Генералът в изборния лабиринт

В дните на изборите, когато медиите палаво заобикалят закона и съобщават резултатите от паралелното преброяване на социолозите под формата на класации на песни, филми, стихотворения и други, много често, за да опишат метафорично ГЕРБ използват книгата на Габриел Гарсия Маркес "Генералът в своя лабиринт". Не мисля, че повечето, които прибягват до нея някога са я чели, защото, ако го бяха направили със сигурност нямаше да искат да посочват точно това заглавие. Да не говорим, че лидерът на ГЕРБ не би бил доволен на тази препратка, ако някога запрати споменът за "Винету" на боклука и поиска да се отдаде на непознати литературни авантюри.

"Генералът в своя лабиринт" е богоборческа книга, която представя иконата на Латинска Америка Симон Боливар в края на неговия живот. Романът го показва като един изтощен, изморен и болен човек, който вече не е сигурен в нито един избор, който някога е направил, но пък вече има толкова много последователи, че не може да си позволи да бъде друг. Боливар се оказва пленник на своето собствено дело и осъзнава, че е в някакъв кошмарен лабиринт от който изход май е единствено смъртта. Разбира се, като всеки голям роман и този съвсем не е елементарен, нито пък се движи по каноно на чистото историческо писане. Маркес се опитва да види човекът отвъд политиката и да остави читателите да решат дали да простят, дали да обвинят, дали да разберат.

Парадоксалното е, че точно този роман наистина може да бъде използван като метафора за състоянието на ГЕРБ и техния лидер в миговете преди да консумират предсказваният от социологическите шамани изборен триумф. След като в продължение на цяла година течеше откровен и сапунен флирт между ГЕРБ и Реформаторския блок, в дните преди кампанията, а и по време на самата кампания изведнъж се оказа, че подготвяната сватба май се отлага за неясното и винаги мъгливо бъдеще. В България е пълно с полиически анализатори, които с радост напускат полето на анализа, за да влязат в ролята на съдържателка на публичен дом, която се опитва да подбере най-добрата девойка за своя клиент, но край реформаторите като че ли е най-пълно с тях. И така - една година слушахме как автентично десните оставяли отворена вратичка за ГЕРБ, а пък на следващия ден обидено твърдяха, че не им обръщали достатъчно внимание. Стигна се до театрални телевизионни интервюта на лидерът на ДСБ Радан Кънев в които той обяви, че нямало предизвестен победител на вота и, че ГЕРБ съвсем не са толкова сигурен партньор на реформаторите. Това хвърли дори Бойко Борисов в озадачение, който описа ситуацията със станалата крилата фраза: " В срещите ни никога не съм виждал подобно отношение към мен. Напротив, държи се нормално, той е много слънчев и приятен човек, когато разговаряме лично. И като го видя след това по телевизията как му избива студена пот, с какво огромно напрежение споменава името ми, оставам изумен".

Ясно е, че този любовен кадрил определено изтощи Борисов. От един момент нататък на него му писна да се занимава с Реформаторския блок, което е разбираемо от гледна точка на ГЕРБ, защото, ако един човек иска да си намери партньор, то той със сигурност трябва да си гарантира, че съдружникът му ще бъде предсказуем и ще си пие хапчетата за шизофрения навреме. Умората на Борисов си пролича, когато в два поредни дни той каза две самоизключващи се неща за РБ - че ще са последната политическа сила с която ще говори, а след това, че е готов веднага да прави кабинет с тях. Генералът от ГЕРБ бе вкаран в десния лабиринт на безпътицата, защото градското дясно е така позьорско и извънземно, че то не може да бъде в съгласие със самото себе си, а какво остава с някой друг.

Заради това на много хора им подейства като студен душ рязката смяна на курса на Бойко Борисов. В интервю за Ройтерс, той изведнъж заговори за "широка коалиция" и, о, чудо, смени тона към БСП: "Разчитам много на БСП. И това за първи път на вас ви го казвам. Действително им пожелавам успех на изборите, защото ни е нужна силна лява

 партия".

Има три възможности за анализ на този завой. Първата - Борисов наистина не видя никаква перспектива в коалицията с Реформаторския блок. Честно казано в България елитарната десница наистина е психиатричен случай, а това в повечето случаи вреди на самата идея за политика, отколкото да помага. Втората - може би все пак има някакъв натиск върху ГЕРБ от страна на европейските им партньори да не всяват безкраен дух на конфронтация в обществото, а да се опитат да осигурят стабилност и укротяване на обстановката, защото в сложната световна геополитическа буря, България прилича на хлапе с аутизъм, затворено в своя непроменящ се и съскащ свят. И третата възможност е в това, че Борисов започна да осъзнава, че следващото управление по никакъв начин няма да може да се закрепи на конфронтационна основа, особено, ако резултатите от вота, както винаги могат да бъдат разчетени като сюрреалистично стихотворение. 

Моето лично мнение, че евентуален съюз между БСП и ГЕРБ ще е удивително самоубийствен и за двете партии, защото ще погазят основни политически разделителни линии, които трябва да останат неосквернени. В Германия коалиция между двете най-големи партии е възможна, но говорим за съвършено различна политическа култура и обществен климат, отдалечен на светлинни години от нашия. 
Ясно е и друго - странният резултат от изборите и шаренията в парламента съвсем не помогнаха на Борисов. Точно обратното  - те го оплетоха в такива сюрреалистични съчетания, които не биха се родили и главата на хипи, което е злоупотребило с мескалин. 

А предварително е ясно и друго - естественият партньор на ГЕРБ ДПС е така сатанизиран, че съюз между тях е практически неосъществим, а негласното партньорство, ще е като бавно точене на кръвта на партията на Борисов, която капка по капка ще бъде изпита докрай. Именно всички тези затворени пътища създават усещането за безизходност на ситуацията. И лидерът на ГЕРБ е почнал да го загрява, както и да загрява това, че историята този път ще накаже него, ако не успее да създаде стабилно управление. Изобщо - литературно-политически миш-маш.

Но интересното в завоя на Борисов е друго. Той вече започва гротескно да прилича на героят от романа на Маркес - един човек, осъзнаващ, че усилията на един отделно взет човек могат да променят света, но имат своя предел. И отвъд този предел историческата личност става пленник на всичките си изречени думи, на всичките му приписани или изказани идеи, заплита се в лабиринт от който на практика няма излизане.

Ако Борисов продължи линията на това поведение, то очевидно той търси начин да избяга от своето политическо минало, но това е мисия невъзможна, защото единственият измислен начин за бягство от историята е да си купиш билет за оня свят. Но пък е ясно, че когато една политическа система дойде до такова задръстване в което партия с партия не се говори и коалиция изглежда като дума от евенгелието на сатаната, то очевидно нещо трябва да се промени. Това говори или за измислени партии или за халюцинирана политика. Може би това е големият лабиринт в който всички сме затворени - на невъзможната промяна и радикално сбърканият преход.