Бомбата на Плевнелиев гръмна първо на „Дондуков” 2

Липсата на памет в българското общество е едно от най-дразнещите неща изобщо. То боде очите дори повече от гледката на Мира Радева по бански в риалити шоу. От гледката на полугола социоложка можеш да се отървеш с малко повече коняк и размисъл върху последната корица на "Плейбой", но от обществената амнезия бягство не съществува. Тя за пореден път бе демонстрирана, когато виртуалната общественост, титулуваща себе си като "бляскава, либерална и извисена" започна да ахка от щастие и да надава оргазмични политически викове от това, че президентът Росен Плевнелиев в специално телевизионно обръщение предложи три въпроса по които да се проведе референдум, заедно с евроизборите - трябва ли да има мажоритарен елемент, трябва ли гласуването да е задължително и трябва ли да да се подава глас електронно. Започна цяла канонада от коментари, обяснения, коментари на коментарите, атаки, вдъхновения и много други призначи на пълно откачане на публиката. Едните понесоха политическото тяло на президента на ръце и за малко щяха да внесат декларация до Светия синод да бъде обявен за светец приживе, другите започнаха да ръмжат, че държавният глава този път е сбъркал, не си е взел щастливите хапчета и резултатът е някаква мътилка от помпозни и неосъществими идеи.

А всъщност в описаната ситуация - президент дава заявка за живот и намек за интриги точно преди избори, няма абсолютно нищо ниво. И тук пак опираме до липсата на памет. Само преди пет години, през 2009 година, няколко месеца преди европейските и парламентарните избори тогавашния президент Георги Първанов въведе модата държавните глави да се правят на велики експерти и хипи-гурута в изборното законодателство. На 2 април 2009 година Първанов, пак в свое обръщение, обяви, че ще настоява парламентът да допитване за въвеждането на мажоритарен елемент при гласуването, реформа на партийната система (каквото й да означава това) и по-широко използване на референдумите като средство. Както сами виждате - нито един от тези въпроси не беше истински стратегически, но това е големият трик на българския преход - да превърнеш дребните технически детайлчета в основна тема и така да паразитираш върху образа на някакъв държавник, който не се бои да поставя големите проблеми. А истината през 2009 година беше, че Първанов се виждаше като инженер и на бъдещето управление и чрез силния натиск за въвеждането на мажоритарен елемент в изборите, всъщност искаше да спусне в листите на БСП своите любими "експерти и технократи", чиято лъскавина, абсолютна липса на гръбнак и на политически идеи да му позволи да ги използва като пионки в следващото управленско раздаване на картите. Резултатът от тази схемичка беше трагичен за БСП. От 31 мажоритарни места в парламента партията не спечели нито едно - 26 отидоха при ГЕРБ, а 5 при ДПС. Ако тези мандати не бяха отишли в партията на Бойко Борисов, ГЕРБ пак биха спечелили изборите, но никога нямаше да им е толкова лесно да управляват. Точно заради това си струва да припомняме историята с Първанов - тя показва как дребната кръчмарска сметка, задкулисната интрига, опитът за заиграване с технологиите на гласуване представени като някакъв апотеоз на политическата мисъл, са обречени да свършват като провален лабораторен експеримент, при който създателите са с опърлени вежди, а демоничният вирус е изпуснат от епруветката и върлува хаотично из света.

Плевнелиев днес просто е като един блед плагиат. Опитът му да представи тези идеи като нещо революционно ново, издава единствено че тяхнята телевизионна презентация всъщност има някакъв втори план. Това е опит с политически средства поне частично да бъде изпълнена някаква част от исканията на протеста, като, разбира се, те се опаковат с любимата дъвка на псевдополитиците - избирателната система. Да търсиш проблема в технологията на гласуване, а не в липсата на идеи е все едно да обожествиш хладилника си, а не ума на инженера, който го е направил. Тази тема обаче е любимата заигравка на политиците, защото през нея могат да бъдат прокарани не една и две демонични идеи, които трайно да стабилизират и най-лошото статукво на земята или поне да доведат ново такова от което няма измъкване. Най-лошото е, че голяма част от смислените хора също се улавят на тази въдичка и почват да водят кресливи спорове въпреки очевидността на безсмислието.

Да вземем за пример идеята за задължителното гласуване, която също не е собствено производство на Плевнелиев. Тази тема бе издигната в пространството някъде към края на мандата на правителството на НДСВ, които се усещаха, че ще загубят изборите през 2005 година и като наркомани в абстиненция търсеха начин да омекотят ефекта от предстоящия крах.

