Страна на вечни блата и чорлави вещици

(няколко радикални и революционни обяснения за три-четири стихотворения на Александър Блок)

Преди изобщо да съм чел нещо от Блок, аз прочетох една статия в която се казваше, че той не е истински. Някакъв московски литератор по време на руската перестройка се бе заел със задачата да докаже, че Блок е само подставено лице, а зад него всъщност са стоели поне 4 други руски поети. Тогава още не бях подготвен за серията от мистификации, които пресата ще ни поднесе в бурните преходни години. Но си спомням извода на забравения отдавна литератор - разобличител - че поетите, които са приписвали стиховете си на Блок са били жестоко излъгани от историята, защото тяхното творение е заживяло самостоятелен и смислен живот, много по-пълноценен, отколкото някога са предполагали...

Това, разбира се, е чудовищна глупост.

Два или три дни по-късно обаче животът отново ме сблъска с името на Блок. В един разказ на руския фантаст Иля Варшавски "Любов и време" попаднах на знаменитото стихотворение:

Нощ, улица, фенер, аптека,

безсмислена, мъждива светлина.

И да живееш още толкоз века —

пак изход няма… Все ще е така…

Разказът на Варшавски е много хубав. В него се разказва за един руски изобретател, който намира начин да хване на телевизора си картина от бъдещето и да си приказва с жена от него. Двамата се влюбват. Жената казва, че в нейното време имат начин да стигнат до миналото, но после няма как да се върне. Уговарят се тя да пристигне на 29 май 1969 година, събота. Оказва се обаче, че главният герой сбърква календарчето по което се информира за времето, то е било за 1968 година. Той я е чакал в събота, тя е пристигнала в петък. Двамата никога повече не се виждат. А, каквото и да ми говорите, този разказ си беше изящен къс от социалистическа фанастика, лиричен, изисен и тъжен, каквито вече не се пишат в тази част на вселената.

Както и да е. Приех това за знак от небето, изтичах до библиотеката и си взех стихосбирка на Блок. Рядко в моя живот нещо с рими ме е поразявало като откровение. Аз съм дете на модерната епоха - приучен съм да се отнасям към поезията с постмодерна ирония, лека шега и насмешка, с едно намигване за всеки случай, защото най-вероятно лудниците са пълни с хора, взели поезията твърде насериозно. Но Блок е поет от който е трудно да не се възторгнеш. Тогава не оценявах изяществото на късите стихотворения - исках поезията да е безкраен поток от напрегната мисъл. И заради това първото нещо, което прочетох от Блок е поемата "Дванадесетте". Това произведение не е характерно за Блок, той все пак го пише след 1917 година, когато започва да вижда в октомврийската революция някакво проявление на мистични сили. До края на живота си през 1921 година Блок остава лиричен мистик, а революциите поразяват мистиците със силата на откровение, именно, защото са в състояние да преподредят света. В "Дванадесетте" Блок се доближива на места почти до експресионизма, имитира речта на улицата, поезията му е изтъкана от някакъв нечовешки ритъм, който не спира нито за миг, вкарва революционни лозунги, а последният образ от поемата е толкова разтърсващ и сигурно в годините след това е докарвал не един и два инфаркта на правоверни партийни литературни критици в опитите си да обяснят какво точно е искал да каже поета. В превода на Гео Милев (тази поема сякаш е правена специално за него) краят е пресъздаден по следния начин:

...и с венец от бели рози —

там пред тях: Иисус Христос.

Не ми е в стила да споря с титан като Гео, преводът му е зашеметителен, но краят не звучи както трябва, защото на руски последните два стиха се римуват, а за поемата е много важно последните два стиха да се римуват. На руски те звучат така:

В белом венчике из роз -

Впереди - Исус Христос.

Идеята е, че самата революция се ръководи от Христос. Това е зашеметяващ образ. Чел съм опити да се изопачи идеята на Блок, да се казва, че той не е схващал какво става, че е е опитвал да тълкува със стари образи нови идеи, ама не е точно така. Всяко обяснение в този дух ще е обида за поета и неговото перо. Блок прекрасно знае какво иска да постигне - той иска да обедини вяра и революция, на пръв поглед несъвместими идеи в едно, защото именно това е неговият натюрел. Цялото му творчество, изящно, лирично, самотно и странно, води до такъв кулуминационен момент, но това е отделна тема за която ще говоря само, ако някой се престраши да почерпи по бира. Иначе поставяме точката тук, да не говорим, че всичко това е само въведение в темата, така да се каже, кратка литературна увертюра, която ни води към момента в който да се запознаем с нещо различно.

