Най-демоничната дума в българския език

От години се опитвам да разбера най-коварната дума, която съществува в нашия език - думата "българщина".

Дори нямам представа къде точно се слага ударението в нея, защото ми се струва, че съвременното звучене на тази дума е продукт на някакъв твърде заплетен мисловен инженеринг и следователно, където й да праснете ударението няма да сбъркате.

Според най-разпространеното обяснение, а следователно и най-невярното, "българщина" било чувството за принадлежност към българската нация. Ето ви пример за обяснение, което нищо не обяснява. Аз имам и чувство за принадлежност към Балканския полуостров, тогава означава ли, че към "българщината" трябва да прибавим и..."балканщина"(?).

"Българщината" е дума-демон.

Оказва се, че всичко добро й принадлежи - дълг, чест, достойнство, родолюбие, умиране с песен на уста, нито едно пленено знаме, "в България не правят така", гордостта, готовността за саможертва. Но към нея не може да се сложи нищо лошо - консерватизъм, абсолютното нежелание за промяна, провинциализма, закостенялостта, липсата на канализация, простотията, чалгата. Тези последните "българщината" ги отхвърляла и не ги приемала. Добре, тогава нека да поразсъждаваме малко - всеки българин е комбинация от всички тези качества, защото съвършени хора сред нас не бродят. Значи е много коварно - нито един българин не може да се впише в тази извисена "българщина".

Тогава какво описваме с тази дума? Някакви идеални хора и държава, които никога няма да съществуват сред нас? Някаква вълшебна приказка? Нещо като фантастичен екшън с магически елементи? Романтичен фантазия? Какво?

Идеята за "българщината" е начинът на българите пасивно да недоволстват от състоянието на съвременния свят. Значи в дните на възхода на "българщината" държавата ни ще е съвсем друга, а дотогава вероятно живеем в някаква версия на неокласически ад.

Трябва много да ни е страх от думите, които нищо не означават. Защото всички кръстоносни походи на безумието започват от тях. Заради това думата "българщина" трябва да бъде разглеждана като токсична.

Това съвсем не означава, че не е приемливо човек да обича страната си.

О, не, напротив.

Един човек е длъжен да бъде увлечен по своята родина, защото трудно можеш да избягаш от себе си. Казват, че животните могат да се влачат с километри, за да умрат в своята бърлога. С хората също е така могат с години да тъгуват за местата, които са им познати, които чувстват единствено свои. Човек обаче трябва да обича не някаква своя идеална родина, а своето настояще. То не е хубаво, не е съвършено, определено има какво да се пипне по него, но пък животът, който е потопен изцяло в идеята за величава "българщина" е като опит да живееш във въздушен замък - нищо не пречи да опиташ, но това не означава, че ще имаш реално легло на което да легнеш.

Има един страхотен роман от Ерих Мария Ремарк "Време да се живее и време да се мре". Описаната случка в него не е оригинална - един немски войник се връща в едномесечна отпуска вкъщи по време на Втората световна война от Източния фронт. Войникът се връща у тях, за да види, че всичко за което го карат да се бие е безсмислено и лъжливо. Германия от идеологията просто не съществува по никакъв начин в Германия от реалността. Войникът трябва да воюва срещу руснаците, но вече не е в състояние да изпитва никаква омраза към тях. И сблъсъкът между тези две чувства май ражда единствено омраза към самия него. Защото осъзнаването на факта, че се бие за нищо просто го лишава от смисъл да живее. Връща се на фронта и малко след това го убиват.

Опасявам се, че презрението на българите към тяхната реалност идва единствено от подсъзнателното осъзнаване на идеята, че "българщината" е невъзможна и много подозрителна.

Идеята за "българщина" е дотолкова изкривена, че в един момент се оказва, че българите могат да ценят единствено победителите и мъртвите. Никой друг. когато футболистите ни бият - те са велики богове. Когато падат - никой не се сеща за тях.

Когато обикновен българин загива в далечна Англия, за да спаси дете, той става герой. Когато е бил просто анонимен човек, борещ се с живота е бил абсолютно безинтересен за всеки.

Великата "българщина" е символ на презрението към обикновения човек, заради това никога не съм спокоен, когато някой произнася тази дума.

Ако тя беше честна и правилна, щеше да събира в себе си всички мерзости и висини на българския дух. Тя обаче е идеализирана като кичозно пейзажче.

Вероятно заради тази екстремна идеализация България винаги е впрегната в някакви непостижими свръцели, които изначално са невъзможни за постигане. Целта на политиката често се изразява като „пълен триумф на българщината” и никога като „добър живот за българите”. Аз лично предпочитам второто. „Българщината” в този случай символизира незнание за това как да се живее качествено.

В крайна сметка именно тази дума-демон скапва цялата идея на обществения живот у нас. Защото, когато някой сбърчи вежди, посочи те с пръст и те обяви за противник на „българщината”, ти нямаш полезен ход. Цялата ментална матрица се включва и всички заприличват на андроиди.

Аз пък се гордея, че съм българин.

Но не искам да имам нещо общо с българщината.

Не искам да съм като македонец, който живее в историческа измислица. Настоявам за реален живот, а не за замяната му с токсични думи.

А и не можем ли да си представим световни българи, а не българи, потопени само в българщина? Никой не иска да се отказваме от традициите, историята, идеите и другите екстри, единственото, което казвам е, че светът вероятно може да ни даде повече, отколкото ние на него.

Ние можем да му занесем себе си, но трябва да сме готови да го приемем.

Простичко е.