Западът и Русия – път осеян с предателства

Съвсем наскоро се престраших за втори път да гледам руския филм "Адмирал", който е посветен на основния идеолог на съпротивата срещу болшевиките Александър Колчак. Филмът е много емоционално изтощителен за мен, защото ме поставя пред политическа и душевна дилема.

Аз просто не съм свикнал да си представям Колчак като човек. Израснал съм с идеята, че това е основния гад по времето на Гражданската война в Русия, траяла изтощително дълго в периода от 1917 до 1923 година. И просто не съм свикнал да виждам Колчак от неговата човешка страна. Това не го прави по-малко чужд на моите политически идеи, но когато погледнеш истината от различен ъгъл, тогава вече си склонен не точно да простиш, а да разбереш, което е почти едно и също.

Филмът "Адмирал" е концентриран не върху политическите идеи на Колчак, а върху неговата трагична любовна история, но дори през мъглата на литературната драматизация се описва една съвсем различна фигура от тази, която аз бях свикнал да виждам. Колчак е праволинеен, фанатичен, убеден, интелигентен и убедителен, което го прави най-голямата фигура в белогвардейското движение изобщо.

Само между другото - опитът да се обобщи така на едро - "белогвардейско движение" е нелеп. Това, което по-късно наричаха "Бяла гвардия" всъщност са поне пет отделни различни групи, всяка със свои цели, разбирания и тактика, което всъщност е причината в крайна сметка болшевиките да спечелят Гражданската война. Срещу себе си те нямат единна и организирана съпротива, а много разпокъсани групички, които воюват както си знаят и за каквото си знаят.

В този смисъл Колчак е наистина най-страшния враг за болшевиките, защото се опитва и в един период успява да обедини много хора около себе си, да създаде цяла армия, да установи контакт със западни съюзници и да се превърне не само във военна, но и в политическа заплаха за властта на болшевиките. Филмът "Адмирал" се занимава съвсем малко с тази тема, но вече, ако човек се интересува може да прочете доста неща за Колчак, изчистени от идеологическата прах на епохата.

Русия очевидно вече е страна, която е постигнала някакъв мир с историята. Защото руснаците все още делят историческите си фигури по политически убеждения, но успяват да признаят това, че и едните и другите са обичали Русия, просто са имали различни планове за нея. Историята в Русия все още е повод за спорове, но съвсем не е гранична линия на политическото ожесточение, което историята предизвиква у нас например.

И заради това е било възможно да се направи един такъв филм за Колчак - разтърсващ, истински, емоционален.

Но всъщност идеята на този текст е да се занимае с нещо друго. Русия, най-голямата европейска страна, винаги е била ментално разделена между двете геополитически плоскости - Запада и Изтока. Това е проблем с неистова сила в руската история. Цели епохи подред руският елит търси този Запад като някакво универсално решение на проблемите, като начин за поставяне на историята на Русия в нов поток. Дори и днес част от елитарната опозиция в Москва представя себе си като "западен избор", въпреки че в тази фраза се крие блестяща красота и неизчислим ужас.

Много западни анализатори и до днес не могат да решат този руски ребус и заради това решават, че Русия е някаква душевна, политическа и емоционална аномалия. Не е точно така. Западният избор там е проблематичен, защото Западът на практика никога не е спирал да предава Русия. При това отново и отново с настойчивостта на призрак от пиеса на Шекспир.

Колчак е доказателство за тази трагична неизменност. Той е е трагича фигура, защото той никога не е искал да види Русия слаба и унижена държава. Неговият план за страната му е съвсем друг. И той търси западната помощ с надеждата, че този митологичен Запад споделя неговата визия. Но истината е съвсем друга. Целта на европейските държави от няколко столетия насам винаги е била Русия да бъде изместена на изток и да не бъде фактор на Стария континент. Западът иска слаба, унижена, подчинена Русия, нещо, което Колчак никога не би приел, ако бе осъзнал навреме.

Свидетели на неговия живот казват, че всъщност адмиралът през цялото време е подозирал, че ще бъде предаден. И точно така става - в крайна сметка французите го предават на болшевиките и така рухва още една надежда, че Западните страни могат и искат да видят Голямата страна велика. 

Те я искат озлобена, бедна и в постоянно вътрешно напрежение.

Русия е била предавана от Запада толкова често, че е живо чудо, че и до днес това е единствената страна в която е гордост да кажеш, че си европеец. 

Западният избор на Русия съвсем не е толкова очевиден, колкото им се струва на тукашните мърморковци, които все за нещо са подозрителни и злобни. Просто Русия си научи страшния урок за предателството по най-тежките начини. Мина през толкова много изпитания, че всяка друга страна би изчезнала завинаги. Но Русия оцеля.

Както е оцелял и споменът за Колчак, този трагичен бял генерал, така незаслужено оплюван в миналото. Може да е бил всякакъв, но е бил патриот. И плаща с живота си за този патриотизъм, жертва не само на предадена вяра, а на цял един съкрушен идеал. Защото Европа може да бъде хищница, а Русия най-добре знае това.

Филмът "Адмирал" също не акцентира върху този момент. 

Но той се набива в очи от цялата история. 

Колчак е краят на една епоха. След това дойде друга. Когато и другата епоха свърши, Русия отново се опита да потърси Запада като алтернатива на своята история. Западът пак я предаде. Но Русия пак оцеля. 

Заради това сега Западът тъне в своята нова фобия, защото е останал без други оръжия за предателство, което вещае тежко напрежение занапред, но пък и интересни времена, каквото й да разправят китайците за тях.

Колчак, иска ми се да вярвам, би оценил иронията на днешната ситуация. Предадените знаят най-добре да се смеят, защото вече всичко друго, едва ли им е страшно...

Море прячется за туманами,

В небо серое, в тучи рваные,

За горизонт вдали.

Караван идёт, расчищая путь,

Этот минный след нужно обмануть,

За нами корабли.