Сбогом и щастлив вечен живот на Валери Петров

Отиде си Валери Петров...

Това е ужасна новина. Ужасна, защото неговата липса отваря огромна дупка, която не може да бъде запълнена от абсолютно нищо.

Валери Петров беше пример за нравствена чистота и светли пориви. Той никога не е бил от шумно несъгласните, но винаги е отстоявал собствена позиция. Неговият бунт беше лиричен, философски, замислен. Той беше несъгласен с гаврата с неговите идеали и преди, и сега, но не тръгна да се изкарва герой, не влезе театрално в медиите, не се опияни от нарцисизъм. Предпочете да остане там, при своите думи, в собствения си свят, където дори разцъфтяването на едно клонче или пробягването на малко облаче по небето има смисъл и може да обогати душата на един човек. Това протестът на мислещия човек. Несъгласието на идейната личност. Неподражаемостта на таланта.

Заради Валери Петров в последните няколко дни избягвах да чета форуми. Защото в нашето общество има някаква отвратителна мътилка, някакво подмолно течение на гнусните, което като водорасли се опита да налепи върху името на този велик поет своята собствена помия. Тази страст към самоунищожението е нашият демон. Ние сме обществото, което като камикадзе обича да се самоубива в собствената си неясна ярост.

Но пък Валери Петров заради това е недосагаем - той беше един от малкото хора, които са в състояние да обединят леви и десни, да открият общото между хората, да накарат едно разделено общество да чувства по еднакъв начин. Това прави неговата загуба болезнена. Колко бяха хората, които бяха способни на тази магия? Колко бяха хората, които можеха да градят мостове в общество, така отнесено от омразата си? Колко като него бяха тези, които с мъдростта си предизвикваха такъв респект, че да онемееш пред техните думи или да се трогнеш от тяхната внезапна, почти осезаема, красота?

Ние като общество губим авторитет след авторитет, а на тяхно място нищо ново, нищо различно не идва. Един след един си отиват тези, които можеха да ни посочат пътищата в мъглата, на които всички вярвахме и ни оставят да се оправяме сами в нашия банален и ежедневен ад, където никой на никого няма доверие.

Ние губим един ориентир, един идеалистичен човек, който и до днес показва, че огромна част от силата на идеите се крие в чистотата на техния носител.

И добре, че са думите, които е оставил след себе си. Аз наивно вярвам, че силата на думите е това, което прави един човек безсмъртен и в този смисъл, може би не трябва да страдаме за Валери Петров, а да почитаме началото на неговият вечен живот и дори да му завиждаме, че той ще е глас на цели поколения оттук-нататък. Защото този идеалистичен, светъл и устремен живот не може да изгасне без да остави следа. Просто не може.

Нека духът му да почива в мир! Нека думите му никога да не спрат да тревожат и вълнуват! Нека техният вечен живот винаги да носи частичка от нашето време и да напомня на онези от бъдещето, че ние сме имали смисъл, идеи и желание за бъдеще, огряно от светлина! 

Сбогом, Валери. Никога не съм те познавал, но винаги съм те чувствал като приятел.