Мигове от българската политическа истерия

Оставката на кабинета на Бойко Борисов отприщи цяла лавина от политически събития, които никой не очакваше или пък не предполагаше, че могат да се случат.  В България политическото време обича да се движи точно така – да замръзва в определени периоди, а после да тръгне гръмогласно, шумно и заплашително като стичаща се лава от новосъбуден вулкан. В нашата страна политиката се задвижи отново от протестната вълна, която се помъчи, но все още не успява да роди алтернатива на досегашния модел, нито пък достоен отговор на водената от 23 години насам една и съща политика.

И така се създаде усещането, че вълната от гняв, недоволство и ярост, която запълни улиците се върна в своето начало все едно бунтовните мигове не са били, но всичко по своя ред.

Служебен кабинет на ръба на истерията

На 13 март президентът Росен Плевнелиев издаде дългоочакваният указ с който назначи служебен кабинет и така отвори пътят към очакваните и желаните предсрочни избори на 12 май. С друг указ държавният глава разпусна Народното събрание, което до своя последен миг приемаше удобни за ГЕРБ закони, а също така побърза да вземе решение за окончателно спиране на АЕЦ „Белене”, въпреки настояването на левицата думата за това да си каже следващият легитимен парламент, който ще се ползва с по-голяма степен на народна любов и уважение. Но ГЕРБ нямаше да бъдат ГЕРБ, ако бяха в състояние да слушат някого друг освен себе си.

До съставянето на служебно правителство, оглавено от посланикът във Франция Марин Райков, бивш кадър на Костов и настоящ на ГЕРБ се стигна след като 25 февруари ГЕРБ върна мандата за нова кабинет, който им бе връчен. Вече бившият премиер Бойко Борисов се появи в президентството с четири джипа охрана и в половинчасова реч обвини БСП и ДПС, че почти с метеж са свалили властта и ги призова да съставят правителство. Дори „благородно” им обеща 20 депутата от ГЕРБ, които той щял да задължи да стоят в парламента, за да поддържат кворума. На журналистите, присъствали на събитието им направи впечатление господарския тон с който Борисов се обръщаше към президента, както и оплакването на лидера на ГЕРБ, че медиите му се подмазвали без той да е искал това от тях.

Два дни по-късно, на 27 февруари, мандатът за съставяне на кабинет бе върнат и от лидера на БСП Сергей Станишев. Станишев избра сградата на „Дондуков” 2, за да съобщи за първи път, че ако БСП спечели изборите той няма да е премиер. Лидерът на левицата мотивира своето решение с това, че страната се нуждае от национално-отговорно управление, от програмно правителство, което да извади страната от кризата. Заради това той поиска от бъдещото служебно правителство да разкрие цялата истина за наследството на ГЕРБ и да бъдат освободени политическите назначения на управляващата партия, за да се гарантира честността на вота.

Междувременно опитът на Плевнелиев да привлече протестиращите към някакъв диалог удари на камък, защото в свикания събор за Обществен съвет, който да консултира преходното правителство се оказаха мастити фигури от прехода, представители на едрия капитал и втръснали на всички социолози.

„Не можем да стоим на една маса с тези срещу, които се борим”, отсече едно от популярните лица на протестите Ангел Славчев в мига в който протестиращите напуснаха президентството и бойкотираха сбирката.

Въпреки затихващите протести тяхната дума се чу и този Обществен съвет така и не се събра отново.

А междувременно от политическото безвремие отново изпълзя Иван Костов, който даде пространно интервю за това как последният трети мандат трябвало да бъде връчен на него, а той щял да го предостави на ГЕРБ и да бъде създадено програмно правителство. Изведнъж желание да става премиер изпита и лидерът на „Атака” Волен Сидеров, но в крайна сметка мандатът бе връчен на ДПС на 5 март, които също го върнаха и на вратата потропаха предсрочните избори.

Представянето на служебния кабинет също не мина без драматизми. На пък към Брюксел дни преди да представи управленския екип президентът Плевнелиев се оплака пред журналисти, че всеки човек на когото се спре моментално бива отстрелван от медиите и той вече не знаел кого да посочи. В крайна сметка избра министрите, повечето от които неизвестни и нови лица и ги пусна да се оправят в нагнетената политическа атмосфера.

„Това е Б-отборът на ГЕРБ”, беше моменталната реакция на повечето партии, защото от пръв поглед се виждаше, че новият кабинет се състои предимно от досегашни заместници, хора от втория ешелон на управлявалата партия, които не възнамеряват да действат радикална. Дори напротив – те започнаха в толкова лежерен темп, че някои от министрите изчакаха по две седмици преди да обявят заместниците си. Единственият знак за някаква промяна бе това, че социалната министърка Деяна Костадинова бе възкачена в ранг на вицепремиер, а правителството побърза да мисли за начини как да подпомогне бедстващите слоеве от населението.

