Една от
неизменните черти на българския преход (заедно с конвейрното производство на
фолкпевици с минижупи и надути с хиалуронова киселина устни, както и
истеричната сапунена опера на сутрешните блокове) са хората, които 24 години не
спряха да размахват пръст на цялото общество. Даването на акъл отдавна е любим
спорт на географските ширини на Балканите, но тези за които говорим превърнаха
заканителната поза и гневните слюнки в особен вид черно телевизионно изкуство.
Едва ли някога на друг народ са му чели толкова конско, колкото на българския в
годините на прехода. Винаги от дълбините на медийното блато се намираше кой да
изплува като праисторическо чудовище и мракобесно да обвинява българите, че се
поддават на подмени, че съучастват в олигархични схеми, че не са извисени
европейци, че ги интересуват елементарни неща като заплати, пенсии и
безработица, а не движението на звездите по небето на Стария континент,
прииждащия морал на новите дни и песните на Веселин Маринов.
Голяма част
от това, което наричаме българска журналистика, деградира именно до това
състояние. Вместо да анализира процеси, тя пророкува мракобесно. Вместо да
търси истината, тя търси нарцистично самоудовлетворение. Вместо да бъде на
страната на хората, тя винаги си избира различен господар от света. Вместо да
бъде социално ангажирана, тя става социално разрушителна. Вместо да търси
различни гледни точки, тя търси скандална, истерията, лудостта. И това е
проблем, защото медиите, независимо от нашето недоворие към тях имат
отговорности за нормалното функциониране на едно общество. Тоест когато
журналистиката почне да се държи като дилър на синтетична дрога, тогава всички
аларми трябва да запищят и да ни стане ясно, че нещо много ненормално е станало
с нас по време на всички години, които изживяхме.
Точно
поради тази причина смятам, че изтичането на кореспонденцията между Люба
Кулезич и Бойко Борисов, съответно между нея и Цветан Цветанов е оздравително.
Рядко се е случвало да можем да надникнем наистина зад кулисите на медийния
мрак, а не банално, лигаво и невярно, както се опита да го театрализира сериала
"Четвърта власт". Кулезич често се е опитвала да заеме ролята на
обвинител на задкулисието, на някакъв проповедник на висшия морал, подкрепен от
врачките, които правят древна вавилонска магия, но истината е, че нейната
кореспонденция с лидерите на ГЕРБ я разкрива като част от същото това
задкулисие. Защото то (задкулисието) не е само начин за правене на политика, но
очевидно е и начин за режисиране на телевизионно предаване в полза на една
политическа партия. Дотук спираме с идеята за чистата, святата и обективна
журналистика, която разтревожено наблюдава световните дивотии. Благодарение на
няколко есемеса ни се разкри една различна медийна среда, която убеден съм
т.нар. западни фондации, загрижени за медиите в България изобщо няма да
поставят в своите доклади. Очевидно на нас се пада тежката мисия да минем като
танк Т-134 през тези кратки текстове, за да разнищим докрай подмолната мрежа на
манипулацията и позите на кресльовците на морала.
И нека само
да уточним нещо. Не смятам, че говоренето за тази кореспонденция е атака срещу
личността на Кулезич или опит тя да бъде заметена под килима и пратена в
пенсия. Журналистката от Нова телевизия просто стана метафора за един процес,
който повечето българи добре усещат и познават, но рядко са имали доказателства
за него. Процесът при който най-големите лакеи, хората, за които превиването на
гръбнак е станало професионално заболяване, са иззели функциите на лектори по
етика и не спират да дърдорят заучените си и клиширани фрази. В този смисъл
говоренето по темата не е някакъв компромат, а битка за истинското свободно
слово, което да е освободено от зависимостти, а не да дрънка с политическите
вериги на постоянното подчинение.
От
текстовете се разбира, че Кулезич се изживява като стратег на ГЕРБ и тяхното
оставане във властта. През февруари 2013 тя праща на Бойко Борисов съвети какво
да прави (вадени на договорите за ЕРП-ата, прехвърлянето на вината на бивши управляващи
(любимата рецепта на Генерала), за да може партията да остане на власт. От
есемеса се разбира, че тв-журналистката очевидно обитава някакъв космос, който
е недостъпен за простосмъртните, защото в очевидния социален гняв на гневните и
бедни българи и тяхното свирепо настроение срещу завишените сметки за ток, тя
вижда метеж. Разбира се, всеки има право на мнение, но подобен тип социална
слепота за журналистка, която редовно се изявява като коментатор на ежедневието
с гневен тон е симптоматичен. Заради това днес тирадите на Кулезич в полза на
протеста, който започна през юни, изглеждат иронични и парадоксални. Защото
един път вече тя е заставала на страната на властта, а сега се опитва да се
изкара глас на хората. Това намеква и за нередност в самия летен протест,
защото след като стратегът в сянка на ГЕРБ толкова много се опиянява от него, а
е нарекла предишното недоволство "метеж", то очевидно има някаква
изгода за Бойко Борисов за която всички виновно мълчат. Точно това е другата
част от медийното задкулисие - журналистите, които се изживяват като сиви
кардинали, диригенти на политически процеси, изповедници на висши партийци,
приятели на по чашка на силните на деня. В това няма грам журналистика. И още
едно уточнение - позицията на Кулезич нямаше да има нищо ненормално, ако тези
съобщения не бяха станали факт. Сега се вижда, че похотливата близост между
медии и политика, ражда своите есемес чудовища и кандидати за кукловоди, които
обичат да се носят с минижуп из пространството.
