Марсианците на старата десница

Спомняте ли си как само преди няколко месеца столичните улици все още бяха огласявани от залязващите викове на „умните, красивите и богатите”? Спомняте ли си как те твърдяха, че се пророците на един нов свят, където светлите сили ще тържествуват, олигархията ще вие сразена, а лидерите на Реформаторския блок ще се усмихват благо докато прогонват последните остатъци от червените боклуци зад граница, за да държат отечеството чисто от лоши кармични влияния и кофти хороскопи по страниците на западните вестници? Нима не си спомняте свирките, вувузелите, брадатите студенти, разпенените преподаватели, разбеснелите се черни богослови и медийните протестъри, които правеха обиколки от студио в студио, но не преставаха да твърдят, че медиите са под контрол и, че никой не им дава думата?

Не, няма смисъл да си говорим за протестите. За мъртвите или добро или нищо. Само нека да отбележим, че социологическата картина, която ни разкриват днес експертите показва, че тези протести все едно никога не ги е имало. Те все едно са се случили насън, в някакво друго място, в някакво друго време, в някой различен крачол на времето, ако цитираме мъдреца Тери Пратчет.

Едва днес, на фона на ужасите, които се случват в Украйна, само през едно море от нас, можем да си дадем отговор защо тези протести не успяха. Трябваше да се пролее кръв в Одеса и украинските фашисти да започнат да си правят селфита пред горящата сграда на Профсъюзния дом там и то докато умират хора, за да разберем каква морална катастрофа цари в главите на най-големите български истерици.

Първият знак, че протестите у нас отиват към своя логичен и окончателен край бе началото на майдановските недоволства в Киев. Тогава най-гласовитите представители на десницата се пренесоха виртуално в украинската столица и заживяха през заглавията в блоговете. Всяка стъпка на майдановците им се виждаше като знак господен за небесна справедливост, всяко хвърлено паве бе разчитано като демокрация в действие, всеки с тениска на Бандера и с есесовски свастики бе разглеждан като борец за световен хуманизъм и безстрашен войн срещу черната ръка на Москва и дългите пипала на Кремъл.

Това е типична симптоматика на изострената шизофрения. Оказа се обаче, че развихрените демократи, сияйните воини на демокрацията всъщност изобщо нямат никакви морални компаси. Нека да си припомним – всеки опит за въдворяване на ред в Киев бе тълкуван като диктатура, всяка намеса за изтласкване на хора от завзетите обществени здания бе коментирана като пълен разгул на грубата сила. Какви хора само, а – чисти, прилежни, хуманни и съвестни!

Уви, историята обича да се повтаря като фарс. Или най-малкото да показва в кривото си огледало образите на всички, които са се самообявили за ангели. Когато в Югоизточна Украйна започна абсолютно огледален процес на този в Киев, само, че хората просто не искаха да имат работа с майдановското разбиране за управление, изведнъж моралистите на свободна практика започнаха да съскат като пепелянки на пролетен припек. Оказа се, че това съвсем не са борци за свобода, а тесногръди маниаци, които са обсебени от своите геополитически мании. Истински моралния човек би заел съвсем принципна позиция и би признал всеки опит за смислена борба срещу една несправедлива власт. В очите на остатъците от българските протестъри обаче Арсений Яценюк и сие изведнъж придобиха небесен статут и всеки опит за критика срещу тях бе обявявен за опит за въвеждане на евразийско господство. Нещо повече – великите хуманисти съвсем не пожела да разпознаят кървавата баня в Одеса като акт на истински фашизъм, а дори обратното. Най-активните от тях започнаха да пишат, че хората в Профсъюзния дом едва ли не сами са се запалили, за да дискредитират новата власт на Украйна. Подобно изкривяване на реалността и то в името на някаква неясна лудост говори за мерзост в доста голям мащаб. Май това е най-ясният скенер на проблема на протестите – те бяха една институционализирана мерзост, политически карнавал на нечистоплътните, които искаха да използват обществената енергия като своя политическа виагра за придобиване на избирателна потентност. На терена на унищожения български политически език това не се вижда много лесно, защото тук думите са в окончателен фалит поради честото им изнасилване. Пред картините на ужаса в Одеса обаче, дори западният свят изтръпна и с тревога започна да следи да не би да е направил грешка, но не и обобщения образ на българския протестър, който е виртуален маниак на свободна практика и потенциален избирател на Реформаторския блок. Политическото формирование РъБъ се радва на подкрепата на около 3 процента от българите, но понеже медиите по стар навик се опитват да отразяват десницата, то все още не е залязло от дневния ред и дори си въобразява, че дава признаци на живот. Но какъв живот може да е този, който твърди, че е за правата на личността, но пък се кефи, когато украинската армия стреля срещу собствения си народ? 

