Краят на политическата фейсбук-утопия за Арабския свят

Надявам се, че последните събития в арабските страни са убедили и най-големите подръжници на версията, че „Арабската пролет” е била чудо на социалните мрежи, колко много са бъркали. 

В разгара на бунтовете в Тунис, Египет и Либия, коментатори от цял свят ни обясняваха, че Фейсбук е направил света по-свободен, че радикалните блогъри вече не чувстват ръцете си в окови и, че вятърът на промяната този път подухва от Мрежата към Реалността.

Този ракурс идеално отговаряше на идеята на западния свят за това какъв трябва да е света. Те наложиха шаблона върху арабските страни, купиха си розови геополитически очила, взеха пакета с идеологически пуканки и започнаха да го ръсят щедро в своите изявления.

Когато на 14 януари 2011 година президентът на Тунис Зин ал Абидин бен Али напусна страната си, това отприщи процеси, които западният свят една-две седмици изобщо не знаеше как да възприеме, разбере и осмисли. Най-накрая от дълбините на модерната западна душа се роди философската идея, че това е порив по свобода в необичаен мащаб, рожба на новата електронна епоха, където думите не познават граници, а голите снимки на моделките не могат да бъдат ограничени дори и от най-строгата цензура.

Когато процесите се прехвърлиха в Египет, а след това и в Либия, открито се появиха проповедниците на Фейсбук, които твърдяха, че новият свят е дошъл, защото свободната комуникация е освободила съзнанията и напълнила с безгранични желания душите на много хора.

Тиранията на клишето не познава граници. Най-интересното е, че в него първи повярваха тези, които го пуснаха за идеологическа употреба. И до днес не мога да си обясня защо американците се вързаха на собствената си дъвка. Това е все едно наркоман да се самоубеди, че розовите слонове, които летят край прозорците му са безкрайната и абсолютна истина. Защото още, когато събитията се случваха със зашеметяваща скорост имаше хора, които предупреждаваха, че това, което се нарича „пролет” много повече прилича на тропическа буря с неизясними последствия. Че големият порив към бунта не едва от фейсбук, а идва от джамиите, защото все става така, че най-големите демонстрации са в петък. Но нима някой ще иска да приеме проклетата реалност, когато има толкова хубав сериал в който да вярва – сериалът „Фейсбук освобождава света”.

Европа и САЩ дори бомбардираха Либия, за да подпомогнат възхода на виртуалната утопия, защото нали така правят свободните нации – убиват в името на свободата.

Сега година и нещо по-късно идеята за фейсбук-освобождението започва да изглежда безумна и смешна. Парадоксално е, че именно в Либия се случи това, което разби завинаги тази идея. Убийството на американския посланик Кристофър Стивънс в Бенгази стана кървавото доказателство за това. Атаката срещу американските посолства се оказа перфектно планирана и изпълнена, особено на шумен фон като протестите срещу филмът-пасквил „Невинността на мюсюлманите”. Първаночално нападателите атакуват посолството, след като посланикът е изведен от дипломатическата сграда и укрит в убежище, под атака се оказва и самото убежище. Стрелят по него и с гранатомет, а от дима, пушека и взривовете американецът умира, а заедно с него още трима души. По същото време атака има и срещу посолството на САЩ в Тунис. Там посланикът успява да се спаси съвсем за малко. Пред дипломатическата мисия на САЩ обаче протестират хиляди и, както твърдят вестниците в един глас викали: "Obama, Obama, we are all Osamas". (Обама, Обама, всички сме Осама).

Тази координирана атака изключително много напомня на атаките срещу американските посолства в Кения и Танзания на 7 август 1998 година, осъществени тогава от набиращата сили и мощ „Ал-Кайда”, която само две години по-късно атакува американският мегакораб „Коул” в Аденския залив с лодка, напълнена с експлозиви, а на 11 септември 2001 година нанесе и най-болезнения си удар.

Атаките срещу дипломатическите мисии в Либия и Тунис обаче са събитие, сравнимо с 11 септември, дори в чисто политически смисъл пораженията от него са по-големи.

Първо, изобщо не е ясно дали атаката този път наистина е от „Ал-Кайда”. „Ал-Кайда” просто е единственото обяснение, което може да се продаде и да се разбере на американския политически пазар, защото, ако тепърва трябва да караш публиката да срича непознатото име на нова групировка, това ще изтощи допълнително електората и той може да реши да не отиде на гласува на изборите през ноември.

Това, че „Ал-Кайда” си приписа отговорността на атаките все още нищо не означава, защото „Ал-Кайда” от години не е това, което беше. Тя е нещо като популярен образ за който се носят градски легенди, но общо-взето никой не е наясно коя от тях е истина и коя лъжа.

Вторият проблем на САЩ е, че сега те просто няма кого да атакуват. След 2001 година Буш-младши нахлу в Афганистан, после с лъжа намери повод да окупира Ирак, но бурната демонстрация на одобрение за „Арабската пролет” в момента връзва ръцете на администрацията на американския президент. Как да хвърлиш бомби над държава за която само допреди два дни си твърдял, че е приятелска?

На трето място красивата приказка, която американците си съчиниха за арабския свят в момента се обръща срещу тях, защото се оказа, че това, което те разчитаха като романтичен любовен роман излезе епичен епос на ужаса. И последствията от грешното четене вероятно САЩ ще чувстват с години, защото към настоящия момент тяхното влияние в арабския свят клони към нула.

Те проспаха всички тези процеси, защото повярваха на своята красива лъжа.

Парадоксално е, но Кадафи в последните си мигове се опита да предупреди западните сили, че инвестират помощ в хора за които изобщо не предполагат какви са. Посмъртно трябва да му признаем, че е бил прав, само, че истината има качеството винаги да пристига досадно късно. „Може ли да спрем да наричаме това "Арабска пролет”, попита журналистът Дейвид Фръм. Това, което неговата статия не иска да признае, че май пролет изобщо никога не е имало. Да, сега американците ще тръгнат да твърдят, че фундаменталистите са опорочили революциите, че са се възползвали от стремежите на хората, което ще е само друг начин да се опитат да не признаят своя стратегически провал. Аз също вярвах, че хората от края на историята искат различен живот, но от самото начало трябваше да се отчитат не само местните специфики, а и това, че ролята на Америка в арабския свят с години е била единствено лоша. Заради това днес е лесно да пробудиш антиамериканския гняв, както не е необходимо дълго да убеждаваш християнин, че в ада няма да му хареса.

Не знам дали в Америка схващат, че бяха атакувани отново и то по изключително коварен начин. Арабите схванаха, вероятно и без Фейсбук, че живеем в глобален свят и една ракета, изстреляна в Бенгази, може да обърне резултата от изборите в САЩ. Това са техните статуси – бомби, които разрушават убежища.

И след тази ракети на мястото на виртуалната утопия останаха само пепелища и димящи постройки. Пролетта стана есен твърде бързо.

А социалните мрежи бяха невинни през по-голямата част от времето. Те не заслужаваха тъжната съдба да добиват статут на геополитическа утопия за новия свят на 21 век. Защото новия свят твърде досадно прилича на стария – хората си общуват с ракетни установки, а не с писма.

Американците за пореден път трябваше да се събудят в свят, който не разбират докрай. А това си е драма, повярвайте ми. Защото сега ще търсят начин как да отговорят и ще отговорят по-възможно най-грешния начин.

В свят, който не разбираш, ти просто не можеш да направиш правилен ход.

Дори и да имаш цял Фейсбук зад гърба си.