Брегът на безкрайната историческа тъга

Напоследък намирам много интересни стихотворения в романи. Литературата е свръхпространство -  всичко е свързано с всичко и такива поетични находки само потвърждават моята теория, че, ако наистина Бог е слово, то хората са просто сън на думите.

Фактът, че светът може да бъде погледнат през литературата по-добре отколкото чрез пряко наблюдение на действителностите, подсказва, че има нещо в самата природа на реалността, което ни убягва...

Но стига толкова - за това ще говорим друг път. Сега нека пак да се върнем на стихотворението. 
Намерих го в книгата на Йън Макюън "Събота" (роман за който може да се говори много, но пак ще се повторя това е отделна тема). В този великолепен текст обаче попаднах на странното и  уникално стихотворение на Матю Арнолд "Плажът на Довър" (1867). Чел съм го вече стотици пъти, прерових английската част на интернета, за да видя дали хората по света се интересуват от него и станах свидетел на изискани спорове за природата на тази поезия, за странната образност в стихотворението, за това защо Арнолд прелива от настояще в минало, от бреговете на Англия към бреговете на душата и схванах, че всъщност не съм първооткривател на бисера, а той отдавна е бил открит и за правата върху неговия смисъл се води спор безкраен като сапунен сериал.

Ето обаче и самото стихотворение, защото смятам да изразя ексцентрична гледна точка върху него:

Плажът на Довър

Морето тази нощ е тихо пак.

Нахлува приливът, луната руса ляга над вълните.

Отсреща Франция ту светва, ту потъва в мрак.

На Англия скалите се издигат

огромни и искрящи в нощния покой.

Ти до прозореца ела и сладък въздух поеми в гърдите.

Единствено по лентата на дългия прибой,

където морската вода се слива с лунноземната верига,

ще чуеш стържещия рев

на камъчетата, кото пяната замита в дълбините,

а с връщането си ги запокитва по висока скална дига.

Започва, спира се и се възражда до безкрай

все този бавен и разтърсващ ритъм,

разнасящ нотката на вечната печал над този край.

Навремето Софокъл сам го чул

по бреговете на Егейското море.

Проникнал в скрития му смисъл,

че мъката на приливи и отливи връхлита.

Когато слушаме рева, пронизва ни подобна мисъл,

дошла до нас сред таз вода - далечна, ледовита.

На Вярата морето нявга

било преливащо и вредом по земята

лежало като дипли на сияен пояс.

Но днес долавям сред далечината

меланхоличен и протяжно стихващ рев,

отдръпващ се с безкраен нощен вятър

към лунните безбрежни брегове

на този свят, покрити с морски пясък.

Ще сме си верни с теб, нали, любов!

Светът пред нас, добре разбираш ти,

е правен от химери и мечти

и въпреки, че е красив, различен, нов,

то в него липсват радостта и светлината,

сигурността, мирът и помощта.

Живеем тук като сред сън в нощта,

помитани от смутните сигнали на борбата

при сблъсък на войски безоки в тъмнината.

Стихотворението започва меланхолично като съвременно европейско кино - красивият образ на просветващата в далечината Франция и на съзерцаващият герой, който поема този образ в очите си е неизбежна част от романтичността на онази епоха. Това чувство обаче е толкова трайно, че всеки, който някога се е вглеждал от прозорците в нощта навън няма начин да не се почувства призован и да проследи мисловния лабиринт на Арнолд, който се усложнява в мига, когато престава описването на пейзажа.

И точно тук идва една изумителна идея на Арнолд, идея до която в различно време са стигали различни хора, тоест тя достатъчно трайно присъства в колективното съзнавано на човечеството. Че страданието, което изпитва един човек днес и сега, възможността отделния индивид да попадне в плен на вледеняваща печал, е нещо универсално. Тоест, че всеки човек може да изпита мъката на целия свят.

Заради това изведнъж се стига до Софокъл, който също край море е стигнал до извода за мъката и  за това, че тя е като вълните - идва и си отива. Един човек днес може да изпита мъката на  Софокъл. Това е идеята за универсално страдание.

Гео Милев в една своя статия за Яворов развива същата идея. Според него страданието в поезията на Яворов е така голямо и безкрайно, че то просто не може да бъде страдание на един отделен човек, а сякаш поетът е станал антена, която препредава страданието на цяла една страна.

Арнолд не е далече от подобно разбиране. човекът днес и човекът от миналото имат връзка чрез  прозрението си за страданието. Софокъл - морето - Арнолд - това е линията на меланхоличното съзерцание, която свързва исторически и литературно света в едно. 

Човекът пред морето и тъгата. Това е разтревожен образ, който преминава през времето и обединява всички хора. Всеки е стоял пред вълните с поглед към хоризонта и е усещал влудяващата мъка на това, че този пейзаж ще стои непоклатим във времето докато гледащият рано или късно ще изчезне. И светът ще престане да съществува за него.

Арнолд обаче се досеща, че това тревожно чувство е по-голямо от цялото човечество и именно в миговете на тъга се усеща единен с историята. Сякаш страданието е един от подценяваните начини да опознаеш своята преходност и непреходността на морето.

Изкуплението на това чувство, на усещането за безкрайна меланхолия и тъга е любовта. Обаче както във всяка велика поезия и тук любовта не е чувство само на радост, а по-скоро на обреченост. Любовта изкупва страданието, но също не може да пребори времето и е безсилна пред вятърът заразил с тъга още Софокъл.

Това световно и историческо страдание на човека, стоящ на брега на едно море е причината никой никога да не се почувства част от историята. Животът е сравнен със сън, а битката за нашата душа и живот сякаш се случват извън нас, независимо от нас, а образът на "безоките войски" (в оригинала те са наречени "невежи, глупави") не е точно тъжен, той е просто меланхоличен.

На брега на морето е царството на меланхолията, на историческото страдание на планетата, когато човек става световен чрез своята новооткрита тъга и болка.

Защото животът е също такова премигване като светлините на далечната Франция, гледани от брега на Довър.

Ако имаме върховен зрител във вселената той дори може да не забелязва как светлинката на този живот изчезва сред вълните.

именно това ражда меланхолията, която се появява във всеки един живот, за да ни напомни, че вървим по брега за кратко, а после го предаваме на следващите поколения, които нетърпеливо се тълпят след нас.

А безоките войски ще продължат да водят битката си за тях в тъмнината докато и следващите поколения съзерцават вълните и се чудят каква е тази тъга, която ги превзема ненадейно все едно всички научени думи са се събудили за живот.