Датата 10
януари 1997 година завинаги се е запечатала в съзнанието ми. Факултетът по
журналистика в София е съвсем близо до сградата на парламента, а ние група
второкурсници, които имахме упражнения по нещо наречено "Основи на
фотографията" със фотоапарати от средата на 20-ти век бяхме пуснати из
софийските централи простори, за да снимаме и да тренираме във великото
изкуство на улавяне на мига.
Точно в
тези мигове напрежението край парламента се покачваше, а в генетичния код на
всеки журналист е отпечатано непресъхващото желание да се вреш винаги в
епицентъра на събитията. И така вървяхме сред протестиращите, тяхната злоба се
покачваше с всяка минута, снимахме. Самата атака на парламента така и не я
видях, тя май стана доста по-късно, но си спомням свирепия рев на улицата. Аз
тогава по никакъв начин не подкрепях протеста (седесарите винаги са ме дразнели
- това просто е по-силно от мен), но пък протестната енергия винаги успява да
заплени, дори и когато не си обзет напълно от нея.
Само
допреди година твърдо бих определил онзи протест като десен и истеричен. Сега
пак ще си оставя думата истеричен, но вече не съм сигурен в думата десен.
Протестът през 1997 година си беше и солидно социален, защото икономическото
положение на страната беше мрачно и безнадеждно, а на всеки убеден и надъхан
СДС-талибан сигурно са се падали по 10 души, които са били там от отвращение
към управлението, но без ясен партиен план в главата. Но тогава имаше партия,
която изплува на вълната на недоволството - СДС се събуди от безвремието на
своето люспене. Най-трайният ми спомен за този далечен и студен 10 януари е
случайно дочутият разговор на две жени, които си говориха за Иван Костов като
месия, който само щом дойде на власт веднага ще вкара България в Европейския
съюз. Сега си мисля, че може наистина да са вярвали в това.
1997 година
съвсем не беше триумф на българското дясно, не напразно днес освен
меланхоличния Петър Стоянов никой друг не иска да си спомня за тази година.
Беше красиво да вярваме в легендата за синята 1997 година, но това беше година
по-скоро на надеждата, че България може да има друго лице. Тази надежда не е
лява или дясна, защото тя никога не политическа категория. Това е литературен
образ и заради това всички сбъркаха обяснявайки си 1997 година с политически
термини. Никой не може да обясни красивата мелодия само с научни похвати. Губи
се магията.
През 1997
година протестът не беше десен, защото в България нямаше почва за никаква
десница. Протестът беше романтичен и заради това обречен да завърши нещастно...
Истински
десният протест в България започна на третия ден след изборът на Делян Пеевски
за шеф на ДАНС и два дни след неговата оставка. Протестите не спряха, когато
фигурата на демоничния медиен магнат се оттегли. Пряката демокрация обаче
победи - два дни на площада стояха леви и десни в един национален отпор на
безумието, в един пик на пряката демокрация, в едно красиво усещане за единен
народ, обединен от своето възмущение.
После
протестът придоби съвсем друг смисъл. Хората, които продължиха да излизат
твърдяха, че се борели за нов морал в политиката, за санитарни граници, че
водели битка срещу олигархията. Появиха се патетични статии, че сега бил
последния шанс за нормална държава, че сега било времето за всичко. Прочетох и
няколко анализа колко гадна щяла да стане България, ако протестите не успеят.
Всичко това
също не бих могъл да отнеса към политиката. Това е литература. България никога
вече няма да бъде същата държава, защото националния протест през първите два
дни сериозно я промени. Толерансът към подмолните политически сделки вече е
нулев и това биха ви го казали, както протестиращите пред Министерския съвет
(описвани от медиите като небесни създания, които не вървят по земята), така и
протестиращите на пилоните пред НДК (гледани подозрително и съскащо от медиите,
разпитвани по полицейския начин, гаврени и презирани от висотата на
телевизионните студия). Така че изобщо не приемам тезата, че краят на
протестите означава триумф на олигархията. Нима съвестта на хората ще заспи
толкова бързо? Не вярвам. Олигархията скоро няма да триумфира.
След третия
ден протестът е изцяло политизиран. Трябва да направим разлика в думите. Всеки
протест за кауза е политически. Политизираният протест обаче вече има и други
цели, които не е задължително да обявява на висок глас. Така в редиците на
протестърите четем много яки лозунги срещу КТБ, Делян Пеевски и Цветан Василев.
Но нима те са пълно описание на олигархията у нас? Нима само те я
представляват? Пеевски и Василев са пълни капути и заслужават хейта към тях. Но
как пък един път не видяхме плакат: "Прокопиев, не си хили и ти си
говедо!".
А липсата
на национална идея за това как точно борим олигархията също е много съмнителна.
Пука й на олигархията за това, че някакви там се разкарват с плакати. Но ако
тези някои кажат - искаме ревизия на всички приватизационни сделки, до една, до
най-последната и, ако хванем нарушения отнемаме ви собствеността, тогава ще се
стресира. Олигархията разбира единствено и само, ако я удариш по парите.
Другото просто не го схваща.
Ама тези,
които протестират, едната част от тях де, не трябва да обобщаваме на едро, са
зализани и фризирани. Те са дясно клиширани и възпитани по начин, който не им
позволява да признаят пред себе си, че оттук-нататък България може да излезе от
моралния си ступор единствено чрез крайно лява политика. Когато натиснеш
мазните и престъпни богаташи в ъгъла и им потърсиш сметка, едва тогава можеш да
твърдиш, че си борец срещу олигархията. А не да флиртуваш с едната й част, а да
се зъбиш люто на другата.
