Нели Крус няма да е суперменът на свободното слово у нас

Битката за различни медии трябва да си бъде българска, да разчитаме на еврокомисар в нея наистина е сравнимо с това да се хвърлим в Перловската река

Не съм наясно откъде произлиза вечната българска склонност да чакаме някой отвън да реши колективните ни вътрешни проблеми. Това никога не е ставало, а и на хоризонта не се очертава и някога да стане. Заради това никак не успях да разбера какъв беше този шум около посещението на еврокомисарката Нели Крус.

Една солидна група от журналисти й написа писмо, поиска среща с нея, тази среща се проведе, разбира се, издателите и гадовете я окупираха, превърнаха я в цирк, в карнавал на самохвалството и лудостта, Нели Крус с голяма вероятност си е помислила, че попада насред филм на Кустурица и си е отишла от България с облекчение...

Така и не разбрах смисъла от мероприятието. Защото проблемът с медиите, свободата на словото и журналистиката в България няма да бъде решен от Брюксел. Щеше да е много елегантно и готино справедливостта да ни навести от чужбина и да оправи нещата с магическа пръчка. Ама няма как да стане. И всъщност е по-добре да не става с външна намеса, защото подарената свобода има свойството да нагарча в най-неочакваните мигове.

Интересно ми е обаче какво ли са очаквали журналистите, които искаха да се видят с Нели Крус? На какво са разчитали? Тя да стане от мястото си, да изтича до Министерския съвет, да хване за ухото Бойко Борисов и да го накара да освободи желязната властова прегръдка над медиите? Да нарита издателите и да ги превърне мигом в безкрайни демократи с либерални разбирания за света?

Подобна среща можеше да има единствено и само козметичен ефект, а присъствието на фигурите, направили журналистиката проблемна професия я превърна напълно във фарс. Но смятам, че точно така трябваше. Срещата с Нели Крус мина по най-добрия начин - просто показа, че това няма да е начина за справяне с проблема.

В случая важи правилото на Остап Бендер - "спасяването на давещите се е дело на самите давещи". Нито един чужденец не може да реши проблемите на нашата родна журналистика. Защото журналистиката е област специфична, културно-разнообразна и в нея никога няма да има универсални рецепти.

Идеята за европейски мониторинг върху медиите не звучи зле, има хляб в нея, но не е решение на никакъв проблем. Защото е само отлагане на истинската битка. Това е като да замразиш човек, болен от рак, за да бъде съживен във времената в които ще могат да го излекуват. Нели Крус не е лечител, тя можеше да бъде единствено и само събеседник. Опасявам се обаче, че тук й възложиха ролята на психоаналитик, който трябва да се запознае с колективната лудост на колегията. И най-вече на едрите издатели, които узурпираха срещата и я превърнаха във вечерно комедийно шоу.

Битката за свобода на словото и за свободни медии в България може да бъде единствено и само битка на българските журналисти. Не ни трябва брюкселско рамо или европейско намигване за подкрепа. То може да бъде разрушително за крехкото самочувствие на журналистите, защото няма как брюкселските батковци завинаги да ни пазят от кварталните хулигани.

За да разберем целта на битката обаче трябва ясно да дефинираме какво означава свобода на словото и какво точно трябва да постигнат българските журналисти. Дали е само изясняването на собствеността и издателската прозрачност?

Липсата на свобода на словото е станало гениално обяснение за мързела в журналистиката. И доста от колегите просто реагират на събитията и не сядат един текст да напишат като хората. При това възниква въпроса - дали е свобода на словото битката за това да измислиш по-интересно прилагателно за ушите на Цветан Цветанов или за формата на неговия череп? Много повече свобода се иска да поведеш битка с огромни икономически субекти, които искат да превземат цели краища на България и да отровят живота на хората. Обаче тази тема някакси не влиза в обсега на загрижените разговори за свободата на словото. Кой е по-свободен - един журналист, който не спира да пише за проблемите на хората в Крумовград или човек, който се упражнява единствено в психологически анализи на тема премиер и кабинет?

Казвам това, защото свободата на словото е много по-сложен проблем, отколкото звучи на пръв поглед.

И заради това Нели Крус не може да бъде лечител на нашите болежки. Ние най-добре си ги познаваме.

Защото за разлика от всяка друга епоха в историята на човечеството днес журналистите имат много различни начини да бъдат свободни. Нима някой може да ограничи техния интернет живот и полетът на свободата им там? Ако човек има и знае какво да каже - може да каже по хиляди различни начини и поне по сто различни канала. Натискът съществува в редакциите, но трудно би се разпрострял и върху социалните мрежи. Заради това ми е трудно да слушам безкрайни оплаквания от липсата на свобода на словото. Свободата на словото винаги е на една ръка разстояние. Просто се иска понякога да я упражняваш и без да държиш да ти плащат за нея. С което не искам да кажа нещо срещу професионалните журналисти. Точно обратното - те са солта на земята и е късмет, че България има повечето от тях. Но не разбирам интелектуалната поза да чакаме един чужденец да свърши нашата собствена работа. Защото журналистите имат силата да променят медийната среда, дори и, когато срещу тях на барикадата се намират големите кинти. За целта обаче се изискват не единични действия и трогателни писма, а обединено и координирано усилие.

Изисква се и изключително силен дебат за какво ни е необходима тази свобода на словото и как ще я разбираме оттук-нататък. Защото, казвам го разкаяно, понеже и аз съм един от тези хора, постоянните упражнения на гърба на кабинета, правят хората резистентни към журналистиката. Властта не трябва да бъде оставяна на мира, тя трябва да бъде ритана докато не може да си седне на мястото, но очевидно не я ритаме на правилното място. А и, когато има хора готови да слугуват с еротична радост на властта и медийно да облекчават болките на кабинета, ситуацията става още по-шибана. Заради това катарзисът трябва да дойде от самите журналисти.

Брюксел егоцентрично е вперил поглед в собствения си пъп и ми е трудно да повярвам, че нашата българска медийна драма ще го трогне. Както правилно написа колегата Руслан Йорданов - "ако чакаме еврокомисар Нели Круз да реши проблемите на свободата на словото и българската журналистика, по-добре да идем колективно да се хвърлим в Перловската река..."

Перловската река наистина ще ни остане последния изход, ако прецакаме тази наша битка и оставим чужденци да я водят вместо нас. Нели Крус се оказа симпатична дама със заострено чувство за реалност и хубав хумор, но тя си замина, а тези, които стояха срещу нея и се превъзнасяха като морални икони, въпреки, че прецакаха всичко, си останаха тук. Нашите собствени медийни демони. Време е да си купуваме чесън и да правим сребърните куршуми за битката с тях.

А това си е наша българска древна рецепта. 

Брюксел няма как да я знае.