Синдромът на мишока

Политическите откровения приличат на катаджии по магистрала „Тракия” – винаги дебнат точно там, където не ги очакваш.  Никога не съм очаквал да получа просветление за основния проблем на БСП днес, точно по време на протестния митинг за 1 май, озаглавен култово „Ден на гнева”, но в политиката и любовта само неочакваните събития имат смисъл.

Близо 7 хиляди души се бяха събрали в адския пек, за да изразят недоволството си от смазващото и налудничаво управление на България. Само за три години настоящият кабинет показа не само, че лудите могат да вземат властта, но и да я упражняват брутално, неграмотно, дясно и полицейски. Всички, които се бяха събрали на площад „Народно събрание” прекрасно знаеха това, както и фактът, че повече няма за какво да търпят.

В следващия момент обаче веднага ми направи впечатление кои застанаха срещу протестиращите хора на трибуната на митинга. Именно съставът на трибуната ме накара да осъзная проблема, защото контрастът беше прекалено силен, а яркото пролетно слънце го освети като холивудски прожектор. Срещу хората, за да бъдат глас на техния протест, за да бъдат изразител на огромното недоволство, се бяха събрали само мишоци или безкрайно изхабени лица.

Оставяме настрани Сергей Станишев (много популярен, но изхабен) и Румен Овчаров (човек с позиции, но два пъти по-изхабен и вече дразнещ), кои бяха другите – общо-взето безлични хора, партийни чиновници, политици без грам харизма, които не са произвели запомняща се фраза в близките 15 години. Като добавка към това трябва да сложим и фигурите на двама коалиционни партньори – единият вече почти вечен депутат на гърба на БСП, социалдемократ до поискване и популярен в кръга си от 15 симпатизанта, а другите главен редактор на вестник, който е превърнал в любим спорт плюенето по БСП.

Тогава осъзнах.

БСП няма политически проблем.

БСП няма идеологически проблем.

БСП дори няма и електорален проблем, защото той лесно може да бъде решен.

БСП страда от „синдрома на мишока”.

На трибуната бе изплувала най-скучната и тягостна част от цялата партия, която не може да увлече ентусиазирано дори и първолак до най-близката будка за сладолед.

Днес политическите идеи просто не могат да съществуват без добър носител. Трябват хора, които да олицетворяват идеите. Не само да повтарят до безкрай едни и същи изречения. Всяка партия се нуждае от харизматици, които да обяснят света, да го направят вълнуващ, които да превърнат недоволството не просто в отбиване на номера, а в реална политика, която да покоси управляващите. БСП самичка си прави харакири като се свежда единствено до своя лидер, който е симпатичен, млад, европейски признат, но вече – личи му – е безкрайно изтощен, а и хората автоматично изключват като го слушат. Левицата не може да съществува без хора, които да ентусиазират тълпите и да превръщат идеите в реалност. Това е магията на харизматика, това е мистерията на истинския лидер – той знае как да насочва хората и да изкарва от тях ентусиазъм и възторг.

Вместо лидери, БСП беше извадила само някакви сиви и скучни хора, които дори не взеха думата. Те стояха там като фон, като тапет, като дежурен политически пейзаж на репортерските снимки от събитието.

Тук вече трябва да се отклоним и в друга посока. Защото в просветлението ми има една мистерия. С какво всеки един от присъстващите на трибуната бе заслужил да бъде нея? Какъв е неговият принос към левицата? Колко хора биха тръгнали след него, за да чуят идеите му? Това е мистерия.

Няма логика, която да обясни присъствието на един младежки лидер например, ако той вече не е взел насериозно ролята, която са му предоставили – ролята на маймунка със звънче, която да бъде показвана по панаирите. Разбира се, БСП трябва да влага много енергия в младежката политика, но поне на 1 май трябваше да пусне разпознаваемите лица на трибуната.

Онези, които щом се появят веднага шъткаш на околните да млъкнеш, защото искаш да ги чуеш. Защото не можеш да не ги чуеш. Онези, които могат да те заредят с идеи, с нови позиции, с радост в душата, с енергия за политика, с енергия за съпротива, с ляв ентусиазъм.

БСП си позволява да бъде скучна партия и заради това мишоците се чувстват добре там. Сивотата им служи като камуфлаж. Политиката обаче не може да бъде скучна. Защото, ако е такава, тя ще се самоунищожи.  Тя трябва да излъчва енергия и невероятна сила, ако иска да има бъдеще. Помислете си – ако БСП успее да открие само 4 или 5 харизматични фигури в себе си, тя няма да е на своята смъртоносна граница от около 600 хиляди гласа (хайде да не броим гласовете за Калфин на последните избори, а да гледаме истинския партиен вот – листите за съветници), а поне два пъти повече. Липсата на енергия и абсолютната сивота са основните симптоми за синдрома на мишока, който е треснал цялата българска левица.

В идеалния свят политическите идеи щяха да означават нещо сами по себе си. Те и сега означават доста. Но обществото иска да разпознава идеите чрез хората, хората с опит, биография, победи, потенциал и искра в тях.

БСП днес съществува по силата на навика и заради способността на социалистите да изолират идеите, които ги вълнуват от хората, които натоварват с тяхното осъществяване. А не трябва да е така, защото винаги се получава това невидимо разделение – ние на площада ядосани  и тези на трибуната, чиито имена дори не знаем. Наскоро за първи път видях една картина на руския художник Михаил Врубел – „Демон”. На нея е нарисуван един седнал демон, но уменията на Врубел са зашеметяващи – от фигурата като радиация струи мощна енергия и удивителна сила. Здравата политическа партия трябва да излъчва абсолютно същото – усещане за победа, а не за примирение, енергия, а не сивота, в нея да има биткаджии, а не мишоци.

Едва, когато това стане, БСП ще успее да бъде друга партия. Хората на площада заслужават различна партия. Партия, която може да отговори на тяхната енергия не с безлични усмивки, а с истинска сила.

Патетично ли звучи?

Може би ни трябва малко патетика. Като лекарство.

Просто мишоците никога не могат да бъдат на нейната висота.