Хиляди
знайни и незнайни философи, новоизпечени анализатори и хейтъри на свободна
практика посветиха десетки разсъждения за една снимка тези дни. На нея се
виждаха изправените Меглена Кунева и Цецка Цачева по време на общата лидерска
среща в парламента, докато всички лидери от мъжки пол бяха седнали и
разположили бейски по диваните. Изляха се тонове разсъждения за провинциалния
характер на нашите мъже, за това как жените били едва ли не само придатък на
местната култура - изобщо хейтът беше на ниво, а глобалните разсъждения се
срещаха по-често дори от билборд на Бареков по време на предизборната кампания.
Интересно
обаче къде се стопи същото това възмущение и ярост при една много
по-изобличителна снимка, която също стана обществено достояние тези дни. На нея
ясно се вижда как шефът на ЕНП Жозеф Дол, тежък провинциален бюргер от Франция,
е пуснал ръка на столичната кметица Йорданка Фандъкова и политически некоректно
глади коляното й все едно тя му е някаква собственост. Не видях коментари какви
простаци са французите и европейците, а този не е какъв да е французин, а
политически елитен представител на десницата, тоест направо от най-високо
качество. И какво се оказа - един французин вилнее в България като политически
господар на политиката у нас, включително и на столичната местна власт. Това е
само кратка забележка към всички, които толкова мразят народа си, че бързат да
го оплюват при всеки възможен случай.
Но
проблемът в снимката на Дол и неговата шареща ръка съвсем не е в кретиноидният
мачизъм, който демонстрира господарят на Европейската народна партия. Много
по-възмутително е мълчанието или по-скоро търпението на самата Фандъкова. Във
всяка друга ситуация, при всеки друг опипващ вероятно тази дама би скочила
бойно и би му вкарала едно кроше, но щом е европейският бей значи може да пипа
където си иска. Още по-възмутителна е усмивката на Бойко Борисов, който също
присъства на снимката. Той гледа и не реагира, защото големият началник може да
бара, където си иска.
Изобщо
фотото на опипваната Фандъкова и нейното многострадално дясноцентристко коляно
е една удивително шокираща метафора за положението на цялата страна.
Българската политика винаги се докарва до момента в който е готова телесно да
предложи себе си, за да бъде доволен големия брат. Не са важни никакви принци,
морал, идеи или история - важното е във всеки един момент поредният новодошъл
средностатически комплексар с власт да гледа доволно и палаво да се подсмихва
на фотографите. Името на дошлия може да се мени, но отношението на българските
елити е удивително постоянно. Вечно отдаване докрай. Нещата винаги опират до
една пейка и до една политически некоректна ръка там, където няма никаква
работа.
Ранното
кино на прехода роди няколко странни, мрачни и удивително болезнени филми за
съпротивата на отделния човек срещу стягащият ред на тоталитаризма. В един от
тях - "Маргарит и Маргарита" всевластието на номенклатурата бе
показано чрез това, че висшият кадър чувстваше всяка влязла в кабинета му жена
като потенциална любовница. Няколко много силни сцени във филма разкриват това отвратително
отношение и безпомощността пред него.
Съжалявам
за тежката аналогия, но поведението на Дол не е по-различно. Нито пък тишината
на другите двама на пейката. Те търпят, за да е доволен госта.
От това
непрестанно търпене България живее с усещането за радикално разпаднал се свят.
Защото се опитват да ни представят постоянното подчинение като някаква ценност.
Е точно тези ценности ни докарват до такива снимки. Партийният европейски бос с
ръката на коляното на неговата подчинена.
Пък после
българите били идиоти...
No comments:
Post a Comment