Какъв живот може да е този, който е в състояние да оправдае един бандеровец само, защото той говори срещу Путин? Именно тази сатанизация на руския лидер е друг от примерите за моралната мерзост. Путин е един политик с имперска нагласа и желание да разширява влиянието на своята държава. Тоест той по нищо не се отличава от произволен американски президент от последните 50 години. Но изведнъж американските стремежи към световна власт получават някакво ценностно оправдание, а руските са изначално зли, така ли?

Подобен тип инфантилно мислене и то идващ обикновено от потомците на старата номенклатура, тоест най-ревностните защитници на едновремешния СССР, издава комплексарският характер на десницата. Те все искат да си доказват отново и отново, че сила на доброто и в името на търсенето на това доказателство са готови да прегазят и морета от кръв. Засега само словесно, но трябва да се боим от силата на изръмжаните намерения.

Лидерът на ДСБ Радан Кънев е типичен продукт на тази мерзост. В постпротестърски махмурлук, той написа тези дни статус, че мисията на неговата формация била да пази България от Кремъл. Разбира се, няма нищо лошо в това всеки да се бори за място под слънцето, но когато види, че в тийнейджърското самосъзнание на РъБъ Кремъл и комунизъм са едно и също нещо, човек започва да изпитва определени политологически притеснения. Тези хора си играят с политическите понятия, както намерят за добре и то в името на постоянното себеизразяване на комплексарщината. Мерзостта доби и нови измерения на 8 май, когато реформаторите се опитаха да изрисуват със светлини Паметника на съветската армия. По всяко друго време това можеше да бъде прието с благородна въздишка от типа: „Иво Инджев пак не си е пил всички хапчета”, но когато трябва да се чества разгрома на фашизма, подобен акт е проява на върховна глупост. Историческата истина е, че именно Червената армия натика фашистите в миша дупка и опитът днес, особено, когато е абсолютно безопасно и ненаказуемо, да се правиш на герой над костите на загиналите войници, си е направо освекверняване на паметта. Това, междувпрочем, е класическото определение за мерзост, така че нито един протестър, който е оправдал проливането на кръв и радостно е възклицавал пред компютъра си, че неговите пичове, украинците, избиват руснаци, не трябва да се обижда на това определение.

Десницата в България, която е вън от ГЕРБ , е зомбифицирана по класически начин. Тя отдавна е мъртва морално и политически, но е е оставила след себе си неправителствени автори и свободни блогъри, които създават илюзията за някакъв вътрешен живот и имитация на свобода. Тази свобода обаче е имитативна, защото, ако извършите моята грешка и се опитате да прочете съвкупност от десни текстове за Русия ще установите, че това са класически зомби-текстове, уникално съчетание от неверни факти, псевдоинтелектуални предположения, откровена пропаганда и класически лъжи. Точно това ражда особената налудничавост на нашия обществен поглед към външния свят. Разделението по линията на международната политика е един трагичен опит на старата като теменужките на Иван Костов десница да поддържа илюзията за себе си като за политическа сила на свободата. Да, те са такава, особено, ако под свобода разбираме честващите есесовските дивизии градски партизани на „Десен сектор”, украински активистки с тениски на Бандера и млади хулиганчета, които снимат видеа как мятат коктейл „Молотов” и се радват от идеята, че ще убиват. Нито един от десницата не успя да намери сили в себе си да признае, че в Украйна се случва нещо, което не достига до неговите мозъчни клетки и, че може би, той не е прав да си мисли, че съсканията му трябва да се приемат като библейски заповед за действие.

Не се заяждам самоцелно с остатъците от десницата. Напротив. Трябва да разберем добре болестта и да сме наясно защо по тази линия промяната никога няма да дойде. Навремето Карл Попър ни завеща ярък инструмент за разпознаването на псевдонауката. Той смяташе, че когато една научна система е в състояние да обясни всичко по света, тя със сигурност е фалшива. Същото обаче и важи за политиката. Когато една партия има универсално обяснение за злините по планетата (Путин, Кремъл и всички руснаци), тогава трябва да сме наясно, че пред нас не стои политика,  а просто психиатрична диагноза. Една истинска мерзост.

Опасявам се, че навръх пролетния 26 май, когато остатаците от протестърското общество и РъБъ видят как за пореден път са били наритани от българското общество, те отново ще провидят във всичко това дългата ръка на Путин. Какво ли ще правят един ден умните и красивите, когато лидер на Русия стане някой друг. Докато и наследникът не бъде сатанизиран така, че да им пасва на фобиите, те ще бъдат в такава абстиненция, че още отсега се опасявам, че блогърите на свободна практика ще бъдат сериозно затруднени с избора на теми. Дано междувременно да стане ясно, че марсианците съществуват. Удобна тема са – гадни извънземни путинисти от планета, която е много съмнително червена...