Аз обичам доста от стихотворенията на Блок, но още при първото четене на неговата поезия попаднах на едно странно и интерeсно стихче, кратко, изящно и влудяващо, което смело мога да определя като любимото си от него. То в никакъв случай не е най-популярното, има голяма вероятност доста хора да са го пропуснали, прелиствайки томовете на Блок, но вероятно това е съдбата на истинските бисери - да бъдат откривани трудно като отдавна забравено пиратско съкровище.

Блатото е дълбоката орбита

на огромното земно око.

Той е плакал тъй дълго,

че окото от сълзи изтекло,

обрасло със суха трева.

Ала между стъблата и злака,

и белия пух на премрежени мигли

пробягва зелена искра,

и угасва всред блатото пак.

И тогава в селата говорят

дошли кой знай откъде

ясновидци и чорлави вещици:

„Блатото с вас се шегува,

подмамват ви тъмните сили.“

И докато те им говорят така,

побелелите старци се кръстят,

мъжете се смеят,

а върху моминските плещи —

личат ясно бели криле.

Блатата имат особена мистика. Отворете произволен фентъзи-роман и с голяма вероятност ще уцелите сцена в която злите сили стоят притихнали край някое блато или мистични сили витаят в мъглите, които ги покриват.

Блок обаче, и заради това ви казвам, че е страшен пич, независимо, че го представят като бледен и меланхоличен, изцяло преобръща идеята. Тук блатото обяснява целия свят. Целият свят е мястото, където става някаква магия на зелените искри. Образът на искрящото блато беше този, който ме плени на първото четене. В стихотворението се намеква, че блатата са очите на Бога, защото са места пресъхнали от сълзи. Мистичната атмосфера на уникалното начало се засилва от внезапния образ на ясновидците и чорлавите вещици, които се придържат към идеята, че блатото е лошо съзнание, демоничен разум, който си прави шеги с хората, които живеят край него...

А всичко това ярко се пренебрегва от финалния образ - върху раменете на младите момичета растат бели криле. Те стават ангели. Блатото ги превръща в ангели....

Блок е търсач на невинност. Ако говорят за него като за раним поет и човек, това се дължи най-вероятно не само на драматичната му любовна история с дъщерята на Менделеев, а на литературния му блян за чистота и непорочност. Това е стара като света идея, но той й е отдаден. Заради това в образа на момичета - ангели има такава, отричаща мрака радост. Блатото, центърът на тъмната мистика, искрящото със зелени искри блато, всъщност се шегува като превръща невинните в ангели. И това е утопичен образ на едно далечно и почти невъзможно щастие...

Това стихотворение трудно може да се разбере, ако не отбележим, че Блок много пише за блатата. Цикълът му се казва "Мехурите на земята" (фраза, директно свита от "Макбет"). В него блатата се показват като мистична, като светла, като странна, като неописуема сила и целият цикъл просто може да изкърти съзнанието на човек с дълбочината, която един поет може да постигне със своите думи. Ако приемем думите за лопати, то поезията е сравнима със сонда.

В едно друго стихотворение образът за който си говорим директно казва:

Обикни тези вечни блата —

непресъхващ е техният дух.

Този злак не познава смъртта.

Този храст, неизтлял, е тъй сух.

Блатото съществува като вечност, като нещо, което се простира от началото до края на времето. Блатото тук е директен образ на самата Русия, вечна, огромна и непобираща се в ума страна. И в нея край блатата раснат млади ангели, там сноват чорлави вещици и ясновидци, цялата страна живее в някаква изключителна форма на вечност. Според Блок вечността мълчи в полята.

Страшен образ. Мълчаливата вечност, която се е настанила над безкрайното пространство и гледа към всички чрез своите очи, блатата.

Говорете ми след това, че Блок не е знаел какво пише, когато поставя Христос начело на революцията. За него това е знак, че вечността най-накрая се сдобила с глас и тръгнала напред в света, за да заяви своето присъствие. Идването на Христос като революционер отменя света като сън и създава света като нещо, което стремително е тръгнало към райското състояние, когато всички ще носят бели криле на раменете си. Защото блатата така искат, а тяхното сияние е винаги силно, зелено и истинско.

Фактът, че нищо от това не се сбъдна, не трябва да е достатъчна причина, да не изумяваме от възторг от силата на такова мислене.

Поезията създава собствена реалност. Ето защо не съм сигурен, че Блок в момента не се разхожда край някое вечно блато и не се завръща насам, защото, когато човек заговори с вечността, другото изглежда съвсем леко смешно и преходно.

Като златиста зелена искра върху странно блато нощем.