Monday, February 24, 2014

Нестихващата война срещу Вапцаров




Напоследък много се говори и изписа за един документален филм "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" на режисьора Костадин Бонев. Много малко са българските филми, които са били възхвалявани с такава патетика, с толкова интелектуална страст, с така удивителен постмодернистки хъс за нов прочит на мъгливото минало.
Аз няма да отида да гледам този филм. И в това си решение се водя от безсмъртната формула на Йосиф Хербст, който на обвиненията, че често пише рецензии за книги, които не е чел отговоря: "Аз като захапя една ябълка не трябва да я ям докрая, за да видя, че е гнила". На моята дисидентска съпротива срещу този филм й бяха достатъчни няколко интервюта на самия режисьор, както и на други хора от екипа, за да схвана, че това не е филм, който е направен, за да "подрива фалшивото митологизиране" на Вапцаров, а е интелектуален продукт целенасочено създаден в опит да унищожи всеки възможен идеен образ на този изключителен поет.


От 1990 година срещу Вапцаров се води упорита, жестока, нестихваща и коварна война.  Като минем през книгата "Третия разстрел" на Марин Георгиев, където авторът с публицистичен бяс, обясняваше, че Вапцаров бил дюстабан, който днес би ходил по митинги на БСП и би крещял срещу демокрацията, като прелетим над факта, че в училищата поезията му се изучава странно изчистена от всякаква идеология и стигнем до съвременните, много по-префинени опити този поет да бъде разнищен, размазан, унищожен и напълно забравен. Няма да си правя труда да разкривам фактологичните дефекти на филма. Вместо мен това много по-добре е направил колегата ми Борис Данков, който добре е описал всички логически нередности и политически пируети на създателите на тази мозъкомелачка.
Аз ще се опитам да се концентрирам върху странният политически бяс на тази битка, прикрит зад нищо незначещи фрази. Опитът за "демитологизация" на Вапцаров не е продиктуван от някакъв хуманизъм, а си поставя чисто политическа задача. Днес политкомисарите по промиването на мозъци се правят на невинни творци на злободневни произведения с извисена интелектуалност, но това не намалява, а бих казал дори увеличава степента на токсичност, която се опитват да ни пробутат като елексир. Тази спотаена злост можем да открием в интервютата на самия Бончев.


Доколкото схващам основната идея на филма е да се докаже, че Вапцаров е жертва на своите другари. Той, които никога не е спирал да пише за своята вяра в хората, вяра така слънчева и изумително заразяваща, трябва да бъде сведен до образа на един предаден човек, изоставен от всички, нещо като брутално стъпкване на слънцето, което грее от неговите стихове. Защото това убива всички случайни злобари - Вапцаров е комунист с ярка изявен хуманизъм. Никога преди него, а и след него, в нашата литература не е звучал толкова мощен глас, който може да види и да се възхити от хората, отвъд тяхната социална обословеност. Вапцаров е в състояние да обича обикновените хора, те са основният мотор на неговата поезия и всеки, който е отворил стихосбирките му дори и за пет минути, няма как да не усети това. Но поставената задача е друга - нали трябва да се докаже, че целият комунизъм е прогнил, некачествен и зловещ. Значи трябва да се открие начин Вапцаров да бъде представен като жертва на комунистите, а на не полицейският фашизъм в България. Интересно кой в крайна сметка дърпа спусъка срещу Вапцаров? Неговите другари ли? Или пък "хуманистът" Никола Гешев?
Това не е демитологизиране на поета, това е начин за изграждането на черна митология около него, превръщането на Вапцаров в пропагандно клише, но с обратен знак - вижте как комунистите изгарят и убиват най-добрите сред тях. И така да се отнеме от поезията на Вапцаров именно това, което го прави вечен - стоплящата като лава идея, че отвъд хоризонта на нелепото битие е възможен един свят, който да потъне във вечна бяла пролет, която просто няма да свърши. Не ми казвайте дали е възможно или не. Ироничният скепсис е демонът на епохата. Заради това Вапцаров продължава да е велик, той се осмелява да вярва във времената, когато всички предпочитат да се мръщят. И нещо повече - той осъзнава силата на тази вяра и защо тя го прави човекът, който е. Кой друг поет е писал, че ако му вземат дори едно пшенично зрънце от тази вяра, той би ревнал като ранена в сърцето пантера? Авторите на филма за Вапцаров се опитват да унищожат тази вяра. Тоест - опитват се да унищожат неговата поезия.


