Медиите като огледало на българската безпътица

Има една култова статия на Ленин, която се казва "Лев Толстой като огледало на руската революция". Тя е писана през 1908 година, когато Толстой е бил все още жив. Тази статия си струва четенето, дори и да смятате Ленин за проповедник на сатаната. Истинската литературна критика не трябва да е безкрайно дуднене за очевидното, а отчаяното търсене на различни гледни точки и смисъл в това, което иначе ни изглежда монолитно и непоклатимо. В статията си, която е кратка, Ленин хваща едно изначално противоречие в Толстой - в него едновременно съжителстват социалния реформатор, който не приема фалша на царска Русия и от друга страна - проповедникът на учение, което смята, че е открило как през нравствено самоусъвършенстване да се подобри живота. Ленин, както вероятно знаете, е напълно чужд на този възглед, но вижда в Толстой огледало на революцията, защото смята, че именно това противоречие, което става все по-голямо, рано или късно ще срине руското общество, заради изначалната подлост на която се гради то.

Това не е текст за Ленин. Използвам обаче неговата метафора за огледалото, за да се опитам да опиша процес в българското общество, който смятам за отвратителен. И, който подобно на царска Русия, рано или късно ще се срути под тежестта на собствената си подлост.

Става въпрос за българските медии - огледалото на нашите изкривени отношения и символ на всичко, което успя да се обърка по време на прехода.

Убеден съм, че обикновеният българин дълбоко не се интересува от тази тема, поради една причина. Абсолютно е невъзможно да отличиш "добрите" от "лошите" на този терен, въпреки, че едни и другите са еднакво кресливи. С какво Люба Кулезич е по-добра от Бареков например? С това, че може да цитира Сартър докато си изпълнява поръчката и успешно имитира гражданска съвест?

А истината е, че медийният избор, който ни предлагат е точно такъв. Тоест това не е избор изобщо. Журналистиката в огромната си част е на нивото на сапунената опера, защото не може да издигне гледната си точка над интригантското и да види обществения процес, а не непременно жълтината на интригата. И всъщност това е основният проблем на медиите. Разбира се, медиите не трябва да бъдат единствено инструмент за постигане на знание, а и за развлечение, въпросът е, че у нас дори това, което минава за разтърсваща, разследваща или аналитична журналистика е второстепенен сурогат. Давам ви пример за това. Имаше преди около месец и нещо едно интервю на Георги Коритаров с Мая Манолова, масово споделяно от протестърските среди. В него Коритаров един час въртя Манолова на шиш, роди три-четири легендарни фрази ("Такова понятие като свирка не може да стои между нас с вас, госпожо Манолова") и беше живо чудо как Манолова не рухна. Аз лично щях да рухна на 15-ата минута. Проблемът в това шоу обаче беше, че описаното не е журналистика. Това беше полицейски разпит, някаква технология на дребния медиен садизъм, от която не произлезе нищо. И това е другият проблем. Абсолютната обществена непродуктивност на медиите, която се дължи на това, че наистина няма добри и лоши. Приемаме, че медиите на Пеевски са лицето на медийното зло. Това автоматично ли трябва да означава, че медиите на Прокопиев са еталонът за качество в журналистиката? Фактът, че медийната империя на Прокопиев си е създала паражурналистически структури и, че е окупирала нещо наречено Асоциация на европейските журналисти, автоматично ли превръща тяхната гледна точка в добрата, а? Тези гледна точка вече не само е политически мотивирана, тя е идеологически подла, понеже е узурпирала правото да говори от последна морална инстанция.

Смятам, че тази официозна битка за това каква трябва да е истинската журналистика за порочна и глупава, което се дължи на моята неспособност ясно да разгранича двете групи, които се карат. Понеже "флагманите на свободата" са с не по-малко зависимости от тези за които официално знаем, че са си корумпирани по природа.

Ето това е истинското огледало на обществото. Пълната мизерия има за алтернатива абсолютната подлост. И тази картина е отпечатана най-добре в медиите, където, уверявам ви, добри герои не са останали. Едните лъжат, че не са зависими, другите дрънкат глупости, че са чисти и никога не били правили, разбираш ли, компромиси със съвестта си. Тази подлост, за която хората инстинктивно се досещат е тънкият ръб по който се движи обществото. Защото българското общество се опитва да живее имитиран живот. От имитацията на загрижена власт до имитация на протести, които всъщност са обяснение в любов на статуквото.

И тук, мисля си еретично, всъщност противоречието, което Ленин улавя в Толстой продължава да бъде адекватно. Защото истинската промяна може да дойде единствено, когато се отървем от клишетата на миналото и позите на бунта, който нищо не променя. Бунтът е най-живителната сила на едно общество, но само когато срутва системи, а не когато се оплита в европейски пози и неолиберални бълнувания. С други думи медийните войни у нас са израз на безпътицата и задънените улици. Те са истинското огледало, което без да иска показва разкривения свят, който рано или късно ще ни доведе до друга експлозия. 

Ама такава истинска, а не имитирана, досадна, объркана и скучна до умопобъркване, каквато е сега.