БСП в завръщането на историята

Ето, че това, което никой не очакваше, никой вече дори не предвиждаше и което нито една от медийните врачки не успя да предскаже, се случи. Лидерът на БСП Сергей Станишев след като изкара 13 години като лидер на левицата обяви своето оттегляне и анонсира свикването на конгрес, който да избере нов председател на социалистическата партия. Събитията в България се случват винаги неочаквано. Ако преди два месеца някой се бе опитал да прогнозира подобно развитие на нещата сигурно всички щяха да го обявят за самотна градска откачалка и да го обявят за човек, който не е наясно с никакви политически механизми. От 2009 година насам в една или друга степен Сергей Станишев беше подложен на постоянен натиск за подаването на оставка. В нощта на 5 юли 2009 година, когато стана ясно, че БСП търпи съкрушително поражение на вота, той отказа да се оттегли и това веднага създаде вътрешнопартийна атмосфера на напрежение, което така и не се разреди. С годините то се сгъстяваше, а а в крайна сметка след изключително неубедителното представяне на левицата на европейските избори на 25 май, се засили като налягане в барокамера и заради това във въздуха витаеше усещането за промяна, но никой не беше наясно как точно ще дойде тя.

Сергей Станишев е един от най-парадоксалните образи в българската политика. Това е и критика, но и комплимент. В мътилката от злобни статии и всекидневна телевизионна жълтения е много трудно точно днес да му дадем реалната оценка като политик, но задължително трябва да посочим поне две неща. Първо - парадоксът на това да е един от най-издигнатите българи на европейско ниво (независимо от съскащите оценки на домораслите десни политолози Станишев в момента е сред 10-те най-влиятелни фигури в Европа в качеството си на лидер на ПЕС) и същевременно да е толкова мразен и сатанизиран, че едва ли има друг човек, който да е подлаган системно на такъв тормоз. И второ - противоречието на това той да е един диалогичен политик, който обаче в крайна сметка в най-кризисната политически година на България от много време насам, така и не успя да намери истинския баланс на управлението, а това неизбежно го доведе до решението, че му е време да се оттегли от лидерското място.

13 години са чудовищно много време в разяждащата атмосфера на българските обществени отношения. Само си помислете колко много са 13 години в България. По времето за което Сергей Станишев беше лидер се смениха четири правителства. Имаше управляваща партия, която напълно изчезна от политическата карта на страната и днес никой не се спомня за нея. Започна възхода на ГЕРБ, България влезе в НАТО, а три години по-късно и в Европейския съюз, медицинските сестри от Либия бяха освободени, а Веселин Маринов написа песента си "Моята полиция ме пази". С други думи това е като два века в произволна друга страна. Някой казваше, че това е българската трагедия - времето при нас тече по различен начин отколкото в останалия свят и това е в ос

новата на проблема ни със света, но както се казва тук вече навлизаме в дълбините на друга история.

Добре е да припомним малко от историята. Когато през декември 2001 година Георги Първанов посочи за свой наследник за лидерското място в БСП Сергей Станишев едва ли някой е подозирал, че говорим за председател, който ще успее да се задържи за толкова много време начело, а не само това, но и в двубой със своя ментор да го надвие убедително. В политическата история на БСП има доста кино-моменти, но просто човек трябва да има очи за тях.

Трагедията на Станишев е в това, че той наследи от Първанов една партия, която показваше изборен възход, но повечето й реални проблеми така и не бяха решени наистина. От 90-та година насам БСП твърде често ставаше жертва на наложеното й клише, че тя трябва да се модернизира, а да не стои архаично като партия. Ровил съм се в старите статии по тази тема и мога да ви гарантирам - почти нито един от размахващите пръст така и не обяснява какъв е този мистичен процес на модернизация, който трябва да сполети БСП като небесно откровение. Някъде има подхвърляния, че БСП трябва да се социалдемократизира все едно това е универсалното хапче за модерност. Всъщност именно натиска на това парадоксално клише изигра лоша шега на БСП. Нямаше никакъв смисъл БСП да търси модернизация, ако това означава изграждането на една апаратна партия, която съществува от избори до избори без ясна цел за близкото и далечното бъдеще. Точно обратното. БСП трябваше да върви в "архаична" посока. В България левицата може да бъде само масова, народна, което като минимум означава, не партия от средни и едри бизнесмени, а партия на хората на наемния труд, с цялата удивителна сложност на това понятие. Станишев пое една идеологически объркана партия и се опасявам, че той не направи почти нищо да реши този проблем. При това, нека да отбележа, аз лично вярвам, че той е имал най-доброто намерение да се справи с него. Но това също е архетипната съдба на балканския модернизатор. В балканската литература винаги присъства един трагичен сюжет - връща се главният герой от Европа и се опитва да приложи наученото там на място, а това винаги го сблъсква с естествената отрицателна реакция на местните хора и живот. Което всъщност е трагедия само, ако предварително предположиш, че европейската гледна точка задължително е правилната, а всъщност основният проблем на българската политика днес и тук е, че никой не се опита да прави политика за истинските българи, а все внасяха клишетата отвън.

