Бледите нарциси на българската култура

(упражнения по културно хейтърство)

Преди няколко години с мен се разигра една удивителна арт-случка. Аз и една група познати, стресирани, че изоставаме удивително от живота на интелектуална София, решихме да отидем на едно от представленията в Народния театър, които предварително бяха обявени за бижу, диамант, перла, шедьовър, екзалтация на гениален ум – постановката „Дон Жуан” на Александър Морфов. Нека да кажа първо позитивните неща: именно от това представление установих, че Деян Донков е много добър актьор, а да онзи момент аз го смятах просто за поредния телевизионен халтураджия, чиято единствена работа е да следи дописките в жълтата преса за себе си.  Може да се напише книга за това колко влудяващо трудно е да се предаде трагичната същност на Дон Жуан, особено в епоха като днешната, която залага на показността и блясъка. Донков така удивително се справи с тази задача, че бях принуден да предприема нещо неприятно – да си сменя мнението за неговия талант, а няма по-досадно нещо на тази земя от това да си сменяш мнението под напора на обективните обстоятелства.

Но нека да се върнем на случката.

В полувремето (ох, пардон – в антракта) зашеметен от това, което видях споделих с най-близкостоящия ми познат, че Морфов е абсолютен клоун и то в най-лошия смисъл.  Този човек е изпаднал в най-гадната форма на нарцисизъм – постоянно да клонира себе си. Всяка негова пиеса се разпада до серия от безразборни скечове, до някаква клоунада заради самата клоунада и човек започва да се пита защо пък го титилуват като титан. Тогава от реда пред мен злостно се обърна някаква леля, която започна да ми съска:

- Млади господине, вие и представа си нямате от Морфов! Нямате никакво право да говорите така за фигурата на този уникален талант! Никакво право!

Опитах се да опонирам на внезапната театрална критичка, че смисълът от културата е да поставяме под въпрос абсолютно всички авторитети, особено, ако те са просто медийни балони, а не някакви реални стойности. Осмелих се да попитам дамата дали наистина намира за гениално това, че Морфов от пиеса на пиеса демонстрира единствено трагическата невъзможност да промени своя стил и бичи всичко по един и същи начин.

Мисля, че прекалих, защото дамата цяла се разтрепери. Не ми отговори по същество. Отново ме обвини, че се гавря с гений и стана, най-вероятно да отиде, за да пие успокоително. Мисля, че се отървах с малко. Ако светът беше друг, тя със сигурност щеше да ми издере лицето...

Разказвам за първи път тази история, защото  в моите очи тя символизира най-страшното нещо, което забелязвам в България – културният снобизъм, който се е настанил като основна естетическа норма.  А в нашата страна, която системно отново и отново влиза в комплекса за изостаналост, е много лесно да произвеждаш на медийни звезди и да им придаваш трагична културна извисеност.

Този шум обаче прекършва основното – критичното мислене и поглед.

Пак ще прибегна до Александър Морфов. Той е като режисьор на американски екшън с голям бюджет – залива сцената със спецефекти, много актьори, винаги се стига до някакви абсурдистки викове в пространството, до откровена клоунада. Това е като димка, която пречи да видиш, че всъщност като режисьор той е непоклатимо еднопластов и никога не е успявал да надникне по-дълбоко от най-елементарното взиране в баналностите на текста, който си е избрал.

Което не пречи Морфов да има секта от свои адепти и те бдят в медийния мрак да не би някой да каже нещо срещу техния върховен театрален кумир. Спецефектите около този режисьор се подхранват и от неговите интервюта. Там позата стига до своя оргаистичен завършек. От повечето интервюта на Морфов, които съм чел винаги разбирам, че едва ли не той е последната стена срещу чалга-културата, която иска да залее България с честотата с която „Пайнер” пуска нови дългокраки нимфетки с двусрични имена. Всъщност Морфов е интелектуален нарцис и точно това не му позволява да стане голям режисьор. Защото нарцисизмът е самозатворена крепост, която си е внушила, че е целия свят. Когато си мислиш, че няма повече какво да намериш, то няма да и да тръгнеш да го търсиш, нали?

