Нацията на атанаските

От няколко седмици насам, след като се сблъсках с видеотворчеството на станалата вече легендарна Атанаска от Павликени, нейните изяви просто не ми дават мира. Първата ми реакция беше примитивна, и съответно абсолютно неправилна. Като видях нейните пиянски изцепки и цялата й защитна реторика за Азис, придружена от пози, които обикновено се правят в аматьорското си порно, си казах, че това е краят, абсолютното дъно. Че по-надолу няма накъде да се ходи, въпреки, че според изключителното определение на един приятел - дъното е просто философска и хипотетична категория. Това е песимистичен афоризъм. Ако дъното е наистина само въоброжаемо, това означава, че целият живот може да е едно безкрайно падение, което може да се види единствено в перспектива, но не и от тези, които пропадат.

Та след като видях видеоизстъпленията на Атанаска за първи път се замислих дали да не емигрирам или поне се изкуших да обмисля тази идея. В крайна сметка в една държава, където е възможно това не е ясно дали трябва изобщо да говорим за някаква форма на бъдеще или да приемем, че безкрайният ужас ще продължава докато свят светува. Защото след като 15-минутната слава на Атанаска премине, ще се появи нещо ново на хоризонта и то ще е още по-скандално, неприемливо и тъпо и тогава вече не е ясно дали нервната система на народа няма да е толкова притъпена, че всички да махнат с ръка и да се примирят.

После обаче реших да се замисля сериозно. Много е лесно да изкараш себе си от уравнението на перманентната тъпотия и да посочиш с обвинителен пръст някой рус представител на същата, стоварвайки върху него цялата вина, страдание и присмех. Всъщност ми стана тъжно. Атанаска не носи никаква вина. Тя е странична жертва на един сбъркан живот. При това тя е толкова голяма жертва, че дори не може да осъзнае, че е пленник. Тя е затворник на живот от който никога не може да избяга. Това е като да вървиш към екзекуцията и дори да не ти хрумне, че има начин да се спасиш. Смешното девойче от Павликени, което е арестувано завинаги от идеята, че известността се постига със скандалност, че е достатъчно да кряскаш, за да успееш, че едно видео може да ти осигури живот във висините. Атанаска е жертва, защото вече е обречена по трудният начин да разбере, че публичността в България е разрушителна, защото не само няма да сбъдне нито една нейна мечта, а че завинаги ще я деградира, защото я вкарва в роля от която никой никога няма да й позволи да излезе. Тя разбива живота си, защото си мисли, че това е начинът да се отърва от бремето на подтискащото сиво ежедневие на обикновените, но всъщност Атанаска съществува като част от вампирска система, която използва хората докато са нещо нова, а след това не дава пет пари какво точно се случва с тях. Пак ще ви повторя - "атанаските" са продукт на изключително сбъркан живот, на нация, която колективно се е самонадрусала с хаос, на държава, която само си въобразява, че върви към смислено бъдеще.

Нали казват, че едно общество е силно, колкото най-слабата част от него. Същото трябва да важи и за интелекта. Едно общество е умно, колкото неговата най-тъпа част. Заради това е време да си го кажем - ние сме нация на атанаските, защото дори и да искаме няма как да избягаме от тези жертви на епохата, обезобразени духовно веднъж завинаги, оставени без някакви морални ориентири, парализирани в безсмислието на един безперспективен живот.

Самата България е една европейска Атанаска, която си мисли, че със шантави маневри, които отричат нейната история ще докаже на света, че е нещо различно, известно и популярно. Не са ли атанаски тези, които се опитват да ни натикат в световните конфликти, за да могат да бъдат погледнати одобрително или забелязани поне веднъж на световната карта? Не е ли ала Атанаска да сервилничиш прилежно в името на някакви клиширани цели, които дори не си в състояние да формулираш без да използваш абсолютната скука на своя страна?

Заради това вече не съм склонен да обвинявам Атанаска за нищо. Тя може да навреди само на себе си, а ми е мъчно, че едно младо девойче е в състояние да се самоунищожи вместо да може да прогледне за истината за живота си. Страшни са другите атанаски на които на пръв поглед не им личи, че са такива, но всичките им действия показват как един разрушен и изсмукан живот не може да бъде възстановен от позьори и лакеи. Демоните на една нация обичат да се връщат постоянно, а нашите атанаски са решили да не ги забелязват. И после се чудят защо светът злокобно мълчи. Просто в света на политическите видеокифли винаги царува зловеща тишина.