Омразата като диагноза

Само за 24 часа във фейсбук, във форумите, на много други места в интернет върху новия лидер на БСП Михаил Миков бе излята тонове жлъчна помия. Безкрайната омраза е основният бяс на нашето общество. За кратко време прочетох такива дивотии за Миков, че неусетно се изпълних със симпатия към него. Това е социалистическият инстинкт - като видиш как се опитват да удрят някой с безкрайна злост, винаги да заставаш на негова страна. То не бяха подигравки, измислици и режисирана ирония...

Мисля, че по старо правило всеки нов ръководител заслужава толеранс от мининум за 100 дни, за да покаже своите идеи, намерения и визия. В този смисъл България е страхотно нетолерантна държава. Това, което минава за най-просветената част от обществото не е склонна да прояви дори две секунди търпение преди да извади бойните секири и да почне да сече наляво и надясно. Разбира се, твърде романтична илюзия щеше да бъде да очакваме от десницата някакви добри думи за новия ляв лидер, но тя трагично не усеща, че по начина по който е тръгнала да го обругава всъщност показва, че просто няма за какво да се заяде с него. 

Ако единственото лошо, което може да се каже за Миков е, че той ще има проблеми да си поръча пиле със зеле, направо трябва да го обявим за национално богатство. При това Миков успя да накара дори най-мракобесно десните да се заинтересуват от БСП и да ударят по няколко злобни думи по негов адрес. По-добра визитка пред левите хора просто не му трябва. 

Истински късметлия.