Тяхното решение да пренасочат пари от инфраструктурните обекти към по-бедните хора обаче бе посрещнато на нож от ГЕРБ.  Бившата регионална министърка Лиляна Павлова обвини кабинета в популизъм и им размаха пръст, че не бива да поставят под съмнение строежа на пътища. Това се чу от нейните думи. Това, което медиите пропуснаха да отбележат по-широко обаче беше нейното признание, че в крайна сметка Тройната коалиция е построила и ремонтирала повече пътища от ГЕРБ. В епохата на вдигането на шум тези признания обикновено остават встрани. Но пък един ден хладната и безпристрастна история ще намери начин да подреди всичко на мястото му.

В търсене на новите лица

Радикалните социални протести постигнаха и друга, несънувана доскоро промяна. Те накараха старите политически партии да се размърдат и да търсят начини да се харесат на новото обществено мнение, което изпада в ярост дори при споменаването на „старите муцуни” в политиката.

Първа от тази вълна бе ударена БСП. На пленум на червената партия Сергей Станишев обяви, че той е направил своята саможертва чувайки гласа на хората и заради това е направил крачка назад и е отказал да бъде премиер дори и при победа на левицата. Постепенно започна да се чува, че знакови за БСП имена също се отказват от участие в листите. Георги Пирински, Любен Корнезов, Петър Димитров, Евгений Желев, Петър Мутафчиев обявиха, че няма да участват на изборите и дават път на по-младите. Вън от листите останаха и Емилия Масларова, Асен Гагаузов, Андрей Пантев. В БСП започна цяла вълна от промени и смени на имената.

Съпротива до последно оказваше единствено Румен Петков, който в поредица от интервюта обяви, че не разбира как разговорът по смяната на едно провалено управление се е превърнал в разговор за смяна на лицата в БСП. В крайна сметка обаче и той се отказа от битката и на решителния пленум на БСП за определяне на водачите на листи Петков обяви, че лично той е предложил Стефан Данаилов да бъде водач в Плевен, а той щял да помага на кампанията. Бившият лидер на социалистите в София Румен Овчаров също не попадна сред бъдещите кандидат-депутати. „Сега отстъпвам, но после ще започна да се връщам”, беше енигматичния му коментар на случая.

След като 50 процента от водачите на листи бяха обновени, БСП извади и имената за гражданската квота. Сред тях личаха олимпийският шампион Таню Киряков, икономистът Петър Чобанов, психологът Христо Монов, певецът Калуди Калудов, който обаче отпадна от листите заради двойно гражданство, боксьорът Детелин Далаклиев. Най-много спорове и медиен шум предизвика кандидатурата на издателя Мартин Захариев, защото в обществото до скоро той минаваше за десен. Захариев обясни своите мотиви с фразата, че не иска да се чувства пленник в собствената си страна и каза, че Сергей Станишев е единственият предвидим и последователен лидер в България.

Драмите не подминаха и ГЕРБ, въпреки, че бяха категорично отречени от ръководството. Емблематичния за управляващите депутат Емил Димитров, известен повече като Емо Ротманса, даде остро интервю срещу водещите партийни фигури на ГЕРБ – Цветан Цветанов и Искра Фидосова. Той обвини последната, че се занимавала единствено с правенето на интриги, а Цветанов, че подслушва телефона му. Димитров, който минаваше за много близък с Борисов и дори беше човекът обявил, че е платил скандалният полет на „Бистришките тигри” с правителствения самолет, обяви, че бяга в чужбина и, че ще остави семейството си там, за да гарантира сигурността му.

Втори скандал разтресе ГЕРБ, когато лидерът на БСП Сергей Станишев обяви, че е получил анонимен сигнал за това, че по разпореждане на Цветан Цветанов се е извършвало абсолютно незаконно подслушване на лидери на опозицията, общественици, бизнесмени. Според обвинението шефът на МВР е заповядва дори да бъдат подслушвани Георги Първанов по времето, когато е създавал АБВ и Росен Плевнелиев, когато е съставял служебния кабинет. Цветанов веднага отрече на пресконференция, която трая точно 2 минути и 29 секунди. На следващия ден обаче той се появи неканен в студиото на бТВ точно докато гостуваше Сергей Станишев, за да отрича категорично обвиненията и да твърди, че социалистите правят интрига.

Прокуратурата се задейства по случая и нареди спешна проверка в МВР. Въпреки това у журналистите остана съмнение дали тя ще бъде извършена качествено, защото бе поверена на прокурорите Николай Кокинов и Роман Василев, известни с близостта си с Цветан Цветанов.

Дори и този скандал обаче не накара Бойко Борисов да се появи пред медиите. След едномесечно отсъствие той се показа за първи път на 7 април, на конференцията на която ГЕРБ обяви водачите на своите листи. В организираната по-скоро като шоу партийна проява, символично проведена в зала „Арена Армеец” Борисов не спомена нищо за обновление, както и за Симеон Дянков. От думите му така и не стана ясно дали някога изобщо е имало такъв финансов министър. Въпреки, че призова хората си да не обещават нищо, той помпозно рече, че ако ГЕРБ пак управлява България щяла да стане различна страна до 2-3 години.

