Как разбрах, че съм станал известен

Историята, която ще разкажа е страшна, а не весела. Има един безпогрешен признак по който си личи известноста и той е, когато някой реши да се прави на теб. Никога няма да съм в състояние да разбера каква е мотивацията на един човек да се опита да живее със самоличността на друг, но е факт, че такива перковци има. Има и хора - тролове, чиято единствена цел е да вредят и да бъркат в бохемския безгрижен и виртуален живот на един свободен вселенски електрон.

Преди няколко дни един приятел ми прати линк към една статия в блога на крайния антикомунист Стефан Краев. В тази статия десният перко е повел война с мене и дава скрийншотове от разговор по скайп, който би трябвало да е водил с моята скромна личност. Приятелят ми ми прати този линк, за да ме похвали как съм ядосал антикомунист, но аз изхърках на умряло, защото не съм водил никаква част от този разговор. Ама абсолютно никаква. Благодарение на един десен перко и неговите скрийншотове разбрах, че в скайп се подвизава някой със скайп-име "alexsimov77", който ми е овършал ФБ-профила, свил е моя снимка, свил е мотото "Ако едно общество не е способно да произведе утопия и да й се посвети изцяло, то е обречено на гибел" (мисъл на Чоран, между другото) и води виртуален живот като се представя за мене.

Очевидно точно тук е времето за малко самопризнания, които ще оформя като няколко важни точки:

1. Никога не бих си губил времето да говоря по скайп с десничар докато светът е пълен с млади жени, които искат да попият мъдрост.

2. Да се карам с антикомунисти не ми е хоби, особено да се карам с тях на лична основа. Бих пратил романтично писмо на Памела Андерсън, но на Стефан Краев не бих му писал дори и светът да свършва и фабриките за бира да искат да затварят.

3. В цитираният в статията текст "аз" заплашвам да ходя да се изпикая на паметника на жертвите на комунистическия режим, което е свръхпресилено изражение на истинските ми чувства. На мен техния паметник не ми пречи. Бих се изпикал пред централата на ДСБ, ама аз не съм десничар, че да поругавам паметници, било то одобрявани или неодобрявани от мен.

4. Леко се стресирах от факта, че си имам виртуален дубльор, двойник или клонинг, защото не съм наясно дали съществуването му е признак на лудост, мания или е просто е някакъв перфиден начин да се опитат да ме очернят. После обаче махнах с ръка. Няма заради някой трол да променям откритото си отношение към света, лъчезарността на своя светоглед, бохемските си разбирания и чувството за хумор, което ме е пренасяло успешно от епоха в епоха.

5. Прочетох статията няколко пъти, всъщност изобщо не обръщам внимание на оценките на Краев, а прочетох това, което клонингът е писал. И видях, че той си въобразява, че аз съм мощна фигура. Щом може да напише, че ще впрегна един ден ресурсите на МВР и МВнР, значи някой си мисли, че аз имам влияние. Истината е, че аз съм един свободен електрон във вселената и моето институционално влияние стига единствено дотам, че да гледам жалостиво, когато искам някой да почерпи с бира.

6. Ще помоля авторът на скайп-името alexsimov77 да спре да ми краде самоличността, защото това е досадно, тъпо и глупаво.

Да си Александър Симов е скучно и протяжно нещо, неизвестни приятелю. Александър Симов живее обикновен и невълнуваш живот, който се върти основно около четенето на фантастика, политическа философия и обмислянето на идеи за промяна на света. Нищо в битието ми не заслужава да бъде имитирано. А стилът ми е трудно имитируем, не, защото е много велик, а защото си е мой и няма как да ми го гепиш. Стилът ми това съм Аз, следователно всеки различен имитатор преминава не само границите на лудостта, но и границите на търпението.

Това е историята за това как разбрах, че съм известен. След като видях стила на имитатора си се зачудих защо трябва да има такива хора във вселената.

После обаче се развеселих. Очевидно моята скромна личност се явява кошмар за някои хора. Което е странно като се има предвид, че съм предимно позитивен и слънчев. И сигурно няма да е последния път в който някой ще се опита да се прави на мен. Но пък после се озарих от вътрешното знание, че щом се правят на мен, значи има нещо в мен, което тревожи, вълнува, възторгва...

Добре дее, знам, че преувеличавам. Но позволете ми да се насладя поне за миг на тази тролска ситуация.

И, не, няма да си заключа профила във ФБ. Ще остана отворен към света.

И все така некомуникиращ с идиоти :)))))