Съседите в рая

Тези дни случайно се зачетох в последните стихотворения на Булат Окуджава. Става дума за стиховете му в последните 3-4 години от неговия живот (той почина през 1997 година). Прочетох ги с измление, въпреки, че някои от тях вече бяха минавали през погледа ми. Очевидно просто сега ми е било писано да ги разбера.

В края на своя живот окуджава създава най-потресаващите си стихове. В тях има една изстрадана и болезнена мъдрост, която учебниците по философия никога не могат да ти поднесат наготово. Това е мъдростта на опита, на човека, който обича да съзерцава вселената и да размишлява върху нея. И изводите му са феноменални и, нека да отбележа, почти несрещани в това, което наричаме руска култура и поезия.

Ето куплет от едно стихотворение на Окуджава от късния му период:

Что было, то было. Минувшее не оживает, 

Ничто ничего никуда никого не зовет... 

И немец, застреленный Ленькой, в раю проживает, 

и Ленька, застреленный немцем, в соседях живет.

Само за протокола, това стихотворение съм го чел на български и помня как преводачът бе пресъздал последните два реда:

Убитият немец от Льонка почива във рая,

а Льонка застрелян от него му е съсед.

Само забележете. Тези, които са били противници на живот и смърт на Земята, вече са съседи в рая. Сякаш нашите критерии за добро и лошо не работят в небесен размер. Божествената логика, сочи мъдростта на Окуджава, е по-различна отколкото ни изглежда тук и сега. Но това и непосилно като света усилие да простиш и разбереш този, който историята те е проклела да мразиш.

Това стихотворение на Окуджава влиза сякаш в диалог с едно друго легендарно стихотворение на руската литература "Убий го" на Константин Симонов. В писаната през 1942 година творба Симонов призовава руснаците:

Так убей же немца ты сам,

Так убей же его скорей.

Сколько раз увидишь его,

Столько раз его и убей!

"Убивай го колкото пъти го видиш". Разбира се, Симонов не е кръволок и психопат, това е по-скоро израз на болката, която е причинило немското нахлуване в Русия, отговор на едно зловещо насилие. Стихотворението е силно не, защото е агресорско, а защото е отговор на агресията. Но това е първоначалната, емоционалната, наситената реакция.

Окуджава пише за немецът и Льонка години след войната, когато вятърът на историята е стихнал и светът е потънал в други събития.

Окуджава има моралното право да признае райския статут на противника. Самият той е бил доброволец на фронта, участва във войната, а не е страничен зрител. А след войната написа вероятно една от най-легендарните песни за военните действия: "Нам нужна одна победа", известна още и като "Десятый наш десантный батальон". В нея се говори за това, че е необходима една победа, без значение от цената - това е смисълът от текста.

В края на живота си обаче Окуджава май започва да мисли именно за цената на победата. За това, че в края на краищата от гледна точка на небето всичко случило се е имало съвсем друг смисъл, било е изпитание не от патриотичен, а от душевен порядък и то и за двете страни.

И заради това сам признава пред себе си, че е стрелял с опияние по други хора, а изведнъж в края на живота си започва да се пита колко точно души е убил. Това е съд над самия себе си, а е трудно да се повярва, че много хора са способни да го направят по този начин.

Не знам защо този собствен съд на Окуджава ме трогна толкова много. Вероятно, защото докосването до мъдростта в нашия живот става изключително рядко. Баналното ежедневие не предполага водопади от различно знание. А в случая може ясно да се види как Окуджава се самонаказва с този размисъл и достига до някакво откровение за природата на света. За това, че омразата сама по себе си може да бъде отрова, защото в крайна сметка по облаците небесни един ден ще живеем в съседство с тези, които сме пропилели цял живот да мразим.

Това поставя и цялата постановка за това какво е победа под съмнение. Победата сякаш е нещо преходно и нетрайно, защото победа може да има единствено на човека над самия него. Когато се пречупиш да видиш света през този небесен поглед, който изравнява противниците и гледа на тях като на хора, тогава вероятно си постигнал онзи предсмъртен светъл поглед към вселената, който може да ти осигури спокойна и неразкаяна смърт.

В най-важната си битка обаче, твърди Окуджава, ти си самичък, а твоят противник е собственият ти живот, който трява да разбереш по друг начин.

Това е много ценно знание.

Стига да схванеш, че очевидно трябва да почнеш тази битка достатъчно рано, за да имаш време да разбереш пепелта от собственото си минало, което просто не може да бъде променено.

Може само да бъде осмислено с мъдрост, която го възпламенява по нов начин. 

Заради това не съм сигурен дали раят не е едно безкрайно повторено минало, но вече с мъдростта, която си натрупал...