В ДПС също се почувства вятърът на промяната. За първи път бившия вече лидер Ахмед Доган остана вън от листите. За депутати не се кандидатираха и Емел Етем и Юнал Лютфи, с което ДПС също даде знак, че се опитва да покаже някакво търсене на нови лица.

В медийната суматоха около листите на големите и традиционни партии лицата от протестите някак се изгубиха. Ангел Славчев, Янко Петров и Дончо Дудев създадоха „Движение за граждански контрол” и влязоха в коалиция с неизвестната партия Демократична гражданска инициатива, чийто лидер Стефан Пеев бе известен навремето като близък до бившия седесар Евгений Бакърджиев. Движението се зарече да вкара 160 депутати в парламента и номинира като кандидат 28-годишната Йоана Иванова, известна като „красивото лице на протестите”.

Невероятен скандал и шум предизвика и друга новина – Представителството на студентските съвети обяви за свое лице Христо Стоичков. Той прие „тази чест”, но каза на студентите, че нямало да приеме да му петнят името. После на специално свикана сбирка пак в зала „Арена Армеец” бе учредено движение „Орлов мост”, което обяви, че ще се бори да влезе в парламента. Създаването на тази странна структура бе видяна като опит за политическо инженерство от страна на ГЕРБ и предизвика много гневни коментари. Ректорът на СУ „Св. Климент Охридски” Иван Илчев обяви, че никога не е давал името му да се споменава в това движение и забрани неговите сбирки в „Яйцето”. Много студенти от страната написаха протестни декларации срещу такава нагла употреба на протестното движение и припомниха, че Стоичков винаги е бил близък до всяка власт и особено до Бойко Борисов.

Бурите не отминаха и десницата – съюзът между отцепниците от СДС „Единство” и ДСБ така и не се състоя. А причините за това останаха неизвестни и мистериозни. Повечето предположения за поредната драма вдясно бяха, че Иван Костов и Надежда Михайлова отново не са намерили политически пътища един към друг за ужас на десните избиратели, които не харесват ГЕРБ и остават без реална алтернатива за изборите.

Така битката за нови лица стана водеща тема в преходното време до изборите. А междувременно икономическите новини носеха единствено поводи за депресия  - прокуратурата обяви, че почва наказателни производства срещу ЧЕЗ, но от ДКЕВР обявиха, че цената на тока не може да бъде намалена, а дори от лятото щяла да се вдигне.

Хората по улиците не реагираха на това, защото вече ги нямаше там. Но повечето социолози бяха категорични, че тази протестна вълна може да се върне всеки един момент, когато солените сметки за тока пристигнат отново.

Войната на социолозите

Сред събитията трябва да наредим и започналата открита война в българската социология, която за първи път стана толкова ожесточена, яростна и медийна. Всичко започна с една публикация във вестник „Преса” в която се твърдеше, че социоложката (във Фейсбук я нарекоха „социолъжка”) Мира Радева има изследване поръчано от мистериозни големи фирми, което дава на ГЕРБ 15 процента преднина пред БСП.

Изследването на практика взриви социологическата общност. Три големи фирми – Галъп, „Медиана”, „Алфа Рисърч” обявиха, че повече няма да сядат на една маса с Радева, която е превърнала социологията в откровена търговия. Мира Радева всячески се опита за защити своето изследване, но от ден на ден вълната от социолози срещу нея ставаше по-голяма. В крайна сметка тя стовари цялата вина за това, че цифрите са се появили на вестника, който ги е пуснал, но така и не успя да обясни защо не е поискала опровержение в него.

Скандалът разкри грозното лице на тази обществена наука и доказа нещо, което хората от години подозират, че резултатите в изследванията много често зависят от този, който ги плаща и колко плаща.

Все пак и другите социолози отчетоха, че ГЕРБ има преднина пред БСП, но в рамките на 4-5 процента. Интересното в техните данни обаче беше това, че за първи път има толкова много хора, които още не са решили за кого да гласуват и вероятно ще вземат това решение преди самия вот. Което прави резултатът от изборите непрогнозируем и трудно изчислим.

Вероятно тази постоянна несигурност на живота в България – политическа, социологическа, икономическа, социална, културна, е причината страната ни да съществува винаги на няколко милиметра от пълната истерия и усещането, че нищо не се е променило. Предизборното време винаги е кипящо и бълбукащо, но вероятно този път всичко отдавна е прегряло напълно, а бъдещето в тази истерия изглежда като неясна величина от странно уравнение.

През 1968 година, когато избухват студентските вълнения във Франция и страната изглежда на ръба на революцията изборите са спечелени категорично от голистите, които са си управлявали до този момент. На следващата година обаче дьо Гол завинаги излиза от политиката.

В тази времена на промяна и бунтове може би точно такава съдба чака победителят от изборите.

Сега остава да видим кой ще изтегли късата клечка.

(текстът е писан за списание "Ново време")