Този проблем предизвика всички останали. Станишев концентрира своите усилия на международното поприще, където плува в свои води, а междувременно БСП обрасваше с все по-немощни, но за сметка на това феодализирани структури. Левицата неизбежно взе да се свива, защото компромисът стана основната водеща политика. Стигна се дотам, че един от социалистите употреби красивата като сюрреалистичнна поезия фраза за плоския данък - "това е дясна мярка, но с леви резултати". В този идеологически миш-маш левицата нямаше как да изкара много време, но разтърсването на световното статукво през последната година просто ускори процеса по разпад. Кризата в Украйна бе последният лакмус за това, че БСП много често изобщо не чува какво й говорят нейните избиратели. И, че понякога е добре да захвърлиш позите на неутралност и балансите в речта, когато трябва да кажеш истината за това, което се случва. Избирателите на БСП сами пожелаха тази промяна на лидерството, когато просто не се появиха да гласуват. Те знаеха, че вотът е от изключителна важност за левицата, но въпреки това тяхното мълчание не бе нарушено. И това е въпросът, който ще стои пред новия лидер, независимо как ще е неговото име и какви послания към света ще носи.

Въпреки това обаче ерата "Станишев" не е за подценяване. Неговите критици се концентрират единствено върху грешките, което е изключително тъпо, защото няма човек, който да не бърка. Това не е може да изгради правилния образ на един политик. Лидер, способен да издържи 13 години (а 4 от тях като премиер) в леденият океан на българската омраза, в никакъв случай не е тъпак, хванат от гората. Вероятно на него просто не му стигна енергията да промени партията, а именно надеждата, че той ще е агент на промяната дълги години осигуряваше неговата политическа легитимност. В крайна сметка обаче, когато разбра, че времето не е на негова страна, както и цялостната ситуация на Станишев му стигна доблестта да се оттегли, без да превръща това в паническо бягство или моментална емиграция. Защото в кризисна ситуация като тази БСП се нуждае от някаква форма на приемственост, най-малкото, за да се види, че в последната една година бяха допуснати наистина ужасяващи грешки, но основният смисъл на управлението продължава да бъде легитимен, а именно - недопускането на ГЕРБ във властта.

Днес БСП е в ситуация в която почти никога не е била. По всичко си личи, че на конгреса на 27 юли е съвсем реална възможността за едно оспорвано лидерско състезание, без победителят да е предварително оповостен. Разбира се много медии веднага насочиха пръст към Драгомир Стойнев, защото в кризисната ситуация той стана нов заместник-председател на БСП, но срещу него ще бъдат изправени не по-малко силни кандидатури. И всъщност това вместо проблем може да се превърне в спасение за БСП. Защото лидерското състезание е основния смисъл на политиката. Всичко останало са подробности, но именно в такава битка се виждат ценности, смисъл и визия. Само недемократичните и измамни партии могат да се боят от състезание на идеи. БСП продължава да бъде единствената политическа общност в България в която не всичко все още е сведено до апарата и която съществува на идеологическа основа. Това е причината откакто се помня да я отписват като партия по два пъти на година, а тя все още да продължава да бъде един от най-големите фактори в българската политика. Което не означава, че проблемите пред нея са малки. БСП трябва да се отърве от всяка форма на корпоративни зависимости, защото именно това може да изсмуче идейния живот от нея. Левицата трябва да се опита да бъде единствената гаранция срещу идеята богатите със своите финанси да определят дневния ред на страната, а битките между двама души да напомнят със своя разрушителен ефект двубой между Годзила и Биоланте. Новият лидер на БСП, с други думи, ще наследи огромен морален и политически проблем, но в крайна сметка, никой не е казал, че политиката е игра за хора, които искат да бягат от трудностите.

След 24 години удивително кошмарен преход България продължава да бъде най-бедната страна в целия Европейски съюз. И това е така не, защото ченгетата още командват живота ни или пък престарелите кадри на ДС дърпат задкулисно въжетата. България се оказа в плен на илюзията, че може да си внесе път за развитие отвън, започна да робува на десните икономически догми и се е превърнала в нещо като радиоактивното идеологическо сметище на Стария континент. Заради това левицата има бъдеще. В момента в който на политическата сцена се появи не апаратна, а народна левица, която не е изгубила връзката си хората, а знае как да говори за техните проблеми, тази левица е обречена на пълен успех. Новият лидер на БСП трябва да си постави задачата именно БСП да бъде тази левица. 

Всичко останало е от лукаваго.