Когато
преди месец и нещо на бял свят изплуваха стари опорни точки, които Моника
Станишева е пращала на депутати от БСП преди много години, всички колективно
определиха това като скандал. Но защо никой не обелва нито дума за този нов
скандал - тук си имаме кандидатка за автор на опорни точки. Дори нещо повече -
имаме си имиджов мистификатор на герберски послания, който всъщност прикрива
тази си роля с ролята на независим журналист.
Описаният
процес си личи много по-ясно в моят любим есемес, защото разкрива емоционални
дълбини на отношенията Борисов - медии, за които само се досещахме, но сега го
имаме черно на бяло. Люба Кулезич се чувства ОМЕРЗЕНА (нека да запазим големите
букви на оригиналната авторка, но да припомним, че писането с големи букви е
еквивалент на истеричния крясък в речта) на 28 юни, защото Бойко Борисов е приел
да участва в предаването на Сашо Диков (известен с това, че нарече
тв-журналистката" Ало, лифтинг!"). Това е само 13 дни след като Бойко
Борисов прочувствено й е написал "Обичам те". Очевидно тези чувствени
откровения по никакъв начин не се са отразили добре на вътрешния микроклимат в
герберската общност и Кулезич драматично настоява лидерът на ГЕРБ да е само за
нея и да не ходи при конкуренцията. Точно като ревнива жена тя го заплашва с
рецензия на интервюто по телевизията, което е социалният аналог на това да
разнесеш на съседките, че съпружеското тяло вече има нужда от сини хапчета, за
да си върши съвестно задълженията по брачен договор. Два месеца по-късно тя е
простила и вече кани Борисов отново в своите телевизионни покои, за да
"чертаят медийни тактики и стратегии" (лично на мен ушите ми се
изчервиха при тези думи).
Но личната
зависимост на Кулезич от Борисов не бива да прикрива истинският скандал - това
как един "независим" журналист се е поставил в политическа зависимост
докато продължава да се прави на обективен и безпристрастен. Журналистическата
дейност свършва дотам докъдето питаш някой кога ще ти дойде в предаването, а не
лееш сълзи и не призоваваш да пратят човек при тебе, за да размазва
представители на други политически сили в студиото. Нещо повече - журналист се
е поставил в полицейска зависимост след като приема командаджийски есемеси от
МВР-началник без да вдигне обичайната пушилка, че световната олигархия иска да
й наднича под полата. Това е истинската драма на описания случай. И обръщането
към воплите в случая няма да помогне. Задкулисната схема бе осветена.
Когато тези
есемеси излязоха на бял свят, Кулезич призова "Страхувайте се за
мен". И честно, аз наистина се страхувам за нея. Но не, защото мафията й е
вдигнала мерника или пък, недай си боже, ще й прати птичи грип в студиото, а
защото не съм наясно какво още може да сътвори въображението, за да защити
призраците на своята кореспонденция с висшия елит на ГЕРБ. Твърди се, че винаги
е най-безболезнено човек да признае своята грешка, да се разкае откровено, но
трагедията "Кулезич" е в това, че журналистката не може и не е в
състояние да последва дори своите рецепти, които обикновено предписва на
обществото. Вдигането на завесата се оказа вид освобождение - видяхме
зависимостите на тези, които се изкарват независими. Ако питате мен - цялата
работа с подслушванията е страшно подлярска и нечестна. Писнало ми е България
да се движи от СРС до СРС, но понякога тези записи ни помагат да се ориентираме
много по-добре в обществената мъгла. Някои хора упорито не искат да кажат
"сбогом" на своите маски, защото истината боли драматично. Кулезич се
превърна в пародия на своя шаманска реч, както винаги става, когато комедиите
приближат към своя финал.
Перверзията на подмяната обаче е далеч по-драматична
за очите и ушите на обикновения български зрител и читател, който осъзнава, че
е бил предаден от тези, които са му обещали да го водят в светла посока. Който
схваща, че зад тоновете блестяща словесност се крие единствено индивидуална
тъмнина. Който в крайна сметка от няколко случайни есемеса може за миг да види
как най-големите тирани на духа са тези, които не спираха да се обявяват за
освободители. Може би трябва да си припомним какво беше казал Че Гевара:
"Аз не съм освободител. Няма освободители. Хората сами се
освобождават". Това е големият проблем на Кулезич днес. Тя никога не
поиска сама да си признае, че не е освободител.
No comments:
Post a Comment