Перник в
началото на пролетта е гледка, която може да стъписа несвикналият с жега и
екзотична прелест ум. Слънцето прежуря яко още в 8.30 сутринта в неделя, когато светите земи
са празни и тихи, защото пролетариатът си ляга късно в събота, а неделята е
пратена от Аллах на тази земя, за да може човек да се съвземе от прелестта на
земята, от петте литра ракия изпити предната вечер, от многото пеене в чест на
звездите и от махмурлука, който се появява като неканен отряд на ДАНС, за да
намекне, че вселената винаги търси баланса в своите геополитически отношения с
хората и все намира начина да поднесе сметката в точния момент, като келнер,
който е станал цял социален психолог от дългогодишно воайорство на клиенти в
екстремни ситуации.
Разходката
из празния Перник е като библейско приближавене до Йерусалим, да не говорим за
това, че религиозното съновидение е солидно подпомогнато от няколко заведения,
които са украсили своите входове с палми. Да, знам, палмата е последното
растение с което човек свързва този град на отрудени и пеещи хора, всеки от
които е философ по призвание и визионер по природа. Заради това сетивата трябва
да бъдат настройвани внимателно. Изисква се солидна политическа подготовка, за
да можеш да разчетеш всички знаци за отвъдно и божествено присъствие из Винкел
сити, но веднъж влязъл в хармония с изненадващата светлина на мястото, човек
няма как да пропусне симетричната редичка от голфове, които се движат нарядко,
странен надпис като древно проклятие, който гласи „Доло БСП”, което показва
неизменният опозиционен дух на местния пролетариат, долитащата в далечината
песен „Кад замиришут йорговани” (това последното си го измислям, защото в мига в който си
представиш Перник без сръбска музика вселената ще спре да функционира) и усещането, че навръх Гергьовден е
много правилно да се потопиш из местния пейзаж, който връхлита очите като
метнато паве и очарователно привлича вниманието към себе си.
Да, трябва
да си представяме Перник като градът, където песента за люляците просто не
спира. Защото аз не видях люляци наоколо, но пък по странен литературен начин в
Перник техния мирис ме съпровожда винаги. Това е халюцинация на обонянието, ама
е яка.
Този път
обаче крайната точка не е градът на неочакваните палми и почиващият след
съботната запивка пролетариат, а китното село Богданов дол. Не знам как става
този номер в местната култура, но всяко населено място е със своя собствена
идеология, която държи да е в тотален контраст с обикновената логика. За
Богданов дол казват, че е село, което в исторически план никога не е родило
дори и един комунист, дори и в най-размирните политически епохи на отечеството,
но ето, че вече два мандата избират кмет-социалист и то с около 70 процента.
Както неведнъж съм имал възможността да споделя, най-трайната особеност на
пернишкия дух е, че той стои в опозиция на всичко, което може да се подразбира.
В този смисъл граовският край е като обществено упражнение по колективен
постмодернизъм – в мига в който си мислиш, че си уловил закономерност, тя се
оказва само приумица на местните, които са неизчерпаеми в начините да поднасят
политически и кулинарни изненади на изкушените с пилигримското пътешествие.
Оказа се,
че Богданов дол е малко след Батановци (град за който се твърди, че всичко,
което се намира на над 200 метра е „далече”, хаха).
Там насред селото, което също беше напечено от слънцето по начин, който
те кара единствено да мечтаеш за студена бира, сянка и дрямка, народът си беше
спретнал готин събор за Гергьовден, а хитът на събора трябваше да бъде някакъв
ритуал, наречен „премуз”, който май се състоеше от нещо, което финансовият
министър постоянно прави – доене на овце. С годините съм развил градско
светоусещане за света, което е супер вредно, защото, ако един ден Европа се
разпадне на съставни части или извънземни атакуват Земята, човек ще се нуждае
предимно от селски умения за оцеляване в пустошта. Но пък, когато има музика,
във въздуха се носи миризма на кебапчета, а оркестър свири и не спира, човек не
си задава въпроси за края на познатия ни свят, а се отпуска блажено като
богослов открил отговор на неразрешима загадка.
Видях, че
не съм единственият, който не знае как точно да се отнася към местния ритуал.