Това, разбира се, не отговаря на въпроса защо Морфов стана медийна икона? Отговорът на този проблем е сравнително прост. Медиите не обичат сложния образ на света. Те служат като инструмент за опростяване на сложните процеси и като начин за комуникация между различните социални общности. Понеже спектаклите на Морфов винаги са категорично и триумфално еднопластови, те са идеалната среда за възвеличаване чрез статии, интервюта и други форми за т.нар. „висока култура”.

Морфов в моето скромно разбиране е по-опасен феномен от чалгата. Чалгата не крие какво е. Тя не имитира различна социална роля и заради това може би е подриваща, но не лъже. Снобската култура обаче е като отрова от времето на Медичите – поразява сетивата моментално и нещо повече – произвежда зомбита, които си мислят, че внезапно са прогледнали в мрака.

Забелязал съм и друго. Абсолютният нарцисизъм изолира една култура в девета глуха и я прави неспособна да реагира на събитията от реалността. Заради това голяма част от българската култура днес е заклещена в опита си да повторя някакви постмодерни схеми, които са били на мода преди 20 години и е сляпа за всички социални колизии, които се случват по улиците. В резултат на тази слепота няма как да се създаде дори и елементарна културна опозиция срещу режима на Бойко Борисов. И в случая опозиция означава просто пространство, което да е изчистено от отровния дъх на неговия хулигански новговор и от властовата патетика на медиите.

Същото е положението с другата културна икона на българския преход – режисьорът Теди Москов. За неговата режисура не мога да кажа абсолютно нищо лошо, защото мисля, че той е много по-усложнен като творец от Морфов и винаги търси нещо различно с което да се опита да огледа отвсякъде философските си търсения. На полето на медиите обаче Москов също не може да роди интелектуална опозиция на господстващия снобски ред, дори и при многобройните му опити за измъкване чрез тотална ирония на ситуацията.

Не знам дали ясно обяснявам каква ми е претенцията към интелектуалците. В ситуация в която медиите са превзели всички пространства и започват да работят срещу хората, срещу самото общество, отнякъде трябва да се роди интелектуална съпротива срещу този процес. В България обаче има абсолютна безпомощност по въпроса, което намеква за изначална слабост на културата избщо. За нейната невъзможност да се противопостави. За нейната неспособност дори да постави правилно диагнозата – не чалгата е проблем на България, а политическият елит, който съществува за интелигенцията само като възможност да крънкаш пари от някого.

Започнах с театъра и неговите икони, защото, ако тръгнем да говорим за литературата, ще трябва да извадим „Калашник”. Театърът е масово пространство и може да бъде най-добрата възможност, която тази държава е имала да спаси себе си. Но ето че и там удряме на камък. Като гледам какви представления се опитват да пробутат на публиката ми става ясно, че и тази култура изцяло се е отдала на комерсиалното. Темата е дълга и е обект на друг анализ, но в комерсиална среда не можеш да бъдеш опозиция на нищо.

Защото сам се превръщаш в част от системата, в част  от проблема.

Още една история. Рядко ми се случва да общувам с представители на театралната общност, но един път ми се случи – слава на Аллах – да бъда на една маса с актриса от Сатиричния театър. Дадох всичко от себе си и за около 15 минути й обясних всичките си радикални теории за театъра. Като тази, че театърът е буржоазно изкуство, което създава изкуствена реалност, за да може да подтисне революционния инстинкт на масите. Разбира се, че не вярвам в това, което казах. Ама звучи възвишено. Вярвам обаче в другото, което споделих – казах на актрисата, че 10 ноември е най-хубавото нещо, което се е случвало на българския театър, защото след тази дата актрисите вече можеха да се разхождат голи по сцените.

Дамата ми се обиди. Намръщи се. Стана от масата и си тръгна.

Аз съм притеснителен и срамежлив човек и във всяка друга подобна ситуация бих се изчервил като знаме пред централата на БСП. Но точно в този случай знаех, че съм прав. Знаех, че съм прав. Човек трябва да е радикален в своите тези. Да бъде краен и неистов, защото няма власт, която може да издържи на това. Или си краен или просто си никакъв, а това е не само политически, а културен принцип.

Заради това не се изчервих. Точно обратното. Именно тогава разбрах, че аз съм правия.

Това, не го бъркайте, не е нарцисизъм.

Нарцисите мислят за себе си. А аз просто съм убеден, че ако не променим културата си, няма никога да стигнем до революцията.

А революцията може да е най-доброто, което някога се е случвало на тази държава.