Краят на омертата в клана ГЕРБ

Отдавна се убедих, че за да бъде разбрано явлението (засега ще го наричаме "явлението", пък в края на текста ще видим) ГЕРБ човек трябва да е чел не "Теория на демокрацията" на Джовани Сартори, а полезна книга като "Кръстникът" на Марио Пузо или в краен случай "Синдикатът на престъпниците" от Жан-Мишел Шарлие и Жан Марсили. Между другото последното четиво бе издадено отново само преди няколко седмици. Случайност? В политиката случайности има, в издателският бизнес те никога не се появяват.

Всяка книга може да бъде преоткривана по различни начини. През 1985 година, когато "Синдикатът на престъпниците" бе издадена за първи път - това вероятно е било четиво за далечния и екзотичен свят на мафията. Днес тази книга може да бъде четена като пътеводител в българските политически мистерии. Същото е и с "Кръстникът". Приключенията на фамилията на дон Корлеоне тези дни изглеждат невинни и романтични като "Тимур и неговата команда".

В романа на Марио Пузо, когато мафиотите започват война те казват, че "излизат на дюшеци" - тоест наемат отделна квартира, където да спят, защото в старомодните правила на сицилианската мафия семейството е свещено, а децата и жените са недосегаеми.

Днес и тук картината е различна. Мирослав Найденов излезе на дюшеци в едно телевизионно студио, но обяви, че се е погрижил семейството му да е в чужбина. Същото обяви преди няколко седмици и депутатът Емил Димитров, по-известен като Емо Фаса. Дори и само тези признания да бяха изкарани на масата срещу Цветан Цветанов - това, че хората от най-високите етажи на ГЕРБ крият децата си, това е ясен знак каква точно е атмосферата в ГЕРБ. Това е атмосфера присъща на мафиотска фамилия, а не на политическа партия.

Разбира се - много е трудно да гледаме Мирослав Найденов и Емил Димитров в позата на обществени герои и мъченически жертви. Но от тях полза все пак имаше. Те пречупиха омертата на ГЕРБ, законът на мълчанието, който сковаваше от страх всички наоколо и пуснаха малко светлина във вампирското свърталище. Гледката, която се видя е неприятна като миризмата в обществен клозет. От вътрешността на ГЕРБ се разнесе такова зловоние, че човек може да си помисли, че е сблъскал не с мафиотски клан, а със създание от роман на Стивън Кинг. Създание с милион уши, които дебнат в мрака и правят досиета на всички. Някакъв полицейски призрак, който е готов да изкара цяла вечност в СРС-дебнене на потенциални жертви.

Аргументът, че всички са подозирали, че в държавата наистина се слухти поголовно, така че описаното не е сензация, е интересен, но неверен. Едно е да имаш подозрения за нещо, съвсем друго е да получиш неоспорими доказателства, че то е истина. Ние имаме подозрения, че някъде в космоса има извънземни, но докато не ги видим с очите си гледаме всеки, който вярва, че е отвличан от летяща чиния като потенциален пациент на психиатрията.

Същото е и с полицейщината. Едно е да вярваш, че се слухти в името на някаква голяма справедливост и антикорупционен гняв, съвсем друго е да видиш, че всъщност слухтенето е направо абсурдистко в своя обхват и мащаб.

Едно е да си мислиш, че ГЕРБ са клоуни, които случайно са се добрали до властта, съвсем друго е да разбереш, че това е престъпен синдикат, който никога не е имал намерение да пада от власт, а е възнамерявал да векува на върха, укрепен от всички страни от подслушвателни устройства и полицейски щитове.

Нямам представа дали телевизионното убийство на омертата, което направи Найденов има свой външен диригент. Не съм наясно, защото не съм врачка, дали това не е някаква коварна и подла схема, някакъв старт на изтощителна вътрешнопартийна война в ГЕРБ, която като торнадо се изкачва към върховете. Не мога да гарантирам, че изявленията не са някакъв сценарий или пък интрига, неразбираема за нас обикновените хора с малко информация. ГЕРБ са като мафиотски клан, тоест всички обяснения за тях за възможни.

Те са миниатюрен модел на тоталитарен политически тумор, където, оказа се, всеки държи всеки с компромати, СРС-та, документи, подставени лица, фалшиви приятели и илюзорни съветници.

Този политически буламач, който лъха на гнило, сега обикаля страната като пътуващ цирк, въпреки, че мястото на главатарите на клана отдавна е в ареста, където трябва да пишат дълги обяснения за криминалната си кариера, поголовното подслушване и полицейските си разбирания за кубинката като управленски инструмент.

Но и подслушваните министри не са обикновени жертви. Аз не съм склонен да ги оправдавам. Да знаеш, че те подслушват и да приемеш правилата на такава игра, да не вдигнеш шум, а да си налягаш парцалите - това издава лакейска психика. Това показва и някаква дива баналност на властовото зло, ако използваме израза на Хана Аренд. В момента в който приемеш аномалията за част от живота ти, то демокрацията е потънала в помийната яма на полицейщината завинаги.

Това е проблемът, когато те управлява мафиотски клан. Те налагат отделни закони. Те градят държава в държавата, те изграждат паралелни структури, те обграждат легитимните органи със свои собствени формирования, те давят другия език и налагат своя собствен. Така човек заспива през 2009 година и се събужда пре 2013 година в един полуразрушен свят, където мафиотите бродят в руините и твърдят, че ще управляват още четири години.

Изявлението на Мирослав Найденов помогна да видим това, защото не са толкова много случаите, когато някой от Фамилията проговаря. Съдбата на нарушилите омертата е ужасна, това е запазената мафиотска марка.

Когато навремето ми попадна книгата "Гомор" на Роберто Савиано, аз наивно я четях с идеята, че описаното в нея се случва далече от България. Днес вече съм склонен да преоценя наивния си романтизъм. Савиано описва една Италия опасана от опасни бизнес-връзки, престъпления и прогнила от корупция. А нима не виждаме същото днес в България. Иска ми се това да беше преувеличение. Но всеки знае, че не е.

И най-лошото от всичко е, че от гледна точка на днешния ден не мога да кажа със сигурност, че Кланът е пречупен. Кланът присъства в медиите, диша от страниците на вестниците, фука се по всяка радио, окупирал е обществения живот, преразпределил е бизнесите, унищожил е елементарните съпротивилни сили, разпокъсал е обществото, разделил е хората, унищожил е нормалния български език и го е заменил с хулигански жаргон и лунатични фрази.

Рано или късно обаче, а това е смисълът да се чете литература, съдбата на всяка мафиотска фамилия е предрешена. Когато ореолът на романтиката се пречупи, когато клановете влязат във война, тогава измислицата свършва и започва истинската реалност.

Вероятно заради това ми харесва краят на романа "Кръстникът". В този край съпругата на Майкъл Корлеоне влиза в църква и се моли за спасението на душата му.

Това обаче е благородството на литературата.

Аз ще се моля целият Клан да попадне в затвора.

Отдавна вече им е време.