Това, което
пиша съвсем не означава, че защитавам БСП. Нито, че БСП олицетворява лявото.
Случилото се у нас отвори вакуум в лявото пространство, защото битката срещу
олигархията е органически лява идея. Но да се бориш с нея днес не може да стане
единствено с "въвеждането на правила". От правилата вече няма смисъл,
защото тия свиха кинтите и си разпределиха собствеността. С новите правила само
ще ги увековечите завинаги и ще им създадете статут на недосегаеми. Ако всички
сме съгласни, че България е спряла на ръба на някаква пропаст, трябва да си
дадем сметка, че оттласкването от там няма да стане освен чрез Страшен съд над
всяка престъпно придобита икономическа собственост.
Но виждаме
ли такова искане сред протестиращите? Не, няма го. В този смисъл не напразно
десните описатели на протеста днес се отнесоха първоначално с толкова злоба към
февруарските протести. Онези протести бяха стихийни, неориентирани, но хората
излизаха и викаха: "Национализация!". А това вече е политически
проект с ясна насоченост.
Днес по
площадите виждаме само някаква неясна естетика, получила апотеоз в една
уникално цинична снимка - група младежи, които са се направили на червени
бабички. Ако приемем че битката е народ - олигархия, то червените бабички са
звеното, което стои максимално далече от олигархията. И, ако иронизираш
червените бабички - значи ти не само не получил добро възпитание, ти си пълен
изверг, който е на страната на олигархията.
Естетиката
на този протест е толкова дясна, че кръвта на всеки левичар би завряла в мига в
който види Георги Господинов или някой друг мракобесен интелигент, който е
готов с часове да ви обяснява за красотата на протестиращия надкласов титан.
Десните си научиха урока от 1997 година. Знаят, че ако извадят дори и едно
синьо знаме, народът ще си бие шутът от площадите. Синьото знаме се
компроментира толкова, колкото името на БСП, въпреки надеждите на част от
стария седесариат.
Тази
естетика е нарцисоидна и вече използва речника за битка срещу олигархията не
като искрено убеждение, а като позициониране в модното пространство. Думите им
вече са станали повърхностни, а на най-искрения въпрос: "Защо не се
възмущавахте по времето на Борисов?" повечето не отговарят.
Само да
уточня - голяма част от левите и една солидна част от неориентирано десните
нямат притеснения да отговорят на този въпрос. С очите си съм виждал тяхната
битка с полицейщината и безчинствата на ГЕРБ. И точно тези хора винаги
отговорят на въпроса къде са били. Това е причината да не мога да съм абсолютно
гневен на всички от протеста. Просто съм убеден, че там има много добри хора.
Но примерно
да гледам новия лидер на ДСБ Радан Кънев да ми описва своята партия като
алтернатива на олигархията няма да стане. На всеки важен вот в предишния
парламент ДСБ подкрепяше ГЕРБ. Гласуваха за тях при вотовете на недоверие или
се въздържаха. Това пък е виновното минало на десницата от което тя не може да
избяга, но което прави въпроса - абе защо не се възмущавахте тогава
изключително легитимен...
Днес на протестите
все още има малко леви хора. Те са последните романтици в левицата и аз искрено
им завиждам за вярата. Вярата е позитивна сила във вселената, но аз просто не
мога да се изправя до старите седесари, които знам, че търсят единствено
политически реванш и да им вярвам, че те са получили катарзис и сега се борят
за единствено за каузата народ срещу олигархията. Смятам, че трябва да има
санитарни граници в политиката и моята битка е вляво, за радикална и остра
левица, за безкомпромисна политика.
И няма да
приема някой да тълкува моята позиция като опит за бягство от реалността. Щеше
да е опит за бягство, ако продължавах да се самозаблуждавам, че това не е десен
протест. Той е десен и заради това силно ограничен в центъра на София.
Тези дни
видях на снимка внучката на бившия комунистически премиер Гриша Филипов,
Людмила Филипова сред протестърите. Това е другата група, която не мога да
дишам - наследниците на стария комунистически елит, които са ползвали с пълна
сила благата на предишната епоха и, които сега искат да се институционализират
като съвест и на тази. Значи аз съм червения боклук, а Людмила Филипова не е,
така ли? Как ще е боклук - тя е чиста, млада, красива, съвременна, богата,
преуспяла, модерна, очарователна. Аз няма да легитимирам подобни обществени
перверзии.
Зададеният
тон, който после бе свален ясно показва какво е истинското отношение на тези,
които се гаврят със самата идея, че може да се увеличават социалните помощи.
Заради това
една огромна част от левите просто вече не намират мястото си на протестите.
Те не
откриват мястото си и в БСП.
А това вече
е интересно, но си е тема за отделна статия.
И поне за
една революция, хей.
Хубаво де, съгласна съм горе-долу с това, което си написал. Ама аз друго не разбирам. Защо на моят протест на 14-ти юни, на най-логичното място за левия прецакан избирател - пред Позитано, имаше една шепа хора? Аз не искам да крача със сините, аз искам да протестирам против наглостта на червените с други червени рамо до рамо. Пред централата на Позитано. Ама, пусто, нямаше никой. Затова като ни няма нас, не можем да се сърдим на онези, че са там. Легитимно право, брат!
ReplyDelete