Американските лакеи у нас

Приписват на легендарният венецуелски президент Уго Чавес един крилат лаф за това, че единствената държава в която не може да стане преврат или революция е САЩ, защото там няма американско посолство. Дали наистина го е казал или не, това е трудно да се провери, но всеки човек с повече от две мозъчни клетки, които не са замъглени от опиумната мъгла на новото геополитическо статукво е наясно, че те съдържат изключително изящна правота. Американците имат мощни механизми за налагането на техните интереси, и това вероятно е тяхно право, но пък веднага възниква въпроса защо толкова много държави нямат никакъв държавен имунитет и приемат чуждите интереси като своя собствена религиозна мисия. В България в последните няколко месеца станахме свидетели на това как на два пъти представителите на САЩ с железен юмрук налагат своите интереси. Първият път беше при посещението на тримата американски сенатори Крис Мърфи Рон Джонсън и Джон Маккейн след среща с които тогавашният премиер Пламен Орешарски обяви, че България замразява проекта "Южен поток". И до днес официалните разговори тънат в тайна, никой не е наясно какво точно е казано, какви аргументи са приведени, но е ясен резултатът - България се отказа от стратегически проект под натиска на световното статукво, което означава, че тя прие, че не може да има собствени национални интереси, а че някой друг трябва да й ги диктува.

Вторият случай е дори още по-скандален, не само, защото е по-пресен, ами бе извършен по-толкова задкулисен и неконтролиран начин, че не е пресилено да говорим дори за посегателство срещу интересите на всички европейски граждани. Миналата седмица, след среща с американскатата посланичка, Марси Рийс, външният министър Даниел Митов обяви, че България подкрепя Трансатлантическото споразумение. Митов отиде дори една крачка по-напред като заяви като достолепен лакей: "То е важно не само заради увеличаването на работните места и растежа, но и от геостратегическа гледна точка". Нека да преведем, защото оплетеният новговор на дипломатическия език може да обърква - Митов буквално казва, че същината на споразумението не е в неговите икономически параметри, а че то просто трайно привързва Европейският съюз към САЩ, което всъщност е крайната цел на този договор.

Малко по-надолу ще разкажем малко подробности около това Трансатлантическо споразумение, но точно тук е мястото да направим анализ на поведението на Митов. Повече от скандално е един временен министър да ангажира страната с такъв голям въпрос, особено след като не подлежи дори и на парламентарен контрол. Новият външен министър произлиза от протестърските среди на Реформаторския блок, които превърнаха мантрата за прозрачна политика в поредното клише на собствените си бравурни изяви, но точно неговите действия издават страховито задкулисие и абсолютна липса на нормална прозрачност. 

Никой никога не е оторизирал външният министър на България да заема такава позиция, без да е воден дебат по нея, без да е била дискутирана не само сред политическия елит, но и сред обществото. Това споразумение, което от няколко години се разглежда в пълна секретност, предизвиква политически колизии в целия ЕС, но Митов побърза да заеме позиция, която надхвърля с много всичко, което има като право на действие. При това няма как да не припомним, че точно този министър е работил само в неправителствени организации, финансирани с американски пари, а няколко години е изкарал и в чисто американско НПО - Националният демократически институт. Нима не е конфликт на интереси това, че именно такъв кадър, назначен във временно правителство, се опита да ангажира България в изключително трайно споразумение за което почти нищо не е ясно. Това е доверие в аванс, подписване на празен чек, деклариране на безусловна вярност пред господарите на света и точно това никога не е позволявало на България досега да има независими национални цели. Само още един детайл за това. Митов кляка на САЩ за подкрепа на Трансатлантическото споразумение, но дори не си прави труда да повдигне въпроса с отпадането на визите за българи, който е от първостепенно значение. Следователно срещата с Марси Рийс е била единствено и само театър, имитация на политика, с цел горчивото хапче с подкрепата на скандалното споразумение да мине по-лесно пред публиката и да се загуби в хаоса от управленски гафове, които служебното правителство сътвори за краткото си съществуване. Но това всъщност не може да бъде определено като гаф - това е умишлен саботаж на демократичните процедури по взимане на решение, заобикаляне на демокрацията и пълен труимф на задкулисните механизми по които се осъществява геополитическото статукво. Да не говорим и за друго явление, което е време да кажем с истинските му имена, а не с фразите на политическата коректност. Хората у нас, който паразитират върху това, че са носители на европейските ценности и интереси, всъщност са единствено и само агенти на американското икономическо и политическо влияние. Във всеки случай, когато изборът е САЩ или ЕС, те винаги избират САЩ. Европейските ценности са само удобното клише с което те прикриват своите истински цели. В случая Митов постъпи в разрез с всички европейски ценности и с подкрепата за скандалното споразумение извърши един от върховните антиевропейски актове в българската политика в последните години. Просто американците винаги са действали по доктрината "Fuck EU" (Да му го начукама на ЕС), която бе изразена от Виктория Нюланд покрай кризата в Украйна. Митов се прояви като един от тези, които нямат проблем с това да извършат подобно действие спрямо ЕС. 