В едно от многобройните си интервюта режисьорът Костадин Бонев реши дори да отиде една крачка по-напред. Той направо каза: "Идеологията изяжда талантите". Те, според него, прахосвали жизнена енергия, ни признавали човешката личност като ценност. Тежки думи. Изключително неверни, ужасяващо манипулативни и твърде обобщени, за да предизвикват доверие. Как ли си представя истинския талант Бонев? Напълно лишен от идеология, стерилно и неполитически съзерцаващ росата по пролетните цветя? Защото това, което филмът пропуска да каже и целенасочено обръща камерата в друга посока е, че именно идеологията прави Вапцаров неудобен на тогавашната власт. защото версията на Бонев е, че едва ли не комунистите целенасочено са натикали Вапцаров в ръцете на хуманната власт, която, за да угоди на техните прищевки просто го е разстреляла. Идеологията може да спаси един човек от много неща, дори и от неговите вътрешни демони. Нека да припомним това, което разказва Георги Марков за един от младите комунисти, разпитван от Гешев. Младият комунист казва: "Бях самотен заради това станах комунист". Комунистите се опитваха да крият това, но никога не е трябвало да го правят. Именно човещината на този отговор издава, че в идеологиите рядко има някакъв мрак, особено, когато се борят за един по-добър свят. Вапцаров е като трън в окото, защото неговото незаобиколимо присъствие в нашата литература отново и отново трябва да сблъсква новите ехидни политкомисари с неизяснения въпрос - какво е било преди 9 септември. Поезията на Вапцаров с нейната ужасяваща откровеност съвсем не се вписва в политкоректната версия за нещата. И така се появяват тези, които отново и отново искат да го подложат на подлярските разстрели и подмени с нелепата надежда, че думите на един велик човек могат да бъдат убити и зарити под тонове лицемерна кал. Защото да разположиш отношението си към таланта по оста - комунизъм-антикомунизъм също е вид идеология и то от тези, които рано или късно водят до някаква интелектуална задънена улица. Понеже има хора, които не се подават на баналната човешка подлост да се пренаписва миналото в угода на господстващия политически ред.



Знаете ли защо още трябва да бъде съсипан Вапцаров? Преди три години един десен социолог Георги Фотев изрази (неволно или не) най-големият проблем с който дясната мисъл се сблъсква. Той го направи едва ли не в похвален тон и каза: " „Младите имат ангажираност и по-голямо съзнание, че трябва да се оправят в сложния свят. Те са освободени от наивитета на предишните поколения, че няма начин светът да не стане по-добър”.
Вапцаров е поет, който винаги е знаел, че този по-добър свят не само е възможен в мечтите, но и постижим в реалността. И, че не можеш да наложиш цензура на мечтите, които винаги са по-големи от сивотата на настоящето. Именно тази вяра в различния свят е вододелната линия, която дели подлеца от мечтателя, идеалистът от нагаждача, фантазьора от конюнктурния кариерист. Те не могат да простят на Вапцаров именно погледа в онзи свят на вечната пролет, където тези, които искат да го "демитологизират" никога няма да намерят своето място. Пътят към този различен свят, мечтата за него е откривана от всяко поколение досега. Никой не успял да хлопне вратата към него. Никой. 
Хора като Вапцаров гарантират с живота си за това.

No comments:

Post a Comment