На събора имаше някакъв водещ от Нова телевизия, който упорито се опитваше да
играе телевизионен ентусиазъм, облечен в местна носия, но стоеше като кръпка
сред хората. Защото в Перник трябват особени умения, за да се слееш с местната
общественост. Пернишкият селянин не приема всеки, както му дойде. Трябва с
години да градиш отношения, да опознаваш различни части от колективната му
душа, за да можеш по някое време да си пиеш бирата на селския площад и да се
чувстваш като част от всичко. Всъщност точно това е големият номер – човек може
да бъде гражданин на света, но винаги ще има места, където ще се чувства
по-комфортно отколкото навсякъде другаде. Нека да не наричаме това кипеж на
националната кръв, това е по-скоро меланхолия по познатия вкус на бирената пяна
и позитивно отношение към вкуса на мезето. Кулинарният патриотизъм трябва да
бъде вписан в учебниците по политология, защото е съвсем легитимна форма на
разпознаване на своите от чуждите. А това си е политика.
Политика с бира, но
политика!
И така –
представете си пролетта, съвсем лекия вятър, слънцето, което упорито се опитва
да стопли пиенето, магарета, овце, танцуващи хора, мирис на печащо се чеверме,
разговори за политика, литература и клюки. В една съвсем леко студена вселена,
човек отчаяно се нуждае от източник на емоционална топлина, която да не го
превърне в студенокръвно влечуго като средностатистически десен политик по
Земята. И колкото и да е ексцентрично човек може да открие такъв реактор из
пернишките земи, където денят никога не бърза да свършва, понеже времето тече
със съвсем различна скорост. Едва на такова място можеш да се убедиш, че
времето е върховна илюзия. А повярваш ли, че времето е илюзия можеш да се
самоубедиш, че си вечен, защото когато светът се разстила приятно около тебе,
започваш съвсем философски да блуждаеш около идеята, че ако човешкия живот се
сбие в един ден, ще бъде пълна простотия да не го прекараш сред хората на някой
събор, където всичко е близко на душата, а действията са предсказуеми – когато
ти свърши първата бира, просто отиваш за втора.
Понякое
време се оказвам замесен в разговор за БСП с кмета на селото. Винаги е
най-добре да си говориш със социалистите, които са близо до хората. Не знам
защо кабинетните социалисти винаги изпадат от моята класация на левичарите.
Винаги съм бил убеден, че левицата може да съществува само сред хората, а не в
офисите. Подобно отношение към този дял
от политическата система споделя и френския философ Режис Дебре, който в своята
книга „Слава на нашите господари” категорично заявява, че ако човек се залута
из френския Прованс и не знае къде да намери помощ, ориентиране или подслон,
просто трябва да потърси къщата на някой местен комунист, защото там нищо няма
да му бъде отказано. След като изяснихме, че социалистите сред народа са
истински социалисти, можем да се върнем към разговора за БСП, който проведохме.
Наплюхме
ръководството, което не вижда, че партията не се обновява качествено. Бяха
казани тежки думи срещу партократите, които се чувстват с вечен абонамент за
постове и не искат да пуснат кокала, защото са дрогирани от идеята за власт.
Споделихме, че истинският социалист трябва винаги да е наясно с реалните
проблеми на хората, а не да си ги измисля и преповтаря все едно чете
политическо фентъзи. Не ми е ясно как от бирата стигнахме до политиката, но
това е друга особеност на местното битие – политиката ти газира кръвта, кара те
да се чувстваш жив, защото само политиката може истински да промени живота на
хората. А пък промяната е нещо позитивно, особено, когато е свързана с
постоянното намаляване на дължината на женските поли.
Минават
хора. Казват по някоя дума. Тръгват си. Идват нови. Човекът може да бъде човек
само сред хората. Не знам защо някои стари романтици така се възпламеняват от
идеята за самотата. Самотният човек не може да бъде докрай истински, защото
доброволно е пропилял света срещу нищо. Именно на един селски събор можеш да
разбереш ценния урок, който животът постоянно се опитва да преподаде, но с
колеблив успех – ти не си по-различен от останалите хора, трябва да обичаш
народа, защото той общо-взето е всичко, което някога ще имаш. Трябва да обичаш
перничани, защото в тяхното люто светоусещане е закодирана тази тайна. Дори
понякога да се опитват да ти я подскажа с бой, винкели и мастика.
И, когато
най-накрая трябваше да се изнеса от политическо-обществената сцена на Богданов
дол, загрях защо Гео Милев си представяше навремето идеалния живот като вечна
пролет. Той не искал някакъв изтънчен богословски рай на земята. Мисля, че си е
представял нещо, което е близко до моето изживяване. Усещането, че имаш нещо
общо с останалите хора. Делите една държава и пиете една и съща бира.
И нека
винаги люляците да миришат.
No comments:
Post a Comment