Tuesday, July 09, 2013

Дете на прехода




Аз съм дете на прехода.
Бях на 12 години, когато целият свят се преобърна и още не мога да се оправя от този шок.
Възпитаваха ме за едно време, наложи се да живея в друго.
Заради това вероятно светът ми стана интересен и никога не е преставал да бъде.



Спомням си как запалиха Партийния дом.
Имам спомен за това как актьорът Йосиф Сърчаджиев драматизираше пред телевезия, когато разбра, че социалистите печелят изборите за Велико народно събрание.
Спомням си как демократичната общност започна да използва знака с който в древен Рим са осъждали гладиаторите на смърт.
Спомням си, че по телевизията гледах Градът на истината.
Спомням си, че Едвин Сугарев тогава гладуваше за първи път.
Спомням си прословутата касета с "Танковете да дойдат", която Евгений Михайлов промотираше из медиите.
Не ме разбирайте погрешно. Обаче и до днес не мога да разбера - как така президентът тогава, Петър Младенов ще каже, че танковете трябва да дойдат, пък те изобщо не дойдоха.
Спомням си бденията на свещи с Христофор Събев.
Спомням си съществуването на алтернативен синод на Българската православна църква и как една от първите мисии на този синод беше да окупира официалната свещоливница.
Спомням си, че СДС пусна една карта с черепи.
Спомням си как Иван Костов се криеше зад един фикус. Това беше преди да разберем, че любимите му цветя са теменужките.
Спомням си как "Подкрепа" правеха стачки, а Константин Тренчев пращаше комунистите в ада.
Спомням си, че Филип Димитров гледаше втренчено като озарен от дрога месия и смяташе, че вечно ще бъде на власт - с малко, но завинаги.
Спомням си как 39 от депутатите отказаха да подпишат конституцията.
Спомням си митинги - червени знамена, сини знамена, викове, крясъци, "Орлов мост", синя мечта, червена надежда, поезия и литература.
После си спомням един кадър, който каза: "Егати държавата щом аз съм й вицепремиер".



90-те бяха интересно време. Но, честно, с облекчение ги видях как свършиха. Бяха мрачни, депресивни, меланхолични години. Години на голямо рушене. На промени без смисъл. И постоянно дуднеха -  реформи, реформи, реформи. Заради това дори и до днес щом чуя, че някой се обяви за реформатор съм наясно, че се готви да краде много. Ама много. Аман от реформаторчета и реформи. Реформи се оказа другото име на озаконената олигархия, бездънната и безгранична бедност, невиждана корупция, десни шамани, престъпна приватизация.
Ще се повторя - с облекчение дочаках края на 90-те. Мрачна епоха.



После обаче квантовите богове на вселената очевидно се разгневиха и решиха да ни докажат, че времето е една огромна илюзия.



2013 година.


Едвин Сугарев пак гладува.
Неговите дружки по чашка организират яростни четения на стихотворенията му, които само те разбират.
Протестирал срещу кабинета на Орешарски.
Красиво.
Човек вече го е страх да си пусне телевизора, защото Евгений Михайлов е на всеки екран. Очите му се наливат със сълзи. Кълне се, че ще емигрира. Постоянно говори за 1989 година. Мелодраматично. Кълне, страда, шаманства.
Константин Тренчев се събуди от политическата си кома и заяви, че синдикатът му иска избори за Велико народно събрание. Иначе - стачка.
Леле.
В София на улицата пак хора. Да, сега не живеят по палатки. Тия са буржоа. Искат направо след протеста да отидат в някой ресторант. Онези от 90-те години поне бяха всеотдайни.
Георги Марков, лицето на прехода, роденият в дантели, също се разлива по всяка медия и дава акъл.
Десницата, която владее номера на старите проститутки, винаги да се представя като нещо невинно, пак щяла да се обединява, пак щяла да прави "реформаторски блок", пак поглежда със сласт към властта.



И се появяват хора, които ми казват - даааа, ние сме отново в началото на 90-те години! Ало, пичове, събудете се! 2013 година е - виновното минало е навсякъде край нас.
Кой ще ми върне тези 23 години, а?
Кой ще плати за тях?
Кой?
Нали търпяхме в името на проклетия и шибан преход? Сега още 23 години ли ще искате от мене? Да ви давам още от времето си?
Аз, детето на прехода нямам повече време за раздаване.
Нито имам време да участвам в шамански ритуали по връщане в миналото.
Ако можех пак да стана на 13 сигурно щях повече да се трогна. Ама аз съм на 36 и не мога да се опиянявам от бунтът на младите и красивите, защото зад него дебнат грозните и добре познатите. Съжалявам - аз ги виждам. Не искам да развалям ентусиазма на никого.


Но няма да приема да ми говорят пак за преход, пак за 1990 година, пак да се връщаме в епохата на политическите птеродактили, които отказваха да говорят, крещяха, викаха, псуваха. Мерси.
Аз повече в преходи няма да участвам.
Отказвам да се чувствам в началото на 1990 година. Навън е лето господне 2013-то, на мен ми остава още половин живот и не искам да го изкарвам в преход без цел, посока и бедност.
Бих участвал в революция, но само ако тази революция е насочена срещу бедността на хората, защото ми писна да живея в най-бедната страна в Европа и ми писна да гледам как светли и умни хора се чудят с какви пари ще изкарат месеца или как ще платят учебниците на децата си.


Но ме е страх, мамка му, страх ме, че някои български демони са повече от вечни. Те преодоляват времето, пространството и историята и никога не могат да бъдат натикани обратно в блатото.
И ме е страх, че един ден моите внуци в 2256 година ще се събудят и ще чуят по триизмерната телевизия:


"Днес Едвин Сугарев обяви 453-ата си гладна стачка. Тя е в знак на протест срещу това, че хороскопът му на Марс не е бил хубав. Министерството на звездите отказа коментар".


No comments:

Post a Comment