Защо обикнах идеята за „висящо кафе”?

Всичко започна от един разказ на Тонино Гуера. В него той разказва как заедно с Федерико Фелини и Виторио де Сика са пили кафе в Неапол и е видял как двамата кинотитани са поръчвали кафе за себе си и по няколко "висящи" кафета. Най-накрая Гуера разбира, че висящите кафета са особена форма на солидарност - в кафенето влиза някой по-беден човек, пита дали някой е платил "висящо" кафе и, ако има такова го получава безплатно.

Ще ви призная нещо. 

Виновен съм. 

Чувствам се виновен. 

Няколко пъти прочетох тази история и я подминавах набързо. 

В света се случваха толкова други неща - редене на листи, политика, вицове за Бойко Борисов. Четях призивите във Фейсбук да се солидаризираме около нещо такова, но нито един път не обърнах внимание. Бях залисан във всеобщия хаос и май бях оставил проклетите ветрове на промяната напълно да прецакат мисленето ми. Виждах, че идеята за "висящо кафе" и в България се разпространява бързо като пролетен вятър, но някак останах встрани от цялата тази шумотевица.

И заради това се чувствам виновен. Позволих си да подценя българите. Позволих си да ги изкарам по-лоши, отколкото те наистина са. Сякаш не съм бил аз, а някой друг, който е гледал това.

Представата ми за "висящо кафе" се преобърна преди два дни, когато видях колко много кафенета в София участват в тази инициатива. И забележете - без да ги организира някаква държавна институция, без да има ръководители на благотворителността, хората просто се запалиха по една идея и решиха да я осъществят на практика.

Фактът, че толкова много знайни и незнайни участват в това ме преряза. И ме разчувства, защото за първи път виждам социална активност, която наистина може да помогне на хората. Която не се върти около старите тъпи клишета "гражданска активност", "гражданско наблюдение" и други подобни остарели простотии. Промяната на живота започва с малки стъпки.

С едно висящо кафе...

И после започна вълната.

Прочетох стотици статуси как това с "висящите кафета" било пълна тъпотия, как в България няма да проработи, каква голяма минавка е това. Не знам защо у нас винаги става така - всеки е готов с часове да ти обяснява защо нещо няма да стане, вместо поне веднъж да се опита да помогне. Българинът е зареден със здравословен скептицизъм към вселената, но бедните времена превърнаха този скептицизъм в отровен цинизъм.

Подобно цинично световъзприемане е причината големите идеи в България да се превръщат просто в обикновени вицове. Една дребна социална инициатива като това да купиш кафе на човек, който не може да си го позволи също стана повод за злостни подмятания, за гадни шегички, за откровен присмех, за иронични прочити. Всяка инициатива тук може да бъде удавена в хейтърски думи, въпреки, че този път като никога тя не е държавно дирижирана или политически мотивирана. В

сичко тръгна от един кротък текст, от една разказана история. Не пречете на хората, когато искат животът им да прилича на литература, иначе ставате обикновени престъпници.

Гледах доста "интелектуалци" предимно десни, които заляха тази идея с отрова. Защо ли бяха толкова злобни? Защото може би за първи път в историята на този преход обикновените българи по свой собствен начин откриха колко е ценно да си солидарен. Разбраха, макар и през едно "висящо кафе", че всеки сам за себе си не е стратегия, а давене. Едно общество може да оцелее в голяма криза и чрез малките жестове.

А хората във ФБ решиха да направят точно това.

Само за седмица толкова много се заразиха от идеята.

Охх, наистина се чувствам виновен, че аз я проспах.

Нима съм се оставил моите социални сетива да бъдат приспани?

В този смисъл историята с кафетата беше урок по смирение и за мен. Видях какво могат да направят хората и никога няма да приема една светла идея да бъде удавена в традиционната мътилка на баналния цинизъм.

Разбира се, че в България може да има по-важни неща за бедните хора - хляб, дрехи, дом. Но в едно изтормозено, изтощено и стъпкано общество най-накрая се пробуди нещо малко и светло. Нещо солидарно и бляскаво. Нещо истинско насред мрака на монополи, високи сметки и психясала власт.

Който смята, че това не е добре, значи е приел мрака за свой свят и затвора на системата за нещо нормално.

Вероятно с едно висящо кафе не можеш да промениш курса на вселената, но без това кафе сме обречени всичко и винаги да остане същото.

Завинаги.

Но, боже мой, колко някои хора мразят всяка проява на солидарност. Те са готови да извадят аргументи отвсякъде само и само да оставят света непроменен и мрачен. Не знам защо е така. Дори и подобна инициатива да не проботи няма никакво значение - важното е, че някой се опитва да намери път навън от лабиринта. Ние живеем в състояние на постоянна психологическа криза. Защото се стремим към един свят, а основно бърборят онези, които не вярват в никакво бъдеще, освен в парите, които получават по разни европейски проекти. Заради това изпразниха думите от съдържание, добротата от смисъл и превърнаха гражданското общество в мрежа от фондации-вампири. Може би българите несъзнателно се стремят към някакво друго бъдеще, солидарно и истинско, а не към сивотата на някакво европейско бюрократично настояще, където думите са изгубили смисъл.

Солидарността проявена като спонтанен жест е отрицание на всичко, което са ни говори за 23 години. Защото човек за човекът не е вълк, а е обратното - човек не може да живее без останалите хора, защото те, останалите хора са единствената възможност за истинско щастие. И висящите кафета са един от начините да кажем, че сме разбрали това.

Щях да остава този текст до последното изречение, но малко преди да го напиша попаднах на една ужасяваща статия от Калин Янакиев, озаглавена "Хлябът и гостът" в която той се опитва да даде богословско отрицание на идеята, че е важно да нахраним по-бедните от нас. В тази статия Янакиев осмива всички, които вярват в "сантименталния „социалистически” Христос", защото бедността била "нещо комплексно и сложно". Янакиев отива една крачка по-напред в своето черно християнство - в Библията той разчита знаци, че всъщност Юда бил този, който си падал по "социални помощи" и "материална грижа за бедните". А после започва сложно, патетично и нищо не означаващо мърморене, че бедните искали не само да имат, а и да бъдат. Значи бедността е божествено състояние, което е изнурително, опитва се да сподели Янакиев, но пък ти открива възможност някой ден сам Исус да ти дойде на гости. Този образ на гостуването на Бога, той го взима от една картина, която е гледал в музей. "Социалното християнство", казва още той, щяло да развращава хората.

Интересно е как можеш да бъдеш, когато нямаш нищо. Как можеш да бъдеш каквото й да е, когато светът е станал несправедлив, защото ти се трудиш като роб, а в крайна сметка парите отиват в един ограничен кръг от хора. Подобна богословска защита на неравенството не бях срещал от брошурките от началото на 20-ти век, но днес съвсем сериозно един човек се опитва по библейски да закрепи идеята за бедността и да оплюе всички, които се борят с нея.

Ето защо през годините хората са негодували срещу християнството. Когато не е милосърдно, то може да звучи като черна меса, особено, ако се опитва да ни представи един непроменяем свят.

Убеден съм, че Янакиев е написал тази статия като отговор на начина по който се променя обществото днес. То иска солидарност и милосърдие, защото небесният живот е далече.

Небето може да бъде свалено днес и тук. И християнските черни богослови знаят това.

Почва се с толкова малко. Нека пак да повторя.

С едно висящо кафе.

И с един ужасен като дявол християнски десен богослов.