Парадоксът на прогресивните

Работата по един избирателен кодекс е миничудо на българската душа. Проектът бе започнат само преди седмица, а вече има не само наплив от идеи, а някои от тези идеи влизат в сериозно противоречие една с друга. Разнообразието варира - една предлагат преференциално гласуване, други изцяло мажоритарно, трети искат електронно гласуване, четвърти машинно. Разнообразието от мнения е респектиращо. И сега идва основния парадокс.

Как да се приемат изборни правила, които да удовлетворяват прогресивната част от народа? Нали дори и самата прогресивна част е доста разделена в своите политически търсения?

Едната хипотеза е да се даде цялата власт на народа и да правим референдуми до окончателен световъртеж. Но другата хипотеза е още по-невъзможна - да се постигне някакво елементарно съгласие. В ситуация в която всички крещят възмутено, морално и прогресивно, очевидно съгласието е нереално. Което не е проблем единствено на властта.

Самите идеи, които прогресивната част от народа предлага също са доста дискутируеми. Например - мажоритарния вот. Дали някой се съмнява, че партиите ще имат последна дума при определянето на тази кандидати? И изобщо фиксирането в мажоритарното гласуване като някакво универсално лекарство за демокрация също е леко съмнително. Защото мажоритарните кандидати лесно могат да бъдат купени с не чак толкова много пари? Или някой си мисли, че олигархията ще стои отстрани срамежливо усмихната?

И най-накрая - как прогресивните и усмихнатите си представят приемането изобщо на правила за избори, когато искат кабинета да си ходи? Кой ще ги гласува? Защото, ако дойде служебно правителство на власт, това означава, че парламент няма да има, а без депутати няма и нов Избирателен кодекс. И така влизаме в самоубийствената хипотеза на избори по старите правила на екстремната монтански школа.

И това е парадоксът на прогресивните. 

Все най-доброто искат, а все се получава както винаги.