Блус за безкрайно повтарящия се парламент

Буги Барабата имаше една песен, чийто текст и до днес кара кожата ми да настръхва. Тя започва с думите:

Улицата, на която

съм израснал и живял

се спуска стръмно от затвора

и свършва в мръсният канал.

Барабата описва някакво черно безвремие от средата на 80-те години, някакво замръзнало време в което човек съществува единствено и само потопен в собствената си житейска история без да може да мръдне дори крачка встрани от нея. Това е драматичното еднообразие на ужаса, парализата на обречеността, кошмарът на обикновения ад. В песента се описва един кротък и банален мрак, който води до неизбежния край, неотменим и тревожен, в който главния герой, потопен в трагедията може единствено да констатира:

Ето улицата дето

съм израснал и живял

- ще тръгна бавно от пандиза

и свърша в мръсният канал...

Текстът, казват е писан за Коньовица, но като го слушам постоянно се сещам за България днес. Това е силата на думите - те тръгват баналния ад на една отделна душа, за да ни опишат драматичния ад, картината на който няма да открием дори в Библията. Но когато човек проследи картината на парламентарното безвремие чиято диктатура наблюдавахме тези дни не може да не прокълне природата, че не го е надарила с глас, за да пресъздаде този политически блус с горно "до".

Нали в България обичаме да си говорим за митичното задкулисие? Ами имам една новина - покрай новооткритата коалиция ГЕРБ и ДПС задкулисието вече отказа да се крие. То опита всякакви коварни начини да се сдобие със свежи средства - атака срещу банките, опит за засмукване на всички държавни поръчки, а сега просто седна в залата на Народното събрание и набързо създаде една парламентарна корпорация, която без никакви разумни причини, без рационални основания натовари бюджета с нов държавен дълг до 3,4 милиарда лева. Обяснението беше - трябвало да има "буфер". Когато утре безпощадната реалност се стовари върху нас като бутилка с уиски върху главата на блусар ще ни обяснават, че буферът не е бил достатъчен, бъдете убедени. Това е основната част от българския блус - историята винаги е една и съща, но просто всеки път става все по-психарска.

Убеден съм, че дори протестър с развихрено въображение от лятото на 2013 година не е подозирал, че краят на 42-ото Народно събрание ще е такъв. В смисъл как непримиримите антагонисти ДПС и ГЕРБ ще се гушнат пред очите на всички, но на улиците вече няма да има никой, защото умората е абсолютна. Аз съм от хората, които имаха надежди за този парламент, но подмените вече ми идват в повече. Видях как тези, които миналата година реваха срещу актуализацията на бюджета сега я приветстват като манна небесна, защото вече мечтаят за постове в служебното правителство. Видях как тези, които твърдяха, че полицейщината на ГЕРБ е символ на пълната деградация сега гледат с политическа похот масивното генералско тяло и гласуват в синхрон с него. Изобщо в България цари нещо като постмодерна психария - никой не говори това, което мисли, но задкулисието осъществява мрачните си планове при колективна любов на медии и тишина из околните пространства. Само не си мислете, че с тези думи се опитвам да защитавам БСП. Да, те са ми слабост, но този път не заслужават добри думи. Да, опълчиха се на наглостта и безочието, но едва на края. Тоест твърде късно. Твърде блусарско, за да стане песен на щастието и новата любов. Всички се оказаха виновни в този спектакъл. Но вероятно свободата идва тогава, когато човек се отърве от илюзиите. Например илюзията, че думите означават нещо в България. В края на парламентарния спектакъл се оказа, че нито един от героите не е това за което се е представял. Прилича на пиеса на Йонеско. Всъщност не - по-скоро прилича на песента на Буги Барабата, защото всеки опит за различна държава тук завършва в мръсния канал на интригата, в мътната вода на бизнес-интересите, в перверзията на наглото задкулисие, в подмяната на светлите цели с дебелите портфейли.

И властта на задкулисието винаги ще е пълна, защото вместо протест днешната им сценка предизвика само потни усмивки на задоволство. Десните се кефят, когато левицата страда. Кефят се и пишат мазни статуси. Много им е яко. Защо да не им е - те нямат дори елементарно чувство за морална отговорност. А и половината от тях вече сънуват как ще правят държавна кариера при ГЕРБ. Точно това лъсна в края на 42-ото Народно събрание. Това също е блус. Блус за осъзнатите истини, които не е ясно дали те правят по-силен, но поне ти отварят очите. Така България е обречена да повтаря един и същи парламент, отново и отново, докато някой не спре порочния цикъл на самоомразата. Което няма да стане скоро и заради това блусът ще продължава...И свършва в мътния канал.