Последният останал протест срещу вселената

Нямаше как да избягам. В рехаво пълният трамвай 22, возещ пътници из мистичните земи на Подуяне, видях, че е една възрастна жена ме фиксира в поглед и без да съм телепатичен наследник на Джуна (която последно, някъде четох, се представя вече асирийска принцеса) разбрах, че разговорът е неизбежен. Жената се приближи до мене, каза, че ми е чела някои статии и започнахме вечният като света разговор за това в какви драматично лоши времена живеем. Твърде често ми се случва напоследък да съм ангажиран в точно такъв тип комуникация, така че едва ли щях да запомня разговора, ако възрастната жена, след като изреди редица проблеми на живота (ниската пенсия, терорът на "Топлофикация", внучката в чужбина, която обаче вместо да учи работи като чистачка в хотел, политическият хаос) не изрече една реплика, която ме разтревожи със своята философска дълбочина и се заби като ятаган в мозъчните ми клетки.

Жената ми каза: "По-добро не е било, а по-лошо идва!".

Не обърнах внимание на репликата веднага, но тя ме загложди като малка душевна рана. Едва, когато слязох от трамвая успях да осмисля дълбочината на тази фраза. Това не е обикновена констатация, това е присъда, макар и изречена с меланхоличен, а не прокурорски тон.

"По-добро не е било, а по-лошо идва!". Тази реплика е демонстрация на абсолютно катастрофичен живот. И не го казвам отстранено или с ирония. Това е следа от местопрестъплението на прехода, който буквално унищожи какъвто й да е смисъл в битието. Заради това няма как да се отнасям иронично към подобен тип обобщение. Точно обратното - обикновеният българин съществува в абсолютна политическа шизофрения. Тези, които помнят знаят кога са живели по-добре, но най-големите глашатаи на новото статукво постоянно им обясняват, че тогава те са примирали от глад и са се гърчели недоволно. Подобно усещане е предизвикано от тоталната лъжа в която се налага да живеем и имитацията на живот. Ние трябва да си измисляме житейските цели сами, ако искаме да скрием баналният факт, че преходът е една грандиозна кражба, както на кинти, така и на смисъл. Разрушеният свят на миналото ще бъде заменен от черния свят на бъдещето. И, както казваше руския поет - има само миг между миналото и бъдещето и именно той се нарича живот, но този живот е безцелен, мрачен и беден и следоватално никой не вярва, нито намира смисъл в него.

Виктор Ерофеев, вечно недоволен руски интелектуалец, в книгата си "Енциклопедия на руската душа" нарича подобно светоусещане "философия на нокаута". Аз обаче категорично не приемам иронията на Ерофеев. В Русия той може да търси вината в народа, колкото си иска, но българският народ не е виновник, а жертва на един подменен и ограбен живот. Заради това никой вече не смее да вярва в нищо. Никой не смее вече да има мечти. А повечето хора карат живота си в някаква социална кома, защото са свели битието си до елементарно оцеляване. Вероятно това е причината, когато някой заговори за висши цели, всички да изключват телевизорите си или ядосано да хвърлят вестниците. В една вселена в която "по-лошо идва" няма как да изпиташ желание за промяна, защото промяната със сигурност носи още повече мрак. Това е философия на ужаса, че утре ще е живее по-зле от днес, защото тези, които твърдят, че глас на промяната, всъщност обещават още от същото, но се опитват да го захаросат с клишета, които знаят, че никога няма да бъдат изпълнени. Хората, помислих си аз, не вярват на нищо, защото просто подсъзнателно знаят, че са в грешния ръкав на времето, че не живеят живота, който заслужават и, че всичко, което им се говори са лъжи. Защото красивите приказки не покриват баналната отвратителност на съществуването в див капитализъм по никакъв начин.

Резултатът е психологическа катастрофа. Свят, в който никой не чака нищо хубаво. Живот, в който най-лошото предстои зад следващия ъгъл.

Нямаше какво да отговоря на жената и просто въздъхнах. Тогава с ужас забелязах, че целият трамвай постоянно въздиша. Въздишаха всички. Много често.

Въздишката - единствената форма на протест срещу вселената, която ни е останала.