Три мига от червената пролет

В света има едно много важно предполитическо разграничение на всички обществени неща, което е толкова очевидно, че никой не го забелязва.  Става дума за разграничението лъжа/истина. То стои преди самата политика, защото засяга базисни елементи не само на обществото, но и на самия човек. Инструментът лъжа/истина е най-сигурното мерило за ясни стойности, политически идеи и различно бъдеще, защото ние нямаме нищо друго на което да се опрем и разчитаме.

Вероятно поради тази причина България е страна, която е прогнила от лъжи. Всички лъжат масово. Политическата лъжа е станала така повсеместна, че никой не може да си даде ясна сметка за положението, системата, ситуацията и дори времето. Българското общество е в плен на лъжите, защото абсолютно всички лъжат, а когато политиката започва с лъжа, тя се превръща в конспирация. А лъжите са станали толкова големи, че неусетно самите думи също са се обезсмислили грандиозно, а това предполага и абсолютно пълен провал в опитите ни да обясним реално обществените процеси.

Ето защо аз ще се опитам с различен подход да обясня какво видях тази събота на конференцията на БСП – Красно село. Тази конференция стана легендарна и медийна, защото бе уважена от двамата основни претенденти за лидерския пост в партията – Сергей Станишев и Георги Първанов. Жадните за сензации медии предварително нагорещиха темата и представиха конференцията като епичен сблъсък на две армии, като някакъв епохален червен Армагедон, където двете сили ще се сблъскат и ще разтърсят политическия пейзаж на левицата с много нови поводи за скандали. Сензационността обаче е част от подмяната, заради това аз ще се придържам към моята собствена истина в това, което видях и ще се опитам обективно да опиша временното състояние на конфликта в БСП и стратегиите на двамата претенденти по начина по който видях с очите си. В този опит за потрет на ситуацията съм включил и един трети герой – колективната публика от социалист, чиито реакции бяха достатъчно интереси и по тях може да се напише цял отделен опус за разделението между елит и хора.

Няма да претендирам за изчерпателност, нито за абсолютно непогрешимост. Това е моята истина. И повярвайте ми – преди да е неприятна на вас, тя е непоносима дори и за самия мен.

И така нека да опишем малко от декора, преди да се впуснем в описание на бойните позиции и военни тактики. Хубава и леко студено пролетна сутрин. Небето над Красно село дава всички признаци, че през целия ден равномерно ще залива земята с дъжд, съобразявайки се вероятно с мимолетните партийни настроения и изменчивата народна обич. Близо 30-тина журналисти чакат в ранното утро да се появи някой от анонсирания „двубой на титаните”, за да се постараят да го отстрелят навреме с абсолютно безсмислени въпроси.

Първи се появява Първанов. Сив костюм, елегантна вратовръзка, излъчва институционално великолепие. Лидерът на БСП – Красно село Петър Апостолов и бившата общинска съветничка Таня Найденова, активен фактор в организацията се впускат пъргаво да го поздравят. Въпреки, че както се оказва впоследствие това е леко юдински поздрав, защото на Първанов му е заложен капан в отчетния доклад на председателя. В него бившият президент получава тежки обвинения за неясни отношения с Бойко Борисов, заради това, че е напуснал БСП без нищо да го задължава, за заиграването с АБВ и за курсът към социалдемократизация на левицата. Но това е малко по-нататък. Въпреки, че цялото поведение на Първанов ясно показва, че той знае, че е на вражеска територия. Триото започва да си говори за нещо, но предимно позира на фотографите. Всеки се старае да изглежда позитивен, ведър, изпълнен с кротка надежда и блясък в погледа.

Пет минути по-късно се задава и Сергей Станишев. Облеклото му е в пълна противоположност на това на Първанов – идва по пуловерче, дънки и пролетно яке. Станишев отдалеч фиксира политическата конкуренция, защото походката му се вдърви и стана роботска, но не бърза да се приближава. Първо спира да си поговори с един от обикновените социалисти. Все пак лидерството го задължава от време на време да си спомня, че обикновените хора съществуват. Небето все още стои намръщено като фон на всичко, което се случва.