Да си мислиш, че с задължително гласуване е възможно да се решат проблемите с политическото представителство на страната е все едно да разчиташ да си вземеш булка на сляпо, а тя по висшо чудо на вселената да се окаже тигрица в леглото и майстор в кухнята. Има шанс едно на милион това да се случи, но много по-вероятна развръзка е да си намериш скандалжийка, която се упражнява като боксова круша с тебе. Защото тези, които така или иначе не гласуват, ако бъдат задълижени да отидат до урните, съвсем няма да упражнят гласа си рационално и възвишено, както халюцинират някои подръжници на задължението да гласуваш. Резултатът ще е подаване на вот като сюрреалистично стихотворение. И ако си мислите, че сега трудно издържате на безумията, тогава си стягайте пуканки за комедийното шоу, ако тази идея мине. Мнозинството от хората са отвратени изобщо от идеята за политика и въоръжени с тази мисъл биха гласували като камикадзета, които вече не дават пет пари за това коя цел поразяват. Вижте какво се получава всеки път, когато активността е висока - никой не гласува за проповедниците с размахани пръсти, всеки си търси някакво чудо, някакво внезапно чудо на което разчита скоростно да ни извади от блатото. Със задължително гласуване ще бъдат постигнати две неща - ще се превърнем в демокрация на шаманите от която няма да излезем лесно и Плевнелиев със сигурност няма да бъде президент на следващите избори, защото задълженият да гласува народ като нищо ще подкрепи дори и Азис, само и само да гледа шоу в една държава, която трудно понася самата себе си.

Плевнелиев си представя, че с подобно начинание ще успее да подсигури някаква бъдеща управленска коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок, но просто не си дава сметка, че да се бъзикаш по подобен начин с изборните технологии е като да се разхождаш със запалка в ядрен реактор в който е струпан динамит.

Първият пукот от предстоящата експлозия обаче се оказа доста неочакван и си мисля, че Плевнелиев изобщо не го беше изчислил в цялата схема. Неочаквано срещу идеите на президента се обяви не друг, а неговото вице Маргарита Попова. Попова, която е качествен юрист, вероятно не успя да издържи елементарната заигравка с темата и остро репликира титуляра на "Дондуков" 2, който междувременно се бе изнесъл в чужбина, за да не търпи преки поражения от разигралата се политическа престрелка. "Със забрани и задължения ли ще поправяме демокрацията?", попита Попова и тази нейна реплика трябва да бъде изсечена на някоя стена в центъра на София, защото тя описва всичко нередно в живота ни. Тези, които трябваше да бъдат идеолози на истинската демокрация се оказаха просто дребни кариеристи с номенклатурна закваска. За тях се оказа важна не свободата, а стремежът към висши управленски постове и заради това т.нар. "демократично" пространство днес прилича риалити шоу със зверски нисък рейтинг.

Неочакваната намеса на Попова почти издъни политическият ход на Плевнелиев и заради това върху вицето се струпаха черните облаци на пискливия гняв на "умните и красивите". Пиарката на всичко и пожизнена жрица на Марин Райков Ивет Добромирова изсъска, че Попова била "контравицепрезидент". Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии (тия дето стават и лягат с любовта си към Плевнелиев) ехидно подметна, че президента не трябвало да възлага никакво правомощие на Попова, кадрите от Гражданския съвет на Реформаторския блок направо обявиха, че вицепрезидентката трябвало да се оттегли. Изобщо Плевнелиев не разбра и не усети, че бомбата с референдума избухна в ръцете му и огънят от този взрив още дълго време ще тлее на "Дондуков" 2.

Очевидно, когато наближат някакви избори президентите полудяват. Сигурно има нещо във въздуха в сградата на президенството, която ги изолира като балон от реалността на обикновените хора и ги кара да вярват, че могат да бъдат политически конструктори на собствени проекти и нарциси на свободна практика. А междувременно България си остава най-бедната страна в Европейския съюз, една деиндустриализирана, маргинализирана страна в която има живот единствено в два-три по-големи градове, а всичко останало е пустош, върната в 19-ти век. И тези проблеми няма да бъдат решени с референдум за избирателната система, нито пък с играта на котка и мишка между управляващи и опозиция. България не е в състояние да живее в спокойно настояще, а това прави перспективите за бъдещето предимно и само гръмокипящи. 

Но всъщност и как да си спокоен? 

На политическия хоризонт засега се очертават само клоуни. 

А повечето от тях са с други бомби в ръцете.