоен и истински.

Целият прах очите с числа от статистиката, шаманските фрази и разните други идеологеми всъщност идват като опит да се замаскира нечовешката експлоатация в България. Хората са принудени да се гърчат по 10 или 12 часа дневно, а в резултат получават жълти стотинки, които едва подсигуряват тяхното физическо оцеляване.

В този смисъл България изобщо не съществува като държава, защото тук просперират единствено платените експерти на чужда издръжка или висшите партийни сановници на държавни постове, които си делят апетитните бонуси. Всички останали са като роби на тръстиката, а от ИПИ се опитват дори да им отнемат надеждата, че един ден е възможна някаква форма на освобождение.

Чудно ми е колко много ли трябва да мразиш обикновените хора, за да можеш системно да произвеждаш текстове в които ги описваш като мързеливи и неподготвени за реалния свят? А може би това не е омраза, а просто страх?

Защото – историята го е показала – търпението има своите граници и един ден граничните бариери падат, тишината се пропуква като язовирна стена, а гневът на хората се отприщва като природно бедствие, защото животът не може да е безкрайна мизерия и нечовешка експлоатация

Нека в ИПИ да нямат никакво съмнение.

В дните на големия гняв все ще се намери кой да ги ограмоти в основите на революционното светоусещане.

Като за начало можем да ги накараме да поработят малко, а?

И то за минимална работна заплата.

Нека статистиката да ги топли, че не могат да си дояждат.