След това Станишев с рязка крачка изкачва стъпалата пред Културния дом в Красно село и нервно разтърсва ръката на Първанов. Двамата си позволяват няколко мига красиво позиране на фотографите, а няколко секунди след това падат и първите капки дъжд. Тях обаче няма кой да ги види, защото медии, социалисти, претенденти за поста и гости колективно нахлуват в залата, където ще се провежда конференцията.

Станишев и Първанов сядат един до друг. Разменят си няколко думи (винаги съм се чудил какво ли, мама му стара, си говорят двама души, докато фотографите постоянно ги снимат) и после не си проговорят до безславното им разделяне. Защото на конференцията в „Красно село” не се ля кръв, нямаше кипеж на страсти, не се случи почти никакъв дебат и епосът много бързо започна да прилича на ситком. Заради това допринесе доста позорното оттегляне на Станишев от сцената с оправданието, че има да гони други събития, както и бързата евакуация на Първанов пък веднага щом направи своето изказване (в отсъствието на конкуренцията) заради това, че трябвало да ходи на конференция в Ковачевци.

Случилото се не дава възможност за почти никакъв нов анализ, който да е различен от тоновете мастило, което е изписано по темата. Но пък мисля, че ако човек се вгледа отвъд привидностите може да види основните моменти в тактиките на двамата претенденти и всъщност именно това ще се опитам да опиша аз. Не политическите условности в които влизат, защото политиката в България е подмяна и лъжа, а психологическите процеси, за които все още има надежда, че крият някаква остатъчна истина и достоверна мотивация.

Георги Първанов

Георги Първанов днес вече е биткаджия. Не знам кога точно експрезидентът е повярвал, че е силен и мощен боец, но има самочувствието на каратист, строшил поне седем бетонни блока едновременно. Заради това тезата за голямата победа е основна част от идеологическата му програма. Тънката стреличка с отрова е добра прецелена, особено в партия, която няма с какво да се похвали като победи от 2007 година насам. 5 години загуби могат да превърнат всяка партия в мазохистично-богословски организъм. И заради това Първанов (нека да се обърнем към любимите му спортни метафори) е възприел поведението на треньор, който влиза в полувремето в съблекалнята, когато отборът му губи с 20 на нула.

Именно, защото вярва, че е непобедим и несъкрушим,  бившият държавен глава отчаяно търси двубоя със Станишев. Тактиката му е леко холивудска – очевидно се опитва да напомпа БСП с политически адреналин, да я накара да се почувства като зрител на екшън с много спецефекти, за да може във финалния миг да си пробута посланието – „аз мога да разгромя Бойко Борисов”. Първанов много силно персонализира противника, което пак е част от холивудската естетика на неговия образ. Залата не трябва да си представя неясното нещо, наречено „ГЕРБ”, а да вижда образа на врага, сведен до един-единствен човек.

Трагедията на Първанов е, че днес в БСП му пречи точно онова, което създаде самия той. Поставянето на лидера в центъра на политическата система на партията и обезценяването на дискусията като форма на вътрешнопартиен живот като бумеранг го удрят отново и отново. През цялото време докато говореше (истината изисква да кажем, че неговото слово бе с пъти по-добро от това на Станишев) залата спонтанно го репликираше от място. Първанов запази желязно самообладание, но хората, които вероятно преди 10 години са го слушали с обожание, днес вече го слушаха с неприкрита ирония. Впечатлението ми е, че експрезидентът не успя да пробие атмосферата в Красно село. Ако запазим холивудския вариант на описание – партийният идеен ступор уязвява Първанов, точно, както митичното вещество криптонит наранява Супермен. БСП, такава, каквото я създаде той, днес почти масово не го приема. Дори и хората, които биха приели идеите му (сред тях има много смислени) вече не искат да го приемат като носител на промяната. Първанов е като доктор Франкенщайн – собственото му творение вече му се присмива и го отхвърля. В крайна сметка дори и Сергей Станишев е продукт на лабораторията на Франкещайн.

Веднъж във Фейсбук креснах на един млад социалист – първановист: „Как пък успяваш да направиш разлика между Първанов и Станишев. Първанов това е Станишев, но с 15 години по-възрастен”.

