Безкрайното лято на истинската революция

Кратка разходка из София малко след поредния ден на бунт.

Улиците са блокирани.

Малко на брой хора стоят по пешеходните пътеки.

Павилиончетата, които са окичили знаменца удрят яко с цената на бирата. Вятър. Софийски звезди. Шум на дървета. Политика.

Усещането е, че все едно си във филм. Все едно си попаднал в лято, което няма да свърши.

Големите градове изглеждат свръхжизнени дори и през нощта. Май цивилизацията ни е една голяма битка с древната нощ. През цялото си съществуване като биологичен вид ние сме се борили с нея. И с големите градове взимаме надмощие в тази битка. Или поне така се надяваме.

Аз не участвам в този бунт. "Младите, светлите, красивите, успелите, модерните, невероятните, чаровните, съвременните" яко ме дразнят. Какво да се прави? Това е по-силно от мен.

Виждам някакви хора, които искат рестарт на живота си.

Това в повечето случаи са обрулените стари седесари, които си въобразяват, че всичко може да почне отново.

И като почне отново, какво? Изведнъж ще се случи чудото?

Напоследък се научих да ценя хората с убеждения. Не знам как стана така. И изведнъж с лек ужас за самия себе си установих, че изпитвам известна симпатия към тези обрулени от живота хора. Те вярват само в малката революцийка, но все пак вярват в нещо.

Напоследък, да се повторя, харесвам хората, които вярват в нещо. Струва ми се, че вярата е единственото нещо от нас, което може да ни надживее.

Вярата на старите седесари се е завърнала в тях. То и заради това само София се бунтува, просто седесари останаха само в София.

Изборът си е техен. Но техният бунт не е моят. Техният е зализан и тъп. Но все пак го уважавам.

Хората, ако искат да се бунтуват.

Аз обаче изпитах някаква неясна тъга.

Това ще е последното лято в което ще съм на 35.

После пак ще има лято, но не знам дали ще е същото.

Сетих се за едно стихотворение на Дамян Дамянов - "Влак 33". Офф, напоследък не чета достатъчно поезия и май деградирам в еволюционната стълбичка - това са минутите за самокритика.

Последният куплет на стихотворението беше:

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само свирката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой - с номер "тридесет и три"...

Попитах, а дали един ден след 30 години пак ще съм аз и пак ще бъда в някакво лято, а?

Дали лятото се променя с времето и губи ли човек усащенето за неговата безкрайност и случайните по-хладни ветрове?

Оказа се, че политиката може да изчезне, когато човек си задава въпроси за вечността. Но ви зареждам с жокер как да ме познаете след 30 години.

Ако видите нахален дядка, който с целия си език на тялото призовава да бъде почерпен с бира, значи това е старият репортер.

И тогава той пак ще ви говори за революция. Не за такава снобска и досадна, а за онази истинска революция, която ще потопи света във вечно лято. Ще ви говоря за онази революция, която наистина ще промени света завинаги, защото тя не само е възможна, тя се мержелее като летен вятър на хоризонта и скоро ще се появи сред нас.

Трябва да се появи.

Задължително трябва.

Вървях в София, в последното лято в което съм на 35 и си мислех за революция.

Има ли нещо по-хубаво от това?