С панихида в
храм-паметника "Св. Александър Невски" бе отбелязан вчера денят за
почит към жертвите на комунизма. Вицепрезидентката Маргарита Попова отиде да
отдава почит пред паметника на тези жертви пред НДК. Знайни и незнайни, пияни и
трезвени десни мислители пък написаха непоколебими статии за чумата на
комунизма, за ужасите, за това как всички сме задължени да почитаме 1 февруари,
защото иначе социализмът отново щял да изскочи из-зад първия ъгъл и да ни върне
във времената на лагерите и евтиния хляб...
Всъщност
иронията тук е неуместна. Всеки има право да почита своите дати от историята и
да им отдава преклонение.
Въпросът е
съвсем друг.
Защо България
така политически подло дели своите жертви? Нима едните жертви са по-ценни от
другите? Нима левицата не е давала своите жертви в името на една различна
страна? Защо никой днес не почита техните имена, не си спомня за тях? Защо
вицепрезидентката поне веднъж не отиде да отдаде почит и на тях?
Двойният
стандарт към историята е отражение на лудостта на времената в които живеем.
България не е способна на балансиран обществен живот, тя е държава на крайностите.
Резултатът от това е, че общественото помирение тук си остава илюзия. Всички
твърдят, че го искат, но никой не се надява някога да го види.
А и никой не
иска да го види.
Ако някой
искаше нямаше да кръщават булевард на Александър Цанков или аудитория в СУ на
Богдан Филов. Нямаше да има хора, които да твърдят, че престъпниците от
миналото са ангели, които заслужават паметници. Щяха да се съобразяват и да не
възвеличават хора, които са оставили след себе си море от кръв.
Обаче страната
ни е затънала в такова море от реваншизъм, че винаги забравяме за едните
жертви, докато се опитваме да възвеличим останалите. Резултатът от това е, че
вместо план за бъдещето, ние живеем в постоянна истерия за миналото. Това е
подмяна на цялата истинска памет за времето с кратосрочната идея да се извлече
някаква временна полза.
Та, колкото и
да бият камбаните на "Александър Невски", колкото и политици да се
изредят да почитат жертвите на комунизма, онези другите, забравените жертви
няма да изчезнат от самосебе си. Има хора, които никога няма да ги забравят. И
понеже помирението не се задава на хоризонта, днес паметта е последният начин на съпротива срещу
безумието.
Когато
държавата избира страна, това е безумие. Когато едните мъртви са добри, а
другите лоши това е безумие. Българското безумие обаче продължава вече твърде
дълго.
Заради това
историята никога не служи за нищо добро у нас. Защото повечето я гледат като
черно-бял филм.
А тя никога не
е.
No comments:
Post a Comment