Нали казват, че историята се повтаря като фарс.

Сергей Станишев

Сергей Станишев пристъпи уверено в залата, защото знаеше, че е на своя територия и ще го посрещнат с политическо обожание. Злата мълва твърди, че Станишев е типаж, който няма сили и енергия да отиде на конференция, която ще е враждебна към него за разлика от Георги Първанов.

Днес Сергей Станишев е като римейк на Станишев от 2009 година, но вече с лек европейски гламур и малко пищен пиар блясък. За хората с памет е трудно да приемат този  спонтанен рестарт на политическия образ на лидера. Защото през 2009 година Станишев говореше абсолютно същите работи – че БСП трябва да е алтернатива на ГЕРБ, че управляващите искат да съсипят БСП, че той не си подава оставката, защото това би било бягство от отговорност в трудните мигове. От гледна точка на вечността, Станишев не мръднал и един микрон в идеологическото си развитие. Днес вече е вкарал малко повече левичарщина в изказванията си и е научил някои нови моменти – „постпреходна политика”, „нова лява идентичност”. Но като цяло римейкът е твърде еднакъв, за да получи усещането за автентичност.

Големият въпрос, разбира се, е дали Станишев се нуждае от такава автентичност. Той изглежда уверен точно като човек, който знае, че това, което приказва не е чак толкова важно, защото апаратът е на негова страна и разчиства пътеките към новата му победа на конгреса. Заради това Станишев може да си позволи да говори като човек без никакво въображение, който досадно повтаря едно и също с далечна цел да изтощи аудиторията и да я потопи в лек перманентен маразъм.

Настоящият лидер на БСП също е в плен на собствените си противоречия. През цялото време от него чуваме, че кандидатурата на Първанов не е проблем за партията, а нещо нормално. Но в мига в който можеше да влезе в открита дискусия с експрезидента, Станишев предпочете да се изниже, което говори за всичко друго, но не и за ведро отношение към конкуренцията. Остави други хора да свършат черната работа по обругаването на Първанов, а после дори не се реши да чуе какво има да казва атакуваната страна.

Новооткритата политическа стилистика на лидера също е суперпарадоксална, защото с нея Станишев днес се превръща в алтернатива сам на себе си отпреди няколко години. Всички сме наясно, че промяната в един индивид не само е възможна и полезна, но когато вземеш толкова бързо завоя и влезеш в противоречие с образа си от близката история, това намеква поне за лека шизофрения.

С което не казвам, че Станишев е луд. Казвам точно обратното. Твърде нормален е. Почнал е да усеща накъде духа вятъра и се опитва да се обърне навреме.

Но нали един път вече споменахме – историята се повтаря като фарс.

Публиката

Третият миг от дъждовната пролет в Красно село е самата публика. Въпреки разгорещената реакция всеки страничен наблюдател няма как да не остане с впечатлението, че зрителите си даваха прекрасно сметка за театралната страна на случващото. Обикновените социалисти са една дистанцирана публика на сюжет, който не искат да разберат и именно това е причината за често срещания мотив – „двамата да седнат и да се разберат”. Това не е порив по единство, а неспособност на страничния за кликите човек да види разликите в двата персонажа. Обикновените социалисти стояха и гледаха шоу. Младите социалисти също останаха безучастни в екшъна, защото за тях беше по-важно да обикалят сред делегатите на конференцията и да сондират възможностите за бъдещо попадане в ръководството, поне на местно ниво.

В този смисъл може да се окаже, че двубоят Първанов и Станишев съвсем не е в центъра на политическите въжделения на хората. От настроението в залата си вадя извода, че всъщност голямата битка за лидерството в БСП ще започне едва след като се изясни дали Станишев ще стане отново лидер на ПЕС през есента. Между ръководството и хората има вакуум, който нито Първанов, нито Станишев могат да запълнят. И повече отвсякога се очертава  нуждата от друга алтернатива.

Един колега журналист наскоро се попита тъжно дали такава изобщо има?

Бих черпил с бира до края на света всеки, който ми даде правилен отговор на този въпрос.