Дотук с европейските ценности просто и с техните кресливи защитници в България.

Няколко думи заслужава и самото споразумение, което е известно като Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), но за краткост е станало ясно като Трансатлантическото споразумение. Преди няколко месеца на български излезе книгата "Дракула срещу народите" на френския евродепутат-комунист Патрик льо Ярик, която е посветена изцяло на този скандален договор. Льо Ярик разкрива, че преговорите по него се водят от няколко години, при това в пълна секретност от европейските граждани, а от февруари 2013 година въпросът за неговото подписване се поставя с такава настойчивост, че е неизбежно да не се раззвънят всички аларми на нормалното политическо мислене. Едно от най-скандалните неща, които авторът на книгата открива е това, че голяма част от клаузите в ТТИП са подготвени изцяло в полза на големите мултинационални компании, които вече са толкова големи, че се дразнят от държавния контрол върху тях. Заради това споразумението предвижда възможност големите компании да могат да съдят правителствата, ако  се извърши рязка смяна в политиката. Например, ако американска компания инвестира във Видин и, ако правителството междувременно вземе решение да вдигне минималната работна заплата, то инвеститорът ще може да го съди. Седалището на този нов съд ще е не другаде, а във Вашингтон. Льо Ярик подозира, че това е началото на един нов титаничен корпоративен капитализъм, който на практика изземва напълно националните суверинитети. Целта е Европа да стане адин огромен пазар за американски стоки, но пазар, освободен от досадните регулации, които да спират алчността за огромни печалби.

Приемането на правилата, предлагани от САЩ ще отвори европейските пазари за ГМО-продуктите, за обработваните с хлор пилета, за свинското, тъпкано с незаконни химикали. Намаляването на митническите тарифи пък е в състояние да унищожи напълно цялото европейско земеделие и да превърне Стария континент в лесна плячка на повечето селскостопански продукти от САЩ. Чрез ТТИП на практика се съживяват и то в много по-строга форма правилата на АКТА, договорът, който събуди цяла Европа да протестира срещу него. Дори в гербаджийска България в студената зима на 2012 година над 5 хиляди души излязоха по софийските улици, за да обявят, че няма да приемат тази информационна диктатура, която се опитват да им наложат.

Льо Ярик е притеснен, че в договора се говори единствено и само за пазари. Не за човешко благополучие и просперитет, не за развитие на обществата, а само за развитие на пазарите. Целта е очевидна - американците се нуждаят отчаяно от нов голям пазар, който да ги спаси от икономическите проблеми, които те имат. След като техният обичаен заден двор Латинска Америка започна да се държи бунтовно и да не признава правото им да се разпореждат с тяхната политика, сега на мушката попада ЕС, който от края на 2008 година се гърчи в примката на неолибералните догми, които не му позволяват не само да се развива, но дори и да излезе от кризата. Проблемът е, че и на европейско ниво американците действат по обичайния си начин - чрез агенти на влияние. 

Авторът на "Дракула срещу народите" идентифицира своеобразна група от хора, които налагат американския интерес в Европейския парламент и плашещото е, че тя се състои от депутати от повечето групи, които са представени там. Значи говорим за дейност, която размива политическите разграничения в името на това напълно да наложи новите правила, които да са изгодни единствено и само за САЩ. В разгара на украинската криза преди няколко месеца, когато се предполагаше, че единствено и само кризата в Киев е във вниманието на Вашингтон, Барак Обама отиде в Брюксел, но първата тема с която започна не беше световното напрежение, а подписването на Трансатлантическото споразумение. Очевидно е, че американците се нуждаят от този договор максимално бързо, защото са наясно, че в момента в който европейските общества научат за неговите скандални подробности, техните бунтовни инстинкти ще се събудят и няма да оставят нещата така.

Изобщо темата с това Споразумение отново отваря големия въпрос за това дали интересите на САЩ и ЕС са едно и също нещо, както се опитват да ни го представят ГМО-политиците като Даниел Митов, създадени от стерилните инкубатори на статуквото. Разбира се, че не е така. Все по-очевидно става, че САЩ и Европа това са два различни вектора, а така нареченият "евроантлантизъм" е идеята на миналото, която се опитва да имитира настоящ живот. Европа рано или късно трябва да се събуди от розовия кошмар на статуквото и да види своят реален интерес. За да направи това обаче тя веднъж завинаги трябва да разпознае политиците като Митов като реален враг, като вирус, като змията, която е скрита в нейната пазва, за да защитават чужди, неевропейски интереси и всеки миг и час да предават европейските граждани. Това може и трябва да са промени. 

След време вече ще е късно.