Критичен поглед към розовият период на Пикасо-джуниър

Асен Генов, наричан вече Пикасо джуниър, след като сам се самообяви за духовен наследник на безсмъртният испански комунист, влезе в собствения си капан по изключително триумфален начин. Ако бе премълчал позорното решение на съда да бъде оправдан за безобразното си хулиганство срещу паметника на антифашистите пред централата на БСП и просто да си хване шапката и да си живее живота, едва ли щеше да става обект на безкрайна ирония. А пък и нямаше да върви повторно да се коментира едно безвкусно политическо хулиганство от най-примитивен вид, особено след като то вече бе анализирано в момента на неговото извършване. Мисля, че най-видната фигура, която тогава защити Пикасо-джуниър бе видният конспиратор на свободна практика Николай Колев - Босия.

Генов обаче влезе в собствения си капан, защото се опита да придаде на хулиганството си философско-естетически измерения. А естетиката не само подлежи на коментар, тя подлежи на радикално четене, защото, когато разположиш собственото си бездарие на арт-територия трябва да очакваш като минимум критики с интезивността на средна ядрена бомбардировка. Няма по-непримирими спорове от тези, които са разположени в сферата на естетическото, защото естетиките много често се изключват една друга.

Точно поради тази причина нека да направим един бърз критичен преглед на статията на Пикасо-джуниър, която е озаглавено помпозно "Естетизация на Злото".

Преди да се впуснем в анализ на арт-посланията от розовия период на Генов, нека да прочетем заглавието отново. Естетизация на злото. Това е скулптора на антифашисти. А пък Пикасо-джуниър твърди, че антифашистите са зло. Следователно излиза, че фашизмът е добро. Самото заглавие е като плавящ пясък. Тези, които се борят с фашистите са зло, следовотелно самите фашисти са ангели. Защо ли имам усещането, че ако автентичният Пикасо, автор на великолепната "Герника", комунист до самия си край, можеше да излезе от гроба си, щеше да преследва и рита самообявения си следовник поне до края на мандата на новото правителство. Още в заглавието да реабилитираш фашизма - ето откъде тръгва розовата естетика на Пикасо-джуниър, а това ни натоварва с буреносни очаквания за продължението на пътешествието.

Прави впечатление, че Пикасо от "Надежда" изобщо не си играе на дребно и започва направо да се сравнява с американския авангардист Майкъл Ашер. Което издава, че май зад свръхполитическата истерия на Пикасо-джуниър се крие едно титанично желание той да бъде припознат не като обществен фактор, а като арт-философ. Важно е да се знае и да се отбележи.

Душата на Пикасо-джуниър стене, че българското общество не разпознава неговия модерен подход към изкуството. Той искал да приучи хората да се отнасят към институциите в изкуството с анархистичен блясък в очите и да разпознават властовите механизми за въздействие върху съзнанието.

Проблемът обаче е съвсем другаде и той издава една известна аматьорщина на опитите за разсъждения. Капанът на анархистичният концептуализъм е в неговата двойственост. Опитът за разбиване на стари клишета също е институционален сам по себе си, защото той не може да бъде извършен от сульо и пульо, а се нуждае от авторитет. Само един авторитет е в състояние да разбие друг. Тоест извършването на смяна на символните полета не може да става от самозванци, защото тогава арт-провята се превръща в обикновен вандализъм. Разбира се това е ниво на мислене, което не се среща често из българските протестърски среди, а както виждаме именно заради неспособността за критично преподреждане на света те възкресиха ГЕРБ и интронизираха отново Бойко Борисов.

При това, ако критиката ти е бездарна и имитативна ти буквално отиваш в другия край на естетическият спектър - възвисяваш мъртвият камък и го превръщаш в символ на съпротива. Това е трагедията на Пикасо-джуниър - с кофата си с розова боя той не успя да събуди своята част от политическия спектър от клишираните кошмари, но събуди левицата и я накара да осъзнае дълбочината на символната битка, както и това, че самозванците търсят авторитети да защитават дивотиите си, защото я губят.

Май именно това е причината Пикасо-джуниър съвсем да се оплете в постмодерната си защита на хулиганството. Той се опитва да започне своето оправдание с арт-аргументи, но по средата текста се усеща, че тезата му не издържа и превключва на политически контекст. И какво се оказва? С бояджийство Пикасо-джуниър бил направил институционална критика, а пък решението на съдия Мирослава Тодорова осветила всичко това като политически акт. Душата на нежният арт-протестър протестирала срещу естетизацията на злото и бунтовно купила боята, за да може да изрази себе си като полее невинните скулптори. Пътьом "творецът" се сравнява с Давид Черни, което е стара негова страст, а в заключение се изкарва дори и борец срещу системата, въпреки, че най-тежкото наказание, което го заплашваше нямаше да е да го лишат от някоя луксозна вечеря с приятелчетата му, а просто да му треснат една глоба. Но той е бунтовник, разбираш ли, борец срещу държавната репресия.

Изобщо патетиката на жертвата никак не се вписва в хулиганското деяние. Но това е характерно за всеки имитатор по света - неспособен на творчество той има за изход единство розовата боя и баналното лозунгарство.

Но нека за миг да приемем театъра на хулигана и да приемем всеки ред от статията му за сериозен. Погледът веднага се спира на изключителното неуместно позоваване на Бенямин. Изключително показателно обаче е, че в своята защита Пикасо-джуниър намесва основно имената на леви мислители, което отдавам на душевен сатанизъм, защото неговото мислене е щрихирано изцяло в пазарни рамки. Позоваването на Бенямин е изключително култово, защото то изобличава заглавието. Бенямин, който до края на трагичния си живот остава ексцентричен вид марксист много ясно е дал разликата - фашизмът е този, който естетизира, комунизмът политизира изкуството. Скулпторите пред "Позитано" не са естетизация на нищо, а политическо изкуство в най-чиста форма. Следователно посягането върху тях е драматично посягане върху идеята за политика, тоталитарен опит за заличаване на миналото, реванш на демоничното мракобесие, маскирано като бояджийска гавра с институциите в изкуството.

Розовата боя е вид фашизъм. Точно това ни казва Бенямин. Тя иска да премахне всеки спомен за миналото и да подмени днешните политически реалности. Да си направи кефа, а после да се самообяви за нещо велико.

Знам, че Пикасо-джуниър ще се развилнее за сравненията с фашизма, ще окряска света като украински бандеровец лозунг за демокрация, но нека да припомним безсмъртната формулировка на Левчев - "Бездарието е фашизъм". Политическото бездарие не може да бъде прикрито с високопарни думи.

Бенямин щеше да се съгласи с мен. Пикасо-джуниър - не. 

Той е в периода на розовите си облачета.