Четвъртият разстрел на Никола Вапцаров

През 1993 година един литературен критик, чието име днес никой с право не помни, Марин Георгиев написа едно от най-налудничавите неща по време на прехода – книгата „Третият разстрел” посветена изцяло на Никола Вапцаров. Заглавието беше иносказателно – първият разстрел е този, който отнема живота на невероятния поет, вторият разстрел го извършили комунистите, а третия разстрел самообявилият се литературен екзекутор запазваше за себе си. В книгата, спомням си я малко смътно, Георгиев с някаква демонична злоба бе решил да се саморазправи с Вапцаров като твърдеше, че ако бе оцелял до днес, той щял да бъде червен дядо, който ходи по митинги и крещи за БСП.

Проблемът на това една амеба да се съизмерва със звездите е там, че всяко нещо, което амебата напише всъщност не разгромява звездите, а показва нейната незначителност и новооткрита литературна пошлост. Заради това никой не запомни „Третият разстрел” с някакво откривателство в литературата – това беше травматична книга, която да измие миналото на нейния автор и да му придаде статут на иконоборец. В лошите текстове обаче има проклятие – думите настигнаха своя автор и го изхвърлиха от кораба на историята на прехода. Днес за Марин Георгиев никой не си спомня, а опитът му за измислено разобличаване на Вапцаров стои до днес като знак за това до какви перверзии могат да стигнат хората в опита си да се подмажат на новите времена. Третият разстрел не само не се състоя, но той се оказа самоубийство за екзекутора, което е поне някакъв миг на справедливост в дните на хаос в, които всички живяхме.

Има нещо във фигурата на Вапцаров обаче, което не дава мира на хиляди дребни душички. Фалшът на прехода започна още от мига в който някои хора решиха да унищожат идеята за Вапцаров, вместо поне малко да се постараят да достигнат неговите идеали. Вапцаров е всичко онова, което днешните десни мразят – чист, светъл, безупречен, идеалист, комунист. Ясно е, че по никакъв начин не се вписва в умишленото пренаписване на историята. България преди 1944 година бе изкарана някакъв земен рай, царство на благодатта, а това моментално постави Вапцаров в листата на тези, които трябва да бъдат разстрелвани постоянно, защото в творчеството му е отразена кристално ясно истината за епохата, света, хората.

След като третият разстрел не успя, срещу Вапцаров бе пуснато цяло едно поколение от шамански постмодерни критици, които бяха призвани да извадят политическото жило от неговата поезия, да замъглят идеите, да удавят в структуралистки клишета всеки смисъл, да удушат максимално всяка идея, че Вапцаров е описвал не само конкретна епоха, а една мечта, която е била жива през всички епохи и все още е пълна с енергия и виталност.

Ето ви един пример от текст на критикът Александър Кьосев, който през 2003 година е решил да каже няколко думи за стихотворението „Сън” на Вапцаров. Какво виждаме в текста:

„Но ако не сме в състояние да четем почитащо подобни текстове, да се идентифицираме с тяхната пропагандна мечта и да сънуваме техния сън от свое име, то в състояние сме да направим друго. Вцепеняването на подобни текстове в абсурдна отчужденост е херменевтична възможност. Може би те самите не могат да бъдат четени, защото, както казва Гадамер, не са достатъчно мъртви, не са на достатъчна културна дистанция от читателя, преживял буквализацията на техните абсурдни визии на главата си. Но освен вцепенен артефакт, те могат да станат и нещо друго: оптика на четене - ключ, отварящ врати към далеч по-обща проблематика.”

Идеята  на казаното тук е, че трябва да четем Вапцаров почти като детска поезия – да четем и да се смеем над историческия наивник. Вероятно така постмодерната епоха си представя своята нежна саморазправа с миналото, но това е като да танцуваш над ръба на пропаст, защото стоманената тежест на модерните клишета могат само за кратко да създадат илюзията, че миналото е умъртвено като мумия в египетска гробница.

Защото много следпреходни поколения в училищата продължават да преоткриват Вапцаров, да настръхват от вярата в неговите стихове, да виждат света през неговия поглед. Не е задължително да вярват в неговите идеи. Но те не остават безучастни към думите му.

Тези дни се изясни, че племенник на Вапцаров щял да пише нова книга за него. В рекламата на книгата е обявено, че тя щяла да разясни много митове за поета, дали изобщо е бил член на БКП, дали пък хора от миналото не са експлоатирали миналото му, защо делото му било прочиствано и редица други подробности. Още отсега мога да ви споделя, че аз почти сигурно няма да прочета тази книга, защото усещам, че това е опит да се организира четвърти разстрел над Вапцаров. Този път по нов начин. Дали пък крайния извод на книгата няма да е, че той е бил убеден антикомунист и твърдо е вярвал в царската власт, а?

Ясно се забелязва, че след като не успяха да унищожат неговото творчество ще се опитат да унищожат живота му, защото Вапцаров продължава да е незаобиколима фигура в българския културен живот. След него имаше стотици подражатели, но той си остана единствен – искрен, честен и блестящ. И сега някаква издънка от рода му ще се опитва да трупа популярност на гърба на поета. Историята се повтаря толкова досадно, че дори е скучно вече да се отбелязва.

Защо обаче Вапцаров е неудобен и днес?

Наскоро си направих труда да прочета всичките му стихотворение отново. Някои ме разтърсиха. Аз преди съм си давал сметка колко силен е Вацпаров в описването на несправедливия свят, но когато живееш в свят, който с огромна криза доказа, че е такъв, можеш да видиш как неговите думи са останали истински и все едно са били изречени вчера.

И понеже всичко, което описва Вапцаров е така трагично и несправедливо, неговият безкраен оптимизъм веднага те хваща за гърлото. Той е необикновен поет. В нито един момент не оставя отчаянието да го прекърши или унищожи – и заради това утрешният ден в неговата поезия завинаги е потънал в светлина и пролет. Когато в мрака имаш очи за светлото бъдеще, това е в състояние да развълнува дори и закърнели телевизионни психопати, израсли във времето на истеричната информация. Тази несъкрушима вяра е огромна сила, защото позволява на човек да надникне в един различен свят и този свят винаги е добър.

Част от стихотворенията удивляват още повече. Сякаш историческото време в България се е завърнало като едно време, защото само вижте какво пише Вапцаров в стихотворението „Родина”

Сега си ми близка,

по-близка от майка дори,

но днеска ме плиска

ненужно пролятата кръв,

насън ме души

площадния кървав двубой

на твои герои,

платени със чужди пари...

Поезията може да наднича по-напред във времето от самозваните пророчици. И Вапцаров е погледнал до днешния ден, сякаш е знаел, че някой ще се опита да го подлага на повторни разстрели, да се опита да извади светлината от неговите думи и да твърди, че там има мрак.

Колко напразно ще е всичко това!

Едно от любимите ми стихотворения на Вапцаров няма заглавие. Той дори не успява да го завърши. В избраните му стихосбирки се появява със заглавие „Ще бъда стар, щебъда много стар” и там са написани два страхотни реда:

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,

мечтите греят с синкава прозрачност.

Тази синкава прозрачност на мечтите никога не ми е давала мира.  Вапцаров е мечтател и заради това днешната епоха няколко пъти се опита да го разстреля.

Кой се нуждае от мечтатели в баналната епоха в която всички искаха да стават богати?  В която всички повярваха на лъжите и тръгнаха да си мислят, че историята е приключила  - богатите си остават богати, а бедните да тънат в „ужас свиреп”.

В този смисъл Вапцаров е изключително важен като човек. Но не фактите от биографията му го правят велик. Велик го прави това в което е вярвал, това, което написал, това, което ни остава като безкрайна вяра след себе си.

Могат да му организират колкото си искат разстрела, да се опитат да пишат жълти книги за него, да вадят клюки от миналото, да извращават биографията му, да печелят пари на негов гръб, да се стараят да го унищожават с безсмислици.

Той обаче е неунищожим.

Просто, защото е господар на мечтите, които никога няма да спрат да греят с тази неустоима синкава прозрачност.

И да показват, че различен свят има.