(писмо до един украинец)
Покрай
съборения паметник на Ленин в Киев и българското фейсбук-пространство пощуря.
Традиционната десница, която се състои от около 150 души, полудя от кеф. Все
едно в този акт тя видя някакво пророчество за завръщането на Иван Костов
начело на държавата или поне знак небесен, че някоя от дъщерите му може да го
наследи. Традиционните русофобски перковци почнаха да виждат в този акт небесен
огън, който поразява престола на Путин и то въпреки, че Путин и Ленин са
толкова далечни политически фигури, колкото разстоянието Видин - Малко Търново.
В името на този виртуален символизъм бяха пренебрегнати доста интересни факти.
Като например активисти на коя точно партия в Украйна събориха паметника и
кефят ли се те на Адолф Хитлер? Или може би смятате нацистите също за
паневропейци - строго погледнато Хитлер също се стремеше да обедини Европа под
ботуша си. По тази логика значи спокойно можем да причислим украинските фашаги
към най-ревностите европейци на Стария континент в момента.
Но съвсем
друга ми е мисълта. Дори да приемем, че събарянето на паметника на Ленин е бил
колективен, надпартиен протестен порив на протестиращите украинци, то все пак
трябва да се опитаме да потърсим тъгата в тази картина. Другият свят може и да
се радва, но ние българите би трябвало да тъжим, защото най-добре от всички
знаем какво е да си живее в държава с постоянен джихад срещу паметта.
Заради
това, далечни мой украински приятелю, който иска да събаря монументи, нека да
ти разкажа историята на една държава, която с радост и садистичен възторг махна
паметници, взривява исторически сгради, променя имена на улици в името на
неясна цел, която още не е изяснена. Тази държава е едно малко географско петно
на картата на Европа, сбутана по средата на Балканския полуостров и именно тази
държава, далечен украински друже, е най-добрият пример за това как събарянето
на паметници не само наранява нацията, но и превръща политиката единствено в
битка за историята. Защото е много парадоксално, но колкото повече войни водиш
с паметта, толкова по-силна става тя.
България
след промените беше държава в пристъп на лудост понеже реваншизмът на новите
политически елити не познаваше граници. Реваншизмът е единственият начин чрез
безкраен шум да заглусиш истината за лакейското си минало. И заради това
България махна паметниците на Ленин. Махна паметниците на Георги Димитров. Със
злобна усмивка бяха заличени имена на улици, кръстени на фигури от миналото,
които са били левичари. Някои от тях, далечни украински приятелю, бяха съвсем
невинни, защото са били безпощадно убити преди идеята им да дойде на власт, но
въпреки всичко бяха заличени, бе направен опит за тяхното окончателно
унищожаване. Но символичния джихад винаги стига до параноидни крайности. Така
бе решено да махнат и мавзолея на Георги Димитров от центъра на София. Решиха
да го взривят. Беше интересна гледна, далечни друже. Сложиха толкова много
взрив пък мавзолеят не падна. Мавзолеят е построен за една седмица, а го
взривяхаха цели три. Сякаш самата история не искаше да бъде така брутално
изнасилвана. Никой никога не е задължавал никой да харесва Георги Димитров след
промените, но подобно отношение към знаците за него издаваше някаква невидима
битка, някакъв реванш, който идва от миналото и който няма да свърши скоро.
Тази политическа злоба се опита да изтрие всеки спомен за миналото.
Дали успя?
Как смяташ, приятелю от Украйна?
Съвсем ясно
е, че битката с паметта е обречена на неуспех. Не можеш да изтриеш от
съзнанието на хората определени личности дори и да се държиш като полицейски
отряд за съзнателно насаждане на амнезия. Защото страстта към паметниците не е
утихнала. Все още има групи от хора, които вият като вампири в полунощ пред
малкото останали знаци за това, че миналата история е била. Иронично е,
приятелю от Киев, комунистите не успяха да се преборят с паметта, но същия
провал чака и самоназначилите се демократи.
Моята
страна така е не успя да спечели битката с паметниците. О, тя се опита. Заличи
табелките, назначи политически коректни имена за улиците, опита се като хирург
да изреже спомените, но това беше най-отчайващата, злобна, маниакална и
изкривена до неузнаваемост битка. Просто още не е измислен начин да промениш
мизерията на собствения си живот като воюваш с цялата история.
С тези думи
и разказът за тази не толкова далечна страна не се опитвам, о, украински друже,
да спирам твоите пориви за идеи. Просто ти казвам, че всяка идея, която идва
чрез посегателство към миналото е обречена да завърши с изящно харакири. В
крайна сметка паметта ни е дадена не да водим джихад срещу нея, а да се опитваме
чрез нея да подобрим бъдещето. Само, че ако разрушаваме всяка следа за миналото
в какво бъдеще ще живеем? В пластелинов свят на смеещи се малоумници? В
общество на амнезийните божества? В диктатура на разрушителите?
В крайна
сметка историята не е роман, за да се отнасяме с нея като със скучна книга.
Каквото и да направим не можем да променим миналото. Заради това опитът за
неговото забравяне е леко тъжен. Ама това е знание, което няма да получиш сега,
приятелю. Това е знание, което се придобива в една страна, където след много
заличавания, разрушения, посегателства и извращения, се стигна дотам, че
паметта е форма на дисидентство. Там, където преди бяха паметниците, паметта е
останала.
Хората обичат да помнят. И помнят поразително дълго. Това е урокът,
който е добре разрушителите да знаят. А иначе - остани си със здраве, живей
качествено, дано идеите ти да не те накарат един ден да ги проклинаш, горе
главата и се опитай, далечни приятелю, понякога да си спомняш за трагедията на
страната за която ти разказах. Страната между амнезията и дисидентската памет.
Може би
това е бил смисълът от нашето съществуване - да даваме лош пример на света за
това какво се случва, когато бригадите по заличаването на миналото тръгнат в
зловещия си марш.
